Ограбен живот - продължението
вулгарен роман - втора част
Сигурно бях спал не повече от час–два и едва се измъкнах от леглото. Само като си помислих, че трябва да въртя това такси дванадесет часа ми прилоша. Тихо затворих вратата на спалнята и се отправих с провлачена стъпка към банята. Погледнах се в огледалото над мивката. Очите ми бяха подути и червени, а прическата ми беше като на луд учен. Почесах се по дирника, прозях се звучно и пуснах душа. След петнадесет минути вече бях облечен за работа, освежен, напарфюмиран и гелосан. Тръгнах да излизам от апартамента, като преди това не забравих да напиша една бележка на Нора. ,,Обичам те,, гласеше тя. Захванах я на хладилника с магнит, който представляваше една отварачка във формата на халба за бира. Много практична играчка.
На паркинга пред блока вече ме чакаше колегата. Тъкмо дописваше пътната книжка, когато аз отворих вратата на колата и седнах до него.
- Как е бат’ Ники ?
- А, бива, бе Емка. Тази нощ направих една ,,стоянка,, че и отгоре – каза със задоволство той. Под ,,стоянка,, имаше предвид сто лева.
Беше с пет години по–голям от мен и много свестен човек. Колата беше негова и освен че той си работеше с нея, получаваше и наем от мен. Разбирахме се чудесно. Винаги ми влизаше в положение, когато нямах всичките пари за наема и ме изчакваше ден–два за да му платя. Не, че се случваше често, но все пак.
Когато дописа книжката и извади отчета на таксиметровия апарат, запали колата и потеглихме към тях. Оттам аз щях да поеме смяната чак до седем вечерта. Ужас!
* * *
Наближаваше два следобед. За края на май времето беше направо горещо. Работата този ден изобщо не ми спореше и аз се бях паркирал на сянка под едно дърво очаквайки заявка по станцията. Работния ден се беше преполовил, а аз още нямах и четиридесет лева оборот. Май щях да работя само за наема и горивото днес.
Задната врата на таксито рязко се отвори и аз стреснато погледнах натам. Точно на това място не очаквах да се качи клиент, защото беше закътано и рядко минаваха хора от тук, а и не беше пяца за таксита.
- Свободно ли е? – попита ме мъжът.
- Да, да свободно е. Заповядайте – отвърнах аз.
Клиентът се настани на задната седалка точно по средата, между двете предни. Погледнах в огледалото за обратно виждане и погледите ни се засякоха. При вида му изтръпнах. Воднисто сини очи ме гледаха някак си злобно и изпитателно. Отместих поглед встрани.
- За къде? – попитах аз.
- Карай към Пазарджик, братино.
Ухилих се до уши. Погледнах отново в огледалото и сега погледът му ми се видя един светъл, един благ такъв. Зарадвах се, че след този хубав курс ще мога да се прибера спокойно и да се легна. Умирах за сън.
- Колежке, махай нула три от четвърта – казах по станцията.
- Махам нула три – потвърди диспечерката и аз потеглих.
От този курс щях да изкарам поне тридесет и пет лева и с тези, които имах щяха да станат малко над седемдесет. Идеална цифра за финал на деня. Вече предусещах мига, в който ще се заровя в чаршафите. Мъжът зад мен не беше много словоохотлив, а и аз не си правих труда да го заговарям. Вече бях излезнал от Пловдив и карах с умерена скорост по новоасфалтирания път към Пазарджик. През цялото време обаче усещах как погледът му ме блъска в тила. На няколко пъти поглеждах в огледалото и той все ме гледаше. Право в очите. Започна да ми става некомфортно, мислих се, че може да не ми плати, а такива случай дал Господ. Когато пристигнахме където той поиска, апаратът показваше тридесет и шест лева и някакви стотинки. Подаде ми две банкноти от по двадесет лева и каза да задържа рестото. Благодарих му и му пожелах приятен ден. Той не отвърна на пожеланието ми, а само тръшна вратата след себе си. ,,Странен тип,, помислих си аз, но след като си беше платил, че и отгоре, не ме интересуваше повече нищо. Излезнах на правия път от Пазарджик за Пловдив и натиснах газта. Делеше ме по малко от час до заветния сън. Нора беше втора смяна, така че имах достатъчно време да се наспя и да отида да я видя, а покрай нея и приятелите си. Когато пристигнах в Пловдив, минах през най–близката метан станция да заредя колата и се отправих към дома на колегата. Бяхме се разбрали, ако някой от нас реши да свърши по-рано работа, да оставя колата пред блока на другия и да се прибира. Така направих и днес. Когато паркирах на паркинга пред тях и минах през цялата процедура по отчитането на апарата и попълването на пътната книжка, аз се огледах за последно дали има някакъв боклук за изхвърляне и тогава забелязах на задната седалка някакво сгънато листче. Взех го с ръка. ,,Оня кавал си е изпуснал нещо,, мина ми през ума и се загледах в това, което държах. Оказа се картичка, от онези които се подаряваха за разни празненства на която бяха нарисувани два кръстосани револвера и красиви рози около тях. ,,GUNS ‘N’ ROSES,, помислих си и се усмихнах. Бях си абсолютен рокаджия. Отворих картичката, за да видя има ли нещо написано на нея и изтръпнах. Посланието гласеше: ,,Пак ще се видим, братино,,.
Желанието ми за сън се изпари като капка вода на горещ котлон и даде път на притеснението. Какво беше това? Прочетох отново написаното. Това беше абсурдно! Бях сигурен, че никога не съм виждал този тип преди. Бях страхотен физиономист и нямаше начин да бъркам. Какво искаше да каже с това ,,пак ще се видим…,, и изобщо за мен ли беше написано? Опитах се да мисля логично. Бях тих и кротък човек и нямах врагове. Нямаше начин да е адресирано до мен. Спомних си как постоянно ме гледаше с онзи зъл поглед, но все си мислех, че си внушавам. Не виждах причина, с която да съм предизвикал такава реакция в него. Поразсъждавах така още известно време и накрая стигнах до заключението, че това явно е картичка, предназначена за друг. Някой негов приятел, на който е трябвало да я подари за някакъв празник може би… Просто я е изпуснал в колата ми и това е. Поуспокоих се малко, но горчивият вкус в устата ми си остана.
( следва )
© Емил Стоянов Все права защищены