http://it.youtube.com/watch?v=WyQlI4wLURg&NR=1

Влязохме във входа на блока, който беше с електронно заключване, както повечето наши жилищни блокове, в гъстонаселените градове  в България. Стените - чисти, на лявата страна огромно огледало, 3 м високо и толкова широко. Големи саксии с живи, свежи цветя, чисто, както бихте поддържали чист коридора на собствения си дом. Няколко апартамента, бяха собственост на църквата за общежития, дарени й от строителния предприемач, собственик на блока, останалите бяха собственост на цивилни граждани. В последствие научих, че блокът е построен преди 37 години. Вярвай ми, Миленче, по нищо не личеше. На вън мазилката беше със свежите си, весели цветове, нямаше олющвания, нямаше графити, нямаше мръсотия. Входът беше като с току-що изграден стълбищен парапет от лакирано дърво. Срещнах много от подрастващите му жители, с цялата си разноцветност  и идентичност от различни течения в младежката мода. Те гледаха на входа като на собствен дом, както би трябвало да бъде. Настаниха ме в апартамент с 4 стаи. Едната беше дневна, а другите 3 - спални помещения с две легла и два гардероба. Кухня, с всичко необходимо в нея. Щях да съжителствам с още 5 жени. Една от тях, българка, всички в момента на работа. Много странно беше, че знаците, с които ми обясняваше моята водачка с лъчезарната й усмивка, аз почти разбрах какво да правя. Тя се сбогува с мен като ме прегърна успокоително и прекара пръст под очите ми с усмивка. Искайки да каже, че сълзите свършват дотук. Останах сама в уютно подредения апартамент. Вече нямаше страх. Знаех, че съквартирантките ми ще започнат да се прибират една по една от работа и реших да побързам да си взема душ, за да не им преча. Всичко беше газифицирано и проблем с топлата вода нямаше. Освежена и още по хавлия, посрещнах първата влязла. Синеока, кръглолика и усмихната до уши украинка. Уведомена по телефона в ресторанта, в който работи като сервитьорка, че има нова жена, бързала да се прибере, защото работела най-близо. Грабна ме в прегръдките си и не осъзнах кога се намерих на масата, а пред мен - салатка и топла храна. Тази жена сякаш летеше и всичко в ръцете й оживяваше, а междувременно не спираше да бърбори и да ме успокоява, че не бива да се тревожа повече. Седнахме двете да се храним и заприиждаха следващите обитателки: румънка, 2 нигерийки, една българка. Интернационал. Не ми позволиха да тъгувам, една през друга разказваха и се допълваха, а сънародничката ми превеждаше. Всички бяха измамени по един или друг начин. Всички бяха страдали и помощта от църквата им е дошла като спасителен пояс за удавник в морето от злоба и престъпност. Разбрах, че съм имала късмет, защото няма места в общежитията. Препълнени са предимно с прииждащите африкански емигранти. Най-после ме оставиха да си легна в удобното легло, убедени, че съм спокойна за утрешния ми ден. Българката беше с мен в една стая. След това научих, че с нея е била румънката, но се е преместила при украинката, за да ни остави заедно.
                    - Ти от къде си? - попитах милата и угрижена, възрастна жена, слушайки диалекта, на който ми говореше.
                    - От Сливен. Докараха ме и ме оставиха на автогарата да чакам. Платих 200 долара. Никой повече не ме потърси. Бях слушала за църквите. Тръгнах, хей така, на посоки, с надеждата, че ще намеря. Намерих  и, ето на, тук съм вече  20 дин. Намериха ми работа, помагам в един ресторант. Търся някаква работа в дом, защото там ти отделят стая, храна, не плащаш битовите разходи и заплатата ти остава недокосната.
                     - До този момент нищо ли не си намерила?
                     - Идват тук и питат, защото знаят, че е общежитие, търсят жени, знаещи поне малко езика. Има тримесечни безплатни курсове за емигранти, започват следващата седмица. Утре ще се запишеш и ти и ще учим заедно. Ти си млада, ще запомниш, ама аз за къде съм. Как ще го уча този испански, как ще говора. Ох тая орисия. Имах си хубава работа. Мъжът ми и той работеше. Къщата стегнахме, децата изучихме. Задомихме ги. Внуци двама имам. Като ми дойдат на гости, за едно бонбонче се чудя как да им дам. Моите родители и родителите на мъжа ми ни помагаха, а аз с какво да помогна на моите деца?! Да седя и чакам те да ме хранат ли, като единия син и мъжа ми работеха заедно и ги съкратиха. После и цеха затвориха. Минаха едни момчета, казаха, че тук има работи за жени - ето ме, тук съм. Не смея да кажа у дома на какъв хал съм, да не ги изплаша. Обаждах им се два пъти. Казах, че съм добре и работя, и това е. Какво ми е на душицата аз си го знам. Защо трябва и тях да тревожа. Корава съм, ще изтърпя. Само ме е страх, езика, граматиката, ще го изкарам ли тоя курс. Какво ми дойде на белата глава. Вместо да си се радвам на внуците. Пуста им опустела и политиката българска на наште политици. Драпат се като мачароци, а народа - гладен. Тея тук, нали и те са политици, ама виж, всичко им подредено, за народа си гледат, и нас на улицата не оставиха. Ти си по-млада, а кажи ми защо е така? Защо тия могат, а наш`те не могат да си я гледат политиката, както си му е редът?
