http://it.youtube.com/watch?v=1apK942NqZM

Трудно ми беше, защото и тя в училище е учила  руски език, но знаеше малко думички и трудно ги вмъкваше в разговорната рече. Странно, когато се стараеш да разбереш някого, се получава. Тук е мястото да отбележа, че в самия румънски език са влезли много чуждици, предимно от руски и английски, които естествено са еднакви с нашите.

- Марко знае ли за тази уговорка? - попитах аз притеснена.

- Не, защото адвокатът дойде в кантората малко преди да си тръгна аз, Марко отдавна си беше тръгнал от строежа. Започвам почистването там в късния следобед.

Стана ми болезнено неловко. Трябваше да се зарадвам. Трябваше да покажа на тази жена, която е мислела днес за мен, колко съм щастлива от резултата, а вместо това, аз гледах унило и блясъкът в очите ми, с който влязох,отдавна беше изгасен. Жената ме изгледа озадачено, аз осъзнах, прегърнах я и и благодарих. Казах, че няма да излизам никъде, ще си седя и ще чакам да дойдат.

Всички тези препускащи събития, несигурността, срамът от проявата ми на наивитет ме държаха напрегната. Влязох в стаята си да взема хавлия и видях, че Вили, вече е заспала. Домъчня ми за тази жена, цял ден е работила, вечерта с напрежението и даваните показания в полицията. На достойна възраст, дала своя дан на света и заслужаваща спокойна старост.

На следващия ден, отново се събудих твърде късно. Аз по природа съм си сънливка. Хубаво ми е да се излежавам в леглото, да чета хубав роман, да се изтягам като глезено коте, да заспивам и да се събуждам спокойна, понякога с купа плодове до романа. Всички бяха отишли на работа, плодове не липсваха, имаше и ядки, направих си силно кафе, взех си задължителния утринен душ и се отпуснах на пълен релакс, загърната небрежно в меката хавлия. Страхувах се, че това ще е последното ми доставяне на удоволствие за месеци напред. Стараех се да не мисля за този стар човек, при когото отивам и всички последствия от това. Изядох набързо две ябълки, а ядките чувствително намаляха, любимата ми черна чаша (спътничка от България), само преди малко пълна до горе с кафе и мляко, вече беше преполовена, а единствената прочетена страничка от романа, все още не беше прелистена и аз гледах невиждащо в нея. Помислих си, да се преоблека и да да отида до големия супермаркет на ъгъла за нови ябълки, мислейки, че тези няма да удовлетворят нервността ми и отново да си замъркам в леглото с книжката, докато дойде късния след обед и с него тревожното чакане. В този момент на вратата се позвъни и аз загубих ума и дума. Така отпусната и непредставителна с навита на кок мокра коса, ами ако са от църквата или полицията? Боже, какъв срам. Не знаех какво да правя. Седях свита в леглото и се спотайвах, докато не чух най-малко очаквани глас, в този момент. Скочих без да мисля, отворих вратата и когато видях огромните, дълбоки, тъмни очи, насочени съвсем не безобидно към полуразгърналата се хавлия, се скрих зад вратата и прехапах устни.

- Добре де, виждал съм жени току.що излязли от под душа. Виждал съм ги и без хавлия, а на плажа всички се разхождат така. Няма ли да ме поканиш? Има ли кафе за мен?

Докато се опомня и реагирам, Марко затвори вратата, взе чашата от ръцете ми, отпи едра глътка и се насочи към кухнята.

- Ти там ли оставаш? - попита той през смях и откри прекрасните си бели зъби.

- Научих, че проваляш замислената вечеря. Работа ще започваш.

Изведнъж страховете изчезнаха. Намерих се на най-сигурното място, което можеше да съществува на този свят, силните гърди на Марко... Ръцете му ме обгръщаха и милваше потока от коси, излял се през шнолата ми, а аз треперех разплакана и не знаеща как, защо и кога се намерих там, до бушуващото му сърце. Едно осъзнавах със сигурност, не искам да се отделя, не исках този миг да свърши. Не мислех, само стоях, зарила лице в аромата на разкопчаната риза и не помръдвах. Имала съм много връзки. Никога не са ми липсвали обожатели, но не си спомням да съм била толкова силно привлечена и така да съм губила равновесие. Аз, разбивачката на мъжки сърца! Ръцете му ме отделиха внимателно и хвана в шепи лицето ми, целуна челото ми като отметна едно немирно влажно кичурче, прекара пръст през устните ми и го спусна по разголената ми шия до началото на леко разтворената хавлия, а аз стоях бездиханна, като дева, за първи път докосната от мъж. Магията свърши с тежка въздишка от негова страна. Обхвана раменете ми, настани ме на стола, седна срещу мен и държейки двете ми ръце в силните си шепи заговори с тих топъл глас, по-скоро приличащ на гърленото ръмжене на ухажващ самец, отколкото на мъжки шепот.

- Катерин, имаш невероятния шанс, да бъдеш настанена в една от най-добрите фамилии не само на града, но и на околията. Всеки има своите слабости. Всеки има своите странности. Всеки има и своите демонски черти. Никой не е перфектен. Аз и ти също. Човекът, при който ще отидеш днес, е бил на много висок пост в йерархията на държавна сигурност. Собственик е на адвокатската кантора, в която работи Мария (твоята съквартирантка). Много е богат, но вече е болен и безпомощен. Мозъкът му все още е като бръснач и е на хонорар след пенсионирането си като съветник към президентството. Никога не подценявай нищо в този дом. Всяка вещ, колкото и невзрачна да ти се струва, не я премествай, без негово изрично разрешение. Той не държи да знаеш езика още от първия ден. Държи да си човек на който да довери дома и живота си. За първи път приема в дома си външен човек, свободно. До днес е идвала жена за почистване, но там винаги е присъствала сестра му, която е на 91 годи, но е здрава и жизнена. Тя вече не се чувства в състояние да контролира и неговото домакинство, при това, след заболяването му се страхуват да го оставят сам у дома. Има една дъщеря, която не зная какво работи. Зная само, че не е добродушна, и че много рядко го посещава, поради прекалената си служебна заетост. Има внук, студент в Англия. До преди две години е давал приеми, сега вече се е оттеглил от светския живот. Което вероятно го прави и сприхав. Взел съм си почивен след обед. Щом излязохме в обедна почивка, веднага пристигнах тук. Сутринта, рано се видях с племенника му и се разбрахме, аз да те закарам до имението. Мария, преди да започне работа в кафето, което почиства сутрин, мина през строежа и ме уведоми. Знаех, че умираш от страх, затова поех този ангажимент и се освободих по-рано от работа. Днес той ще те приеме по моето представяне. Утре ще помни отново мен, но след два дни, ще вижда само теб и мен ще ме е забравил. За предпочитане е да ме забрави напълно. Спомни ли са за мен, ще означава, че не е доволен от теб и ще ме помоли да му търся друга помощничка. Направи всичко по силите си, това да не се случи. Когато те оставя днес при него, не гледай след мен тъжно, аз ще бъда строг и сериозен, защото не желая той да се влияе от моите предпочитания, а да има свои. Всичко това не означава обаче, че ти трябва да се съгласяваш на каквото и да е. Аз го познавам като делови мъж, когато се затвори вратата в един дом, какво се случва вътре, никой не знае. Там хората свалят маските от ежедневието си и са действителността. Ти ще живееш с тази разголена действителност, която обаче не бива да бъде видяна от никой друг, през твоите очи. Трябва да бъдеш страж и да не позволяваш да надничат чуждите очи. Ти ще ръководиш този дом и ще се грижиш животът на собственика му да бъде, възможно по-дълъг. В твой интерес е. Много ми се иска да вярвам, че той няма да поиска от теб нищо аморално, но ако се случи, знаеш къде е моя строеж. Ще ти покажа и транспортната връзка. Ще предпочета ти да избягаш, ако се налага, но в никакъв случай той да не те изгони, затова и аморален да е, не допускай да те изгони, избягай хитро.Сега ще сляза да купя пици и кока кола, че не съм обядвал, а както виждам, ти също не си. През това време си събери багажа, преоблечи се и се направи на делова красавица.

