Оковите на душата - III
Абдулрахман Акра
- Да вървим. - Предложи той доверчиво.
- Накъде? - Попита тя, сякаш се събуди от някакъв красив сън.
- Не знам, все ще намерим къде да вървим.
И двамата се засмяха, след което тя застана до него. Вървяха от кея към брега, а луната рисуваше със сребристата си светлина блестяща пътека по лицето на морето - сякаш мило и грижовно откриваше път за техните новородени мечти.
- Когато му е хубаво на човек, тогава се чувства сякаш вселената е създадена само за него. - Каза той унесено, гледайки лунната пътека.
- Само за него ли? - Пита тя с нежен притеснен глас.
И двамата спряха - сякаш едновременно се сетиха за нещо.
„Дали прибързах" - мислеше тя
„Защо вървя по път, който знам, че няма да бъде вечно отворен?" - замисли се и той.
Такава е човешката натура - предпочита да се наслаждава на временното щастие и да се отдава на красивия миг без да прави никаква сметка какво може да се случи след това. Дали това се дължи на факта, че животът е толкова кратък? ...