Стефан
Осъден на 25 години затвор
Знаем много истории за забранената любов. Чели сме книги, гледали сме филми и дори сме слушали песни, в които се разказва за любовната история между мъж и жена, които не могат да бъдат заедно, поради една или друга причина. Но може ли любовта сама по себе си да бъде греховна? Може ли изкушението да обичаш някого, който е забранен за теб, да те накара да прекрачиш всички граници, да пренебрегнеш всичко, на което са те учили родителите, учителите, приятелите ти? А да се превърнеш в убиец?
Тези въпроси се блъскаха в ума ми през последните дни, в които подготвях материала за Стефан, който щеше да бъде публикуван във вестника след два дни. Той беше момче на двадесет и седем години, което е извършило убийство и животът му през следващия четвърт век бе обречен да премине зад решетките на един от затворите в страната. Неговата история ме бе запленила толкова много, заради сблъсъка между здравия разум и чувствата, които се водиха в него. А може би тази борба се води и у всеки един човек...
Гледах снимките на екрана на компютъра си на онова момче от провинцията, което имаше кестенява коса и очи с цвят на есенна шума. Лицето му бе загоряло от слънцето, а устните плътни и напукани от вятъра. Момче от село. Човек с привидно необременена същност от развитието на двадесет и първи век, което е успяло да запази връзката си с природата и поддържащо в себе си пламъка на ценностите, на които все по-малко хора в днешното време държаха. Но това момче бе сторило най-големият грях, който съществува на земята. Беше отнело човешки живот.
Затворих папката със снимките и отново отворих файла с разказа на Стефан. Трябваше да го прегледам за последен път, преди да бъде изпратен на главния редактор. Сложих очилата си, за да виждам по-добре и се зачетох в историята на момчето, осъдено на двадесет и пет години затвор.
Отраснах на село. Живях с родителите си в малката ни ферма, в която отглеждахме овце. Така си изкарвахме прехраната – с честен и понякога тежък труд. Откакто се помня все съм помагал на баща ми с животните. Това е и единственото, което можех да върша. Родителите ми бяха силно религиозни и казваха, че човек трябва да се труди много, да води праведен живот и да приема всички трудности, които му се поднасят. А нашите трудности понякога бяха твърде много. Нямахме финансовата възможност да продължа образованието си в града, където мечтаех един ден да се установя. Харесвах селото си и живота сред природата, но исках да се развивам, да имам собствен дом, в който един ден да заживея с моето собствено семейство. Но може би ми липсваше смелостта да се опитам да догоня мечтите си. За това и не правих нищо, за да се доближа до живота, за който мечтаех.
Едно от малкото развлечения, които имах след работата, освен да излизам на по бира с приятели в кръчмата, бе четенето. Обичах да чета. Книгите ме пренасяха в един свят, в който се пробуждаха всички мои мечти и желания, окрилявах се с надежда за един по-добър живот. Библиотеката в стаята ми беше малка и почти всички книги, които притежавах, бях чел по два-три пъти. Имах и трите издадени до момента книги на моята братовчедка Теодора. Тя беше дъщеря на сестрата на майка ми и цялото семейство се гордееше с успеха ѝ. Но от миналото лято насам, не бях докосвал дори нейните книги...
Всяка сутрин ставах рано, за да изчистя оборите, да нахраня добитъка, за да може след това майка ми да издои овцете, а баща ми да ги изведе на паша. После натоварвах млякото в камионетката ни и отивах да го продам в мандрата. И един ден в началото на лятото, когато се върнах от града, видях една паркирана кола пред дома ни. Беше почти нова, спортна и навярно много скъпа. Изненадах се, защото не очаквахме гости.
Когато влязох вкъщи, усетих аромата на току що сварено кафе и чувах гласа на майка ми, идващ от кухнята. Беше там с госта ни. Когато прекрачих прага, видях на един стол зад масата да стои тя. Красива млада жена с абаносови дълги коси. Очите ѝ бяха светлосини, почти сиви. Устните – плътни и розови, а кожата ѝ бе бяла като мляко.
- А, ето те и теб – каза майка ми, когато ме видя. - Виж кой е дошъл на гости. Братовчедка ти Теодора.
- Здравей – поздрави ме тя, изправяйки се от мястото си. Доближи се до мен и ме целуна по бузата. - Как си? Не съм те виждала от миналото лято.
- Да... Мина година от тогава...
- Теодора ще ни остане на гости няколко седмици – обади се майка ми, наливайки още кафе в чашата на братовчедка ми.
- Няколко седмици? - изненадах се аз.
- Да, ако нямаш нищо против – усмихваше ми се тя. - Искам да довърша новата си книга и избрах това спокойно и живописно място. Точно като в историята, за която пиша. - Намигна ми с едното си око и седна отново на мястото си.
- Ще се радваме да ни погостуваш, мила – допълни майка ми. - За какво се разказва в новата ти книга?
- За една... забранена любов. Дори греховна... - Теодора погледна към мен с блеснали очи, в които сякаш успях да видя отражението на нещо, което бяхме сторили предишното лято.
- Трябва да изляза – обадих се. - Ще се видим по-късно – и без да кажа каквото и да било повече, излязох от къщата.
- Сторих грях, отче – казах на свещеника в селото, който бе мой приятел и ме наставляваше от дълги години, още когато бях дете. - Искам да се изповядам. Искам да ми дадеш съвет как да постъпя.
- Какво се е случило, синко?
- Искам първо... Обещай ми, че всичко, което кажа, ще си остане само между нас.
- Не е нужно да искаш това от мен. Знаеш, че това, което ми кажеш ще бъде на сигурно място при мен. Само Бог ще е свидетел на разговора ни.
- От това се боя. - Видях объркването в очите на отчето. - Миналото лято извърших нещо ужасно. Нещо, за което се покайвам и не мога да си простя. Не искам да горя в ада, заради този грях. Той е смъртен грях, отче!
- Какво толкова страшно си извършил? Познавам те от дете. Знам колко добро и отговорно момче си.
- Братовчедка ми Теодора – поех си дъх. - Правих секс с нея миналото лято. - Отчето прикри устата си с длан, а очите му се ококориха. - Тя ме съблазни. Нямаше свян. Преследваше ме през цялото време, предизвикваше мъжа в мен. Опитвах се да се преборя с това, да бъда силен и да устоя. Но накрая се поддадох. Сторих този грях, отче. И ме е срам. Съжалявам за постъпката си толкова много.
Той мълчеше. Не можеше да повярва, че чува тези думи именно от мен.
- И сега, – продължих след кратко мълчание – тя е пак тук. Дошла е отново да ме изкушава. Тя е Дявола в женски образ, отче. Тя иска да ме отведе в ада, предизвиквайки ме да извърша този грях отново. Моля те, дай ми някакъв съвет. Моля те!
- Избягвай я - каза ми накрая отчето, след като известно време мълчеше и преценяваше думите си. - Прояви силна воля. Покажи, че не си слаб, че знаеш кое е правилното и че се покайваш истински за предишния път, в който си се отдал на това греховно изкушение. Може би ако този път се справиш с това изпитание, Бог ще ти прости. Аз не мога да те съдя за стореното. Само Той има това право.
След тези думи, в мен се настани усещането, че може би имам шанс за спасение, въпреки стореното. Тайната, която ме задавяше през последната година, бе истинско мъчение за мен. Караше ме да се чувствам като нищожество, като бездушна твар, която има само плът и я задоволява, макар да знае, че допуска грях. Но този път не мислих да се оставя на изкушението. Идването на Теодора вкъщи бе изпитанието, през което трябваше да премина, за да каля волята си и да покажа покаянието си.
Вечерта всички стояхме край масата и опитвахме от вкусните гозби на майка ми. Тя винаги се стараеше много, когато имахме гост вкъщи. Още от обяд започваше да точи, да меси, да пече в кухнята, за да бъде обилна трапезата ни на вечеря. Теодора разказваше за местата, на които е била през последната година, представянията, които е правила на книгите си и успеха, който неминуемо я следваше. И винаги, когато ѝ се отдаваше възможност, поглеждаше към мен с предизвикателен поглед. Приличаше на лисица, която използва хитрините си, за да улови плячка. Но аз свеждах очи към яденето и се преструвах, че не съм я забелязал.
- Ще ме разведеш ли малко из селото по-късно? - попита ме Теодора.
- Да, излезте. - Обади се баща ми. - Вярно, тук няма кой знае какво да се види, но с братовчедка ти можете да се разходите.
- Не мисля – казах постно, слагайки поредния залък в устата си. - Уморен съм.
- Моля те – гледаше ме невинно тя, преструвайки се на ангел, зад чиято същност дремеше Дявола.
- Не! - отсякох и станах от масата.
- Не обича да го притискат. Може би наистина е уморен днес – чух зад себе си да обяснява майка ми в моя защита.
Излязох на двора и тръгнах да се разхождам по една тясна пътека, водеща към полето. Беше тъмно и само звездите в небето осветяваха наоколо. Чуваха се множество щурци в тревата, които правиха концерт. Прохладният вятър се блъскаше в мен и сякаш се опитваше да ме спре да продължа с разходката си. Но аз не мислих да се връщам отново вкъщи. Не и преди всички да са си легнали. Не исках отново да се виждам с Теодора или с родителите ми, които биха ми казали колко грубо съм се държал на масата.
Разхождах се без посока може би повече от два часа. Бях се отдал на тишината и на мислите си. Опитвах се да си повтарям, че съм по-силен от това, което се надигаше у мен всеки път, когато стоях близо до братовчедка си. Този път нямаше да се поддам на греха. Нямаше да си позволя да вкуся отново от забранения плод. Не исках да горя в пламъците на ада!
Приближавайки към къщата, видях, че светлините са загасени. Отдъхнах си, защото това означаваше, че всички са си легнали. Родителите ми заспиваха рано, защото денят им започваше още преди слънцето да е изгряло. Надявах се и Теодора вече да спи. Влизайки в двора обаче, застинах на мястото си. Тя стоеше на прага, седнала на циментовите стъпала пред входната врата. Пиеше чаша вино, допушваше цигарата си и...ме чакаше.
- Късно се прибираш, братовчеде – каза ми с тих и предизвикателен глас. Не отговорих. - Знаеш ли, държиш се странно. - Остави чашата си и се изправи. Тръгна към мен с бавна походка. Беше облечена с къси панталони и потник с дълбоко деколте. Формите ѝ се бяха очертали изкусително. - Нима не се радваш да ме видиш? Нима съм ти сторила нещо...лошо, което не ти е харесало? - Дори и в полумрака успявах да видя онази дяволита усмивка изписана на устните ѝ. Сложи ръка на гърдите ми. Гледаше ме право в очите. Издиша в лицето ми дима от цигарата си. - Искаш ли да ти припомня за какво говоря?
- Спри с това, Теодора. Направихме грешка и ти го знаеш.
- Грешка? О, скъпи, не мисля, че беше толкова зле. Ние сме съвременни хора, които не могат да контролират някои неща, които... - притисна тялото си в моето.
- Махни се от мен – сграбчих я и я отблъснах встрани.
Не успях да контролирам силата си и тя падна на земята. Беше неподготвена за реакцията ми. Гледаше ме така, сякаш не можеше да ме познае. За миг съжалих, защото бях прекалил. Подадох ѝ ръка, за да ѝ помогна да се изправи. Но тя извърна поглед от мен. Беше ядосана. Не направих втори опит, а просто влязох в къщата.
Изкъпах се и се подготвих за сън. Легнах в леглото си и взех една от книгите, които имах, за да почета малко преди да заспя. Не знам защо, но в мен непрестанно се блъскаше чувството за вина. Постоянно си мислих, че съм прекалил с реакцията си към Теодора, че се държах прекалено грубо с нея. Изпитвах желанието да ѝ се извиня за стореното. Бях глупак! Станах от леглото си и излязох от стаята. Тръгнах по коридора към вратата в дъното. Между пролуките се виждаше светлината вътре. Теодора все още не беше заспала. Доближих се и почуках леко, за да не събудя родителите си с шума. Изчаках известно време, но никой не отваряше. Точно, когато се обръщах да тръгвам към стаята си, чух ключа как се завърта отвътре в ключалката. Вратата бавно се отвори. Видях братовчедка си, която ме посрещна...по бельо. Носеше черен сутиен, придържащ изящния ѝ бюст и дантелени бикини. Имаше сериозно изражение на лицето. Този път не се усмихваше, но все пак имаше нещо в погледа ѝ, което издаваше чувството ѝ на задоволство.
- Какво искаш? - попита ме с тих, равен глас.
- Искам... да ти се извиня. Аз...прекалих и... Съжалявам.
- Добре. - За миг останахме безмълвни, вгледали се един в друг. - Има ли още нещо?
- Не. Извинявай отново. Лека нощ.
Обърнах се към стаята си. Тя затвори вратата и отново се заключи отвътре.
На следващата сутрин, докато товарих млякото в камионетката, майка ми излезе от къщата. Притича до мен, носейки ми списък с неща, които трябваше да купя.
- Парите, които ще вземеш от млякото, ще ти стигнат да купиш всичко – каза ми тя. - Братовчедка ти ще дойде с теб, защото иска да си вземе нещо за нея...
- Не е нужно. Може да ми каже какво иска и...
- Какво ти става, момчето ми? - попита ме тя директно. - Откакто Теодора е дошла, се държиш странно. Не ти е приятно, че е на гости ли?
- Не... - не знаех как да отговоря, за да не пробудя някакво съмнение у майка си. - Просто...тя не ни предупреди и...неочаквано дойде...
- Но тя е дъщеря на сестра ми. Винаги е добре дошла вкъщи. Моля те, не се дръж по този начин. Все пак тя е част от семейството.
„Все пак тя е част от семейството.“
Именно тези думи ме накараха отново да си спомня всичко, което се случи между мен и Теодора. Но нямаше как да кажа за това на майка ми или на когото и да било. Единственото, на което се надявах, бе скоро братовчедка ми да си отиде. Да не се виждаме бе най-доброто и за двама ни. Но тя нямаше намерението да напусне дома ни, селото и живота ми.
- Готова съм – чух Теодора, която идваше към камионетката. - Тръгваме ли?
- Отивайте, милички. Ще ви чакам за обяд – каза майка ми и влезе вкъщи.
Теодора се настани на мястото до шофьора, а аз заех седалката зад волана. Потеглихме към селото. Не си говорихме. Нито аз, нито тя каза каквото и да било по пътя. Занесох млякото в мандрата, после отидохме в центъра, за да напазарувам. Теодора не ме придружи. Влезе в друго магазинче, където си търсеше някакви материали за писане. Докато прибирах покупките в автомобила, към мен се приближиха три момчета, с които обикновено излизахме, когато бях свободен. Питаха ме как съм и кога ще можем да пием по бира в кръчмата. Тогава дойде Теодора. Момчетата започнаха да я оглеждат и да я изпиват в поглед.
- Коя е тази красавица? - попита единият от приятели ми, който се казваше Даниел. - Не си ни казвал, че си имаш гадже – засмя се.
- Това е братовчедка ми – обясних.
- Страшно парче е. Няма ли да ни запознаеш.