Когато вратата се затвори зад гърба му, още седях като замаяна от влиянието, което има този човек върху мен. Не стига, че се намерих, не помня как притисната до гърдите му, ами и дори не ме целуна, насади ме на стола и аз безропотно изслушах половинчасовия му монолог. Това не бях аз. Дали да не се върна към българските граници и се потърся, някъде са ме подменили. Станах неохотно, оставила хавлията да се разтвори свободно и се отправих да събирам моя малък свят, обратно в тясното пространство на голямата ми пътна чанта. Трудно се справих с влажните си коси, но все пак една делова прическа не беше чак такъв проблем, дори за жена ненавиждаща сешоарите, смятаща ги за излишно мъчение на косите. Когато Марко позвъни с пълни ръце, светът ми беше готов да излезе и през тази врата, надявам се за винаги. Хапнахме с апетит, но тъжно замислени и без да разговаряме. Искаше ми се поне едно мъничко комплиментче или щипване по нослето за кураж, но нищо такова не се случи. Беше казал, че е сериозен и беше много сериозен, като съвършено непознат, с когото случайно седяхме на една маса и дояждахме последните си парченца пица, какъвто всъщност си беше. Само дето аз бях излязла от сигурността на черупката си, чувствах се уязвима и се опитах да се пъхна в неговата, все още крехка, но бързо заякваща сигурност. Той беше многократно по-силен от мен психически и беше преодолял стреса, беше намерил своята ниша и беше се превърнал от уязвим човек в безпътица, във водач, което много му подхождаше. Станах и почистих масата, измих приборите и прилежно ги подсуших. Бях написала бележка на Вили, за довиждане с много суперлативи, молех я да поздрави момичетата и изразявах надежда, че когато имам почивни дни ще се виждаме в онова малко паркче, обособило се в място за срещи и отдих на работещите чужденки. Накрая не издържах и наруших надвисналата над нас като непосилен товар, тишина.

- В колко часа трябва да сме в имението?

- В колкото си готова ти да отидеш, но трябва да е днес, преди мръкване.

Този прекалено сериозен тон ме вледени. Взех дамската си чанта и , посегнах към пътната. Марко без да пророни нито дума и без да ме погледне взе ключовете от вратата, повдигна пътната ми чанта, сякаш в нея нямаше нищо, направи ми път да изляза, заключи и пусна ключовете си в джоба.

- Ще ги предам тази вечер на отеца. Преди да дойда при теб, минах през църквата и му казах, че за сега ти не си им грижа, но ако се наложи, ще бъдеш отново. Бъди спокойна. Не те продавам в робство. Отиваш на много хубаво място. О теб зависи и ти да се чувстваш там като у дома си.

Натоварихме отново пътуващия ми свят в багажника, а мен на предната седалка и тръгнах за пореден път към неизвестното и плашещо ме бъдеще. Трафикът беше започнал да се сгъстява и Марко едва успяваше да се провре тук и там. В повечето случаи стоеше и кротко си изчакваше оттеглянето и своя ред. Жилищните блокове отстъпиха постепенно място на кокетни дворове с красиви, в раздвижен архитектурен стил, вили, каквито отскоро се строяха и в България. Колкото по- навътре навлизахме и се отдалечавахме от града, толкова по-големи бяха дворовете и вилите почти не се виждаха, потънали в огромни зелени паркове под короните на стари, вековни дървета. Гледах прехласната, разкрилата се пред мен, невероятна красота, каквато съм виждала, леко загатната, само в романтичните, западни филми. Реалността надхвърляше многократно филмовите продукции. Разкошът не беше измислица на кинорежисьорите. Хората тук, наистина живееха по този начин. Видял прехласнатите ми очи, Марко за първи път се разсмя казвайки:

- Катерин, те не са имали комунизъм. Никой не е одържавявал имуществото им и не ги е убивал, защото са богати. Те имат своите наследствени имения и дворци, както сме имали и ние. Те имат огромни количества земя, както сме имали и ние. Те имат семейните си наследства, запазвани и увеличавани векове наред, както е било и при нас. Нашето е разрушено. Тук рушат само глупаците и фалират, но за сметка на това друг поема и така вървят напред със старите си родови традиции в старите си, прекрасни паркове. Нашите красиви държави, са разрушени преди 50 години от комунистите. Всичко това, което виждаш тук можеше да бъде и твое в България, ако не беше разграбено и разпиляно. Сега картинката се повтаря. Отново, изградените ни държави, макар и по бедно и аскетично, но нещо, се разграбиха, опустошиха и занемариха. За щастие, този път, домовете на хората оцеляха. В залеза на комунизма, не бяха разграбени, както в изгрева му.

Така разговаряйки, той спря пред голяма, черна, метална порта, с вградена камера и звънец. Не бързаше да излезе за да позвъни. Погледна ме с тъжните си очи и докосна нежно рамото ми.

- За всичко има време. Помни. Аз ще се уговоря с него за почивките ти, за заплатите, за осигуровките и за всичко, всичко свързано със твоята сигурност и законност. Няма просто хей така да работиш, както е в повечето случаи.

Страхувах се да го погледна. Сигурно изглеждах като едно твърде пораснало човече, за да имам това детско, изплашено изражение. Той излезе от колата и се насочи към звънеца, а аз гледах извитата пясъчна алея, проточила се зад този, красив метален портал и се питах, какво ли ще ми донесе тя, когато стъпя на нея.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...