                     - Не зная, Вили, не зная. Виждаш, че и аз затова съм тук. Един син имам и го оставих сам. В гимназията е. На мама не съм казала. Вдовица съм. Как да се справям с всичко сама. Детето иска модерни дрехи, отличник ми е, как да го гледам с износените демодирани парцали по него. Имам си гарсониерка в София. Ток, парно, топла и студена вода, входни такси, като ги платя, едва остават пари за храна. Не мисля за политиците, мисля как да си подредя живота и детето ми да е добре, и по-голямо жилище да си купя, че може ли двамата с вече пораснал мъж в стая и кухня! Ми той гадже се страхува да доведе у дома. Така е мила. Ще стискаме зъби и толкоз. Дано и на мен ми намерят работа, а тук, в това общежитие, какво плащате?
                      - Нищо не се плаща. Всичко е от църквата и се храним в столовата. Има няколко такива столови в града. Много хубава храна дават. Там никой не те пита от къде си и от кога. Вземаш си храната, храниш се и си тръгваш. Тук обаче не можеш да останеш повече от три месеца. До три месеца трябва да понаучиш езика. Да събереш парички от работата, която те ще ти намерят и ако не си намериш или не искаш да работиш в дом, където и да преспиваш, ще трябва да си намериш квартира. Работиш и си плащаш всички битови разходи. Запознах се с много жени. Някои предпочитат да са свободни вечер. Събират се и наемат съвместно един апартамент или къща, живеят по 1 или по 2 в стая, която както реши, делят си парите за всички битови разходи. Всяка си готви за себе си. Така успяват да спестят пари и да са доволни. Много е приятно. Знаят езика обаче. Всяка си има своите патила. Хайде сега спи и утре като се прибера от работа, ще те изведа да се видиш с другите жени, събираме се вечер в центъра, в едно малко паркче, имаме си барче, в което обикновено се срещаме. В повечето случаи така, по-между си си намираме работа. Не разчитаме много на друг, а на себе си. Много интриги, много завист, много злоба, но и много добри жени има, в повечето случаи сме си в помощ.
                    - Вили, аз съм преуморена и след толкова много вълнение, трудно ще заспя. Кажи ми, моля те, как да разбера какво е станало с другите две жени. Аз имах късмет с Марко, човека беше достатъчно добронамерен и отзивчив, ами те... Сърцето ми се свива като си помисля, че може някоя от тях да седи там, навън, в тъмното, сама и изплашена. Да плаче и да няма кой да й помогне. 
                     - Да ги пази Господ, Кате. Младички са, казваш. Божкееееее, на какви неща съм се наслушала. Като нищо друго не знаеш за тях. Как да им се помогне. Как да ги намерим. Утре ще видим в центъра. Някой може да е чул нещо и за тях.
                     - Аз имам домашните телефони и на двете в България. Освен да звънна утре и да питам звънели ли са. Друг начин няма. 
                     - Ох, Кате, гледам, по американските филми говорят по некакви безжични телефони. Е така, стои си на улицата и си говори. Де го това у нас. Да имахме и ние такива. Ти видела ли си. Той, големия син, един път ме викна да вида. Разправа, че и некои богати хора по София  имали такива, жиесеми, и можело да си говориш. Той казваше, че като идел за риба, аз се се тревожа, като завали и загърми, а той... все тогава му кълвело повече и седи там на язовира, та вика: "Е, мамо, сега ще изкараш пари в Испания и ше ми купиш жиесема, та като съм за риба, ще ти се обаждам, да не се плашиш като се гърми и светка. Те, тея жиесеми, ако ги имаше, немаше да ги мислим, женичките, сега. Хайде спи. Нищо не можеш да направиш, само некоя болест ще си докараш, спи, Кате.
    Така, Миленче, съм спала до 13 ч. на следващия ден. Всички жени излезли на работа и ми оставили закуска на масата. Оставили ми бележка до закуската, че в хладилника имам обяд. Икономисах закуската, минах направо към обяда. Подредих си багажа в моето гардеробче. Носих си 3 книги, сложих ги на нощното шкафче до леглото ми. Започнах старателен преглед на доста пострадалия ми маникюр и Вили се прибра. Много ми се зарадва, като ме видя така свежа и спокойна. Взе си един освежителен душ и тръгнахме на лов за емоции в града. Вълнението ми нямаше равно на себе си. Щях да звънна най-после у дома. Щях да разгледам центъра на този толкова красив, провинциален град, който беше по-бляскав и по-чист от моята столица. Първо отидохме в пощата, обадих се на сина ми. Той беше истерясал от притеснение, успокоих го, като далеч не му казах истината. Уговорихме се да му звънна следващата седмица отново. Не му казах, че с този разговор парите ми останаха с 3 долара по-малко и не зная как да се справя с този проблем. Вили каза, че плащали всяка събота на ръка парите, но коя събота ще ми се случи това? Не й бях казала с каква сума разполагам и реших да позвъня на родителите на по-младичката ми спътничка. Обади се майката на Елена, разплакана. Момичето се обадило плачело и нищо почти не се разбирало, била някъде, споменала църква, но нищо не и разбрала, Елена нямала пари да се обади отново. Казала й, че когато и платят, може да е след две седмици, тогава пак ще й позвъни. Е, какво да се прави, пуснах в действие лъжливото овчарче, защото се досетих, че и тя по някакъв начин се е добрала до църква и са я настанили. Поуспокоих нещастната майчица и точно мислех да се сбогувам, че брояча вече минаваше 1.50, когато я чух да ме пита дали зная нещо за другата жена, защото дъщеря й плачела и казала, че нищо не знае. Сякаш врял душ ме заля. Краката ми омаляха и започнаха да викам ало, ало, да се преструвам, че не я чувам и затворих телефона. Мисълта, че двете момичета са разделени и нищо не се знае за Ваня, ме изплаши безумно. Горкото дете, ужасът ме сграбчи с нова сила за гърлото и се свлякох безпомощна на стола в кабинката.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...