- И сама мога да се представя – обади се тя. - Теодора се казвам.
- Драго ми е – целунаха ръката ѝ един по един. Тя се усмихваше палаво. - От кога си в селото? - попита я Даниел.
- От съвсем скоро. И понеже братовчед ми е скучен, си търся компания – флиртуваше с поглед Теодора и прехапваше палаво устните си, гледайки Даниел предизвикателно.
- Аз мога да ти правя компания и каквото още пожелаеш – по същия начин ѝ отвръщаше той.
Наблюдавах ги встрани, преструвайки се, че си върша работата. Теодора се доближи до Даниел и му каза нещо на ухо. После го целуна по врата без капка свян и го погледна с блеснали очи.
- Довечера ще те взема тогава - каза ѝ той.
Сбогувах се с момчетата и се качих с камионетката. Братовчедка ми се настани отново на мястото до мен и потеглихме към вкъщи. Отново не разговаряхме. Но не знам защо ме изгаряше мисълта, че тя ще излиза с Даниел довечера. Гледаше го предизвикателно, беше го целунала. Някаква ярост се пробуждаше у мен. Или може би...ревност?
Теодора не вечеря с мен и родителите ми. Беше се затворила в стаята си и се приготвяше за излизането с Даниел. Малко след осем, чух клаксона на автомобил. Беше дошъл да я вземе от вкъщи. Тя излезе от стаята си, облечена с къса лятна рокля, косите ѝ бяха спуснати свободно, а наоколо се разнесе аромата на изкусителния ѝ парфюм. Пожела хубава вечер на родителите ми и се качи в колата на Даниел.
Прибра се късно през нощта. След полунощ. Все още не бях заспал, защото исках да дочета книгата, от която ми оставаше малко, за да я довърша. Когато чух спиращия автомобил пред къщата, се доближих до прозореца. Погледнах дискретно през пердето. Даниел излезе от колата и отвори вратата на Теодора. Целунаха се. Той я притисна до автомобила и започна да разхожда ръцете си по тялото ѝ. Тя правеше същото с него. Той започна да целува шията и раменете ѝ. Тогава Теодора погледна към прозореца на моята стая. Видя ме да наблюдавам. Отправи ми самодоволна усмивка и присви очите си. После потърси с устните си тези на Даниел и почти животински го ухапа. Каза му нещо и се опита да се изкопчи от обятията му. Той не искаше да я остави, но накрая се примири. Сбогуваха се и той си отиде. Теодора влезе в къщата. Върнах се в леглото си. Започнаха да се блъскат в главата ми мисли за това какво са правили през цялата нощ. Представях си сцени, които ме караха да се изпълвам с неописуема ревност, която не исках да изпитвам. Не беше правилно. Нямах основание на това. Ревнувах братовчедка си!
На вратата ми се почука тихо, почти недоловимо. Станах от леглото и се доближих, за да отворя. Теодора ме чакаше на прага. Усмихваше се.
- Наблюдаваше ли ме? - попита тя.
- Не...аз...просто чух кола...и....
- Шпионираше – направи кратка пауза, през която не спираше да се взира в очите ми. - Видя ли как ме целуваше Даниел. О, ако знаеш и колко още хубави неща ми направи... Бяхме извън селото с колата му и...
- Не искам да знам.
- Но защо? Нека ти споделя. Доста надарен е приятеля ти. Може би ще се видим отново. Определено си заслужава.
- Радвам се за вас. - Опитвах се да изглеждам безразличен. - А сега ме остави да си легна. Ще ставам рано.
- Сладки сънища, братовчеде. Пожелавам ти мокри сънища – не спираше да се подсмихва по дяволски възбуждащ начин тя.
Затворих вратата и загасих лампата. Легнах си в леглото. Но дълго време не успях да заспя...
