4 апр. 2019 г., 23:38
31 мин за четене
Лошата новина винаги идва неочаквано, освен ако не си песимист. Тогава си подготвен за нея като куче за кокал. Дойде ли подскачаш доволно, въртиш опашка и си казваш „знаех си, че ще се случи“. И едно приятно задоволство те изпълва, сякаш си ударил петдесет градусова, тройно препечена ракия, която затопля всяка клетка в тялото ти, та чак до палеца на крака. Кой не обича да е прав?
Аз обаче бях оптимист. От малък. Затова, когато Жоро ми се обади в късната съботна сутрин и ми каза, че ще се жени, се почувствах като пътник на „Титаник“, който току-що е разбрал, че непотопяемият кораб потъва с бързината на падаща комета и че усмивките на прословутия корабен оркестър са по-фалшиви от изкуственото чене на баба ми.
Жоро беше надеждата и опората на нашата мъжка компания. Нашето знаме. На 39 години неженен и необвързан. Бохем до мозъка на костите. Кръчмите бяха неговият дом. Вечер се прибираше в тях. Сутрин тихомълком ги напускаше. Понякога с жена под ръка, но никога с постоянна приятелка. Минав ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация