ОКОТО

        Край прозореца се пързаляха тръни. И освен това, като бодли - порутени къщи, полегнали на хълбок ръждиви комбайни, фургони, дървета, пожълтели храсти и какви ли не още глупости.

        - Имаш грешка, Иване!

        - Природата има грешка - показах си зъбите аз и отпих от чашата.

        - Това го има само в Австралия - поясни той. - Там има и други необикновени, животни, охлюви и птици. Такъв е континента - отдалечен, странен и...

        - Знам аз къде го има.

        - Знаеш, знаеш, ама...не знаеш. Може ли още две водки?! - размаха той ръкави към сервитьора.

        С развени пердета влакът летеше напред и през прозореца му хвърчаха бирени бутилки. Правостоящите в коридора смучеха фасове и вятърът втриваше бръчки в челата им. Край нас във вагон-ресторанта беснееше пъпчива чалга. Нови две водки се люшнаха на масата:

        - Това е не-въз-мож-но!

        - Аз пък  казвам, че е възможно. Кенгурото излезе иззад дърветата и хукна след влака. Не тича, а подскача на два крака...

        - Знам аз, че кенгурото не тича, а подскача.

        - И това кенгуро подскача наравно с нашия прозорец. Накрая се измори, изплези език и изчезна. Ей, такова голямо му беше окото. Кафяво и бяло и нежно и топло.

        - Да, но това е поезия - перчеше се той. - А поезията е нещо което не съществува.

        - Поезията е като континента Австралия - не отстъпвах аз -  Ти можеш ли да кажеш, че континентът Австралия не съществува, само защото е отдалечен и населен със странни животни, охлюви и птици?

         - Да, Иване - кисело констатира Янко Ковачев и почеса оранжевата си брада - Това кенгуро е причината за всичките ти нещастия. За това въздухът не ти стига. За това живееш във вагон-ресторанта. Имаш жаби в гърдите и таралежи те бодът по гърба. Лош дъх и безсъние. А където няма жени - няма поезия. Само с кенгуро не се живее.

        - Да, но "Поет е - живот поетичен който води!" - плахо се опълчих аз и добавих за кураж - казал го е Фридрих Хьойдерлинг.

        - А цитатите, приятелю мой, са най-глупавото нещо в света! - каза Янко Ковачев и тържествуващо бръкна с показалец в дупката на пуловера си.

        После попита келнера, дали може още две водки.

        Келнерът можеше.

        Изведнъж отсреща, изпод пързалящите се дървета, тръни и пожълтели храсти  се появи кенгурото. С два подскока то пресече пътя на нашия влак и като залепи влажното си око о прозореца на вагон-ресторанта - започна да се взира в нас с любопитство.

        - Виждаш ли? Виждаш ли кенгурото?! - завиках аз и заудрях с юмрук по стъклото. Беше същото кенгуро с тъмно триъгълно петно на челото.

        - Виждам го, виждам го! - слисан повтаряше Янко.

        И облегнати на масата, вирнали задниците си във въздуха, ние също се взирахме в окото на кенгурото. Беше огромно, дълбоко и топло око. Безмълвно, бездънно и безбрежно като бездна. И ние двамата пожелахме да се гмурнем в него - до края. Да го преплуваме и после може би - да притихнем в топлата му и вълниста утроба. И подали глави от невероятния му джоб - да подскачаме, да препускаме с него сред дърветата, бодлите, тръните, комбайните и другите глупости...

        Но всъщност ние седяхме пред масата с покривка на винени петна и го чакахме. Да се измори, да изплези език и накрая да изчезне. Завинаги.

Димитър Стоянов Нов

stoyanovdd@hotmail.com