През следващите две седмици Теодора излизаше всеки ден с Даниел. Той я оставяше пред къщата късно през нощта. Вече не ги наблюдавах, защото не исках да показвам на братовчедка си по никакъв начин, че се интересувам от нея и от това кога се прибира. Лягах си на време, макар да не успявах да заспя, докато тя не беше вече в стаята си.
Една нощ обаче, се случи нещо необичайно. Когато Даниел паркира колата си пред дома ми, чух как Теодора затръшна вратата на автомобила. Кавалерът ѝ казваше нещо, а тя му отвръщаше остро. В тонът ѝ се усещаше някакво недоволство. Скараха се. Станах от леглото и се доближих до прозореца, за да видя какво се случва. Даниел сграбчи Теодора и започна да я притиска към себе си, целувайки я. Тя се опитваше да се изкопчи от него, но не успяваше. Виждах сълзите в очите ѝ. Без да губя повече време, излязох навън.
- Остави я! - изкрещях да Даниел и го отблъснах далече от братовчедка ми.
- Приятел, това е между мен и нея – обясняваше той.
- Не, не е! - обади се Теодора с треперещ глас. - Казах ти, че не искам да се виждаме повече, но ти не можеш да го приемеш.
- Значи трябва да приема, че вече си се позабавлявала достатъчно и съм ти омръзнал?
- Просто не искам нищо повече от това, което имахме през тези две седмици.
- Хайде, Даниел, върви си – казах му аз. - Нека не правим скандали.
- Скандал ще правя само на тази курва! - изкрещя той яростно, сочейки към Теодора.
- Не ѝ говори така! - изкрещях му на свой ред аз и без да успея да се владея, го ударих по лицето.
Даниел ме гледаше с неразбиране. Бяхме приятели от малки, а сега заставах срещу него заради Теодора. В погледа му се четеше изненада, сякаш не можеше да познае човека, в който съм се превърнал. Не отговори на удара ми. Това ме накара още повече да съжаля за постъпката си.
- Знам, че ти е братовчедка, приятел, но тя е истинска курва! Повярвай ми! - и след тези думи, се качи в колата си и потегли към селото.
Погледнах към Теодора, която беше разстроена. Побърза да се доближи до мен и да ме прегърне, за да я утеша. Благодари ми, че съм я защитил. Опря глава на рамото ми и заплака.
- Успокой се - казах ѝ. - Всичко е наред.
- Благодаря – вдигна поглед тя към мен.
За миг останахме безмълвни. Тя беше толкова близо до мен. Усещах дъха ѝ. Виждах отражението си в очите ѝ. Накрая без да успея да контролирам действията и емоциите си, доближих устните си до нейните. Целунахме се. Тя ме обгърна с ръце. Усещах как дланта ѝ се движи от гърба ми надолу. Изпитах желание да бъда с нея. Греховно желание! Спомних си срещата с отчето и думите, които ми беше казал. Спрях Теодора. Отблъснах я. Тя беше недоволна, но все пак не направи нов опит. Прибрах се в къщата и се затворих в стаята си. Осъзнах колко близо бях да се оставя отново на Дявола да ме примами в сладострастните си пламъци!
Следващият ден беше един от най-горещите от началото на лятото. Слънцето пареше жестоко още от ранните часове на деня. Но работата на село не спира, дори и в такива дни. Отново станах призори, свърших с ежедневните си задължения и отидох да продам млякото в мандрата. Когато се прибрах вкъщи, видях Теодора, която стоеше на двора. Беше по бански, легнала на тревата под едно дърво. До нея беше лаптопът ѝ и пишеше, докато в същото време допушваше цигарата си. Отидох при нея.
- Какво правиш? - попитах я.
- Пиша. Издателите ми искат да получат черновата на книгата до края на лятото.
- Не за това питах. Защо си по бански? Защо го правиш?
- Не разбирам за какво ми говориш – погледна ме накрая тя, усмихвайки се по същия дяволит начин, както правеше обикновено.
- Искам да спреш с игричките, Теодора. Не ме карай да те изгоня от тук.
