Опасно близо до небето
Обичах този 30-ти етаж. Ще кажете, че 30 етажа не са много. Да, но е достатъчно, за да обгърнеш с поглед един милионен град. Да го огледаш надлъж и нашир, да го погълнеш с поглед, да се почувстваш творецът, който го е измислил и сега съзерцава макета му под стъклен похлупак...
Точно в 11, когато сънливите все още пристигат в офиса, заключвам бюрото си и тръгвам надолу по хълма. Не вземам колата. Обичам да извървявам тези 2 километра пеш, за да почувствам как сградата постепенно се извисява над главата ми, отразила слънцето в огледалното си чело.
Никога не се качвам веднага горе. 30-тият етаж би се смалил в жалко джудже сред услужливото свистене на асансьора. Той не ми е нужен опитомен и слаб, не го искам незаслужен.
Първо отивам във фитнеса на приземния етаж. В 11:30 посетителите са най-малко. Съсредоточените служители, които сутрин пухтят, докато навъртат на пътечката предписаните три километра, вече са по офисите, старателно подсушили косите си след душа и обле ...