- Мислих си, че не искаш родителите ти да научат за това какво сме направили...
- Разбира се, че не искам. - За миг замълчах. - Все ще измисля някакво оправдание пред тях, когато те накарам да се махнеш от къщата.
- Докато мислиш... - обърна се тя отново към лаптопа си, всмуквайки от цигарата – ще си стоя тук. Можеш да ми донесеш студен сок, братовчеде. Много е горещо днес.
В този миг чух отчаян стон, идващ от къщата. Побързах да вляза. Видях майка си, която бе разстроена и стоеше на един стол в кухнята. Разказа ми, че току що един мъж от селото се обадил да каже, че са намерили баща ми в безсъзнание на полето и го закарали в болницата в града. Без да губим време, се качихме в камионетката и тръгнахме към града. Теодора остана вкъщи. Лекарят, който приел баща ми, каза, че е получил слънчев удар, заради времето, което е прекарал на открито с овцете. Но ни уверяваше, че вече е по-добре.
- За всеки случай ще го оставим под наблюдение в болницата тази нощ – допълни той и ни остави във фоайето с майка ми.
Тя се разплака и ме прегърна. Каза, че няма да се отдели от баща ми, докато не го изпишат от болницата. Успяхме да го посетим в стаята. Той изглеждаше добре, но беше уморен. Имаше нужда от почивка. Майка ми седна на леглото до него. Докосна ръката му.
- Няма да си отида от тук без теб – каза му тя. После се обърна към мен. - Ти тръгвай, момчето ми. Утре сутринта можеш да дойдеш да ни вземеш от болницата. Но тази вечер, ще остана при баща ти.
Опитах се да я разубедя, защото нямаше да бъде добре за нея да стои цялата нощ там. Но беше безполезно. Само няколко минути по-късно вече пътувах към селото. Сам. И едва тогава се замислих за нещо, което ме накара да настръхна. Тази нощ щяхме да бъдем само аз и Теодора в къщата!
Когато се прибрах вкъщи, ухаеше вкусно. Масата беше отрупана с храна, чийто аромат можеше да събуди апетита на всеки. Теодора стоеше на единия от столовете и ме погледна с почуда, когато видя, че съм сам.
- Къде са родителите ти?
- Тази нощ баща ми ще остане под наблюдение в болницата. А майка ми не искаше да го оставя сам.
- Добре ли е?
- Да. Просто има нужда от почивка. - Огледах храната на масата. - Сготвила си?
- Исках да направя нещо за вашите в знак на благодарност, че ме приеха в дома си. Заминавам си в края на седмицата. - Направи пауза. Може би очакваше да кажа нещо, но аз останах безмълвен. Тя стана от мястото си. - Добър апетит.
- Няма ли да вечеряш?
- Не съм гладна. - И след тези думи се прибра в стаята си.
Вечерях сам. След това се изкъпах и си легнах в леглото. Взех една книга, за да почета преди да заспя. Навън започна да вали. Чувах как дъждовните капки се стичаха по покрива. През отворения прозорец се разнесе прохладен въздух и мириса на мократа земя. Отдавна чаках този дъжд. Но когато започнаха да падат мълнии и да се чуват гръмотевици, които отекваха в небето, токът спря. Това беше нещо нормално за село. Реших, че може би е време за сън. Оставих книгата на нощното си шкафче и се наместих в леглото. Затворих очи и се вслушах в дъжда.
Тогава чух как внимателно вратата на стаята ми се отваря. Погледнах натам. Видях силуета на Теодора. Веднага се изправих в леглото.
- Какво искаш?
- Токът спря.
- Да, знам. Това е нормално. Все пак си на село.
- Страх ме е – каза тя и преди да се усетя, вече беше седнала на леглото до мен.
- Стига глупости. Отивай в стаята си и заспивай.
- Не може ли да остана да спя при теб? - усещах в гласа ѝ палави нотки.
- Върви си, Теодора! Искам да ме оставиш на мира!
- Знам какво всъщност искаш – каза ми тя.
В този миг сложи ръка на крака ми. Започна бавно да я плъзга нагоре. С другата си ръка взе моята и я сложи върху гърдите си. Усетих мекотата на кожата ѝ. Ароматът ѝ се носеше наоколо и ме омайваше. Чувах учестеното ѝ дишане. Накрая я сграбчих в обятията си и започнах да я целувам. Тя легна на леглото ми, а аз останах върху нея, докосвайки тялото ѝ, сваляйки дрехите ѝ, вкусвайки от целувките ѝ. Възбуждаше ме. Караше ме да я желая. Исках да ѝ се отдам изцяло.
- Не! - изкрещях. - Не! - Станах от леглото. - Махай се от тук! Не искам да го направя отново. Моля те, върви си!
- Защо се съпротивляваш? - попита ме Теодора, идвайки отново към мен. - Искаш го. Знам, че го искаш толкова, колкото и аз. Остави се на желанието ти.
- Не е редно. Знаеш, че не е правилно!
- На кой му пука?! - и след тези думи се нахвърли върху мен и започна отново да ме целува.
Опитвах се да я отблъсна от себе си. В онзи миг започна да се води истинска война между тялото ми, което я желаеше до неузнаваемост и ума ми, който знаеше, че допускам грях. Обгърнах с длани шията ѝ и я стиснах.
- Остави ме, Теодора! - казвах ѝ, докато тя продължаваше да се вкопчва в мен и да ме целува. - Махни се от тук! Не бива!
Но тя не ме послуша. Продължаваше да ме предизвиква, да ме докосва и да всмуква вкуса на устните ми. Започнах да стискам шията ѝ по-силно, за да я накарам да спре. Не успявах да се контролирам. Силата, която прилагах ставаше все повече и повече. Теодора спря да ме целува и започна да се опитва да махне ръцете ми от врата си. Дишаше трудно. Виждах в полумрака как очите ѝ се ококорват и едва се държат да не изскочат. Опитваше се да каже нещо, но не успяваше. Не ѝ давах възможност. Стисках я още по-силно, спомняйки си за това, което бяхме сторили миналото лято, за всички изкушения, които ми отправяше, за да ме накара да съгреша отново. Всички мои демони излязоха наяве и се впуснаха в битка с Дявола, живеещ у Теодора. И накрая победих. Усетих как тя спря да се съпротивлява. Тялото ѝ олекна в ръцете ми. Вече не дишаше. Когато я пуснах, се свлече на пода в краката ми. Осъзнах, че съм стигнал много по-далече, отколкото исках. Убих братовчедка си!
- Не... - прошепнах в тъмната стая. - Господи, какво направих?!
Коленичих до тялото на Теодора и положих главата ѝ в скута си. Очите ѝ бяха все така широко отворени, а устата отворена, сякаш за да поеме решаваща глътка въздух. Приличаше на застинала статуя, която ме гледаше вече не с желание и изкушение, а със страх, молба да я оставя да живее. Но беше късно. Теодора бе мъртва. Заплаках и сякаш цялото небе навън плачеше заедно с мен, защото дъждът ставаше все по-силен, а бурята по-безмилостна.
На сутринта не отидох в болницата, както бях обещал на родителите си. Още когато слънцето започна да се издига в небето след дъждовната нощ, бях на площада в селото. Носих на ръце трупа на братовчедка си. Все още нямаше никой по улиците. Вървях към църквата. И когато отчето отключи вратата и отвори, ме видя да коленича на стъпалата отпред. Ужаси се от гледката на мъртвата жена до мен. Беше шокиран. Погледнах го с кръвясали очи.
- Убих изкушението, отче. Убих я! И сега съм готов да понеса наказанието си.
© Боян Боев Все права защищены
Слава Богу, че съдиите не плачат.