10 окт. 2017 г., 20:38

Орис (Сафина) 39 

  Проза » Повести и романы
793 1 0
15 мин за четене

 

 Ако трябва да бъда честна, облекчението надделяваше над болката. През цялото време, докато Сънсет ме изнасяше от апартамента на Ливър, си повтарях само едно: „Край. Край. Край”.

Но имаше нещо друго, нещо ужасяващо, което не ми позволи да се порадвам на мисълта, че бе настъпил краят на бременността ми.

- Какво ще стане с теб? – едва прошепнах, когато санитарите качиха мен и мъртвия млад мъж в линейката – Какво ще стане с теб, Сънсет?

- Не мисли за това сега – приятелят ми стисна пръстите ми с всичка сила – Нещата ще се оправят. Всичко ще бъде наред.

Гласът му беше истеричен, отчаян, безнадежден и овладян едновременно. Въпреки прерязващата болка, аз държах ръката му и се взирах в очите с цвят на свежа кръв. Сирената проглушаваше ушите ми.

- Обичам те, скъпи – промълвих, плувнала в пот. Струваше ми се, че тялото ми ще се разполови – Ти спаси живота ми. Ако не го беше убил, щях да съм мъртва. Вината не е твоя...

- Стига, любов моя. Не се напрягай – прекъсна ме Сънсет. По челото му проблясваха ситни капки, устните му трепереха – Трябва да се отпуснеш.

Не исках приятелят ми да става свидетел на раждането. Щеше да е болезнено и унизително, затова малко преди да ме вкарат в отделението, аз го придърпах и го целунах колкото сили имах. Издърпаха ръката ми от неговата. Пръстите му отпуснаха хватката си от моите и последното, което видях, беше пребледнелия, потрепващ Сънсет, обграден от полицаи и персонал на болницата. Очите ни се срещнаха миг преди вратите на родилното отделение да хлопнат след мен и в червените му ириси аз видях и надежда, и любов, и отчаяние, и страх, и мъка...

Следващите няколко часа от живота ми бяха изпълнени с най-чистата форма на ужаса и болката, която можех да си представя. Имах чувството, че съм страничен наблюдател, себе си, лекарят, сестрите, Сънсет и дори мъртвия Ливър. Имах чувството, че изпитвам цялата болка на всички в този свят и сметнах, че ако имах някакви грехове, то след раждането, те трябва да бъдат изплатени.

Около мен беше прекалено светло, твърде стерилно и много, много горещо. По форумите, сайтовете и разговорите с приятелки непрекъснато се предаваха някакви страховити разкази за нетърпимите болки, съпътстващи раждането. За мен „нетърпимо” бе слаб епитет. Искаше ми се единствено да умра и да забравя всяко едно усещане, което някога съм имала. Досега не бях си и помисляла, че мога да крещя така. Имаше много кръв. Сигурна бях. Всичко бе в кръв. Не я виждах, но усещах лепкавата й топлина навсякъде около себе си... после като че болката намаля. Усетих страннно облекчение насред убийственото напрежение и мъката сякаш поотслабна. Яркостта на цветовете помътня, остротата на луминисцентните лампи се смекчи и ефирна мъглица се просна от всички страни. Ушите ми забъблукаха, топлина и студ пропълзяха по кожата ми.

- Губим я!

Викът прокънтя в отдалечено кътче на съзнанието ми, а после смътно чух как дъщеря ми проплака. Значи това беше. Детето ми се бе родило, а болката се оттичаше като през сифона на пълна с вода мивка. Безплътна лекота обхвана цялото ми тяло, помислих, че мога да полетя.

- Кръвоизливът е прекалено масивен!

Може би тези думи трябваше да ме уплашат. Но бяха толкова далеч от мен. Лекотатата и пълното отсъствие на болка бяха така прелестни, че не можех да се развълнувам от нищо. Опитах се да им кажа, че съм съвсем добре и че нямам намерение да мръдна от мекото легло, но една плътна, кадифеночерна пелена покри очите ми, а някакви далечни гласове продължаваха ли, продължаваха високо, нервно да говорят...

 

И тогава разбрах, че съм мъртва.

 

Издигнах се високо без да помръдвам, почувствах раздвижването на душата и едва се сдържах да не се усмихна. Вече не чувах нищо. Вековна тишина се стелеше не само около мен, а в цялата Вселена, в целия необятен свят. И тогава пред мен се появи той. Не го видях, защото вече нямах очи, усетих го, почувствах го с душата си, по-плътен от спомен, по-реален от призрак, по-ефирен от светлината...

Бях оставила дъщеря си без майка, бях оставила Сънсет съвсем сам, бях оставила майка си без едно дете и бях толкова млада. Но въпреки това в мен нямаше и капка страх, нямаше ужас или скръб. В спрялото време на момена между живота и смъртта, аз мислех само за Римън. През безплътния ми ум като светлосенки пробягаха мисли за детето ми, за Сънсет... бегло се запитах какво ще се случи с тях, но още преди да осъзная какво съм помислила, цялото ми същество бе обсебено от Римън. От светлинния му образ и копнежа, който нямаше нищо общо с тялото. Стори ми се, че протягам вече несъществуващите си ръце към него, че го търся с изчезналите си очи...

И паднах директно през дълбоко, облачно-пепеляво небе върху мека трева. Почувствах падането и удара със земята с цялото си тяло, усетих как вятърът свисти в карминените ми къдрици и уханието на пръст и растителност изпълва ноздрите ми. Вдигнах клепачи. Разпокъсани стоманени облаци мързеливо плуваха над мен, обрамчени от стени от остри борови върхове, толкова високи, че сякаш се губеха в тях. Избелялото небе излъчваше прекалено ярка светлина, някак фосфоресцираше зад облаците, но въпреки това, когато сведох очи, видях, че всичко около мен тъне в здрач.

Намирах се в началото на гъста, съвсем тъмна смесена гора. Лежах по гръб върху рехавата тревичка и когато се надигнах до седнало положение установих, че покрай мен лъкатуши път, покрит с камъчета. От другата страна, същата непроницаема гора хвърляше мрак въпреки блеснатото бяло небе. Изправих се. Краят и началото на пътя се губеха сред високите зелени дървета. Като че ли бях сама.

Макар пълното отсъствие на птичи песни, вой на вятъра и разговори на туристи, усетих че гората далеч не е така неподвижна, както изглеждаше. Тя дишаше, наблюдаваше, чувстваше. Огледах се. Прозирният мрак не създаваше усещане за ужас или самота. Напротив, изглеждаше уютен, успокоителен и примиряващ. Бавно пристъпих на каменистия път, осеян със завои.

И тогава мисълта, че съм мъртва ме връхлетя с пълна сила. Леко залитнах, но не изпитах страх. Бях по-скоро любопитна. Сведох поглед към себе си и установих, че съм облечена по съвсем нормален, ежедневен начин. Тъмносини дънки, тениска и закопчано до средата кожено яке. Смръщих се. По мое мнение, трябваше да съм в нещо като мантия или ефирна бяла рокля, а косата ми да е два пъти по-дълга от обикновено и да струи след мен като водопад. Опипах лицето си и ми се стори, че структурата на кожата е малко по-различна, някак по-мека, по-гладка. Коремът го нямаше, но това бе обяснимо, все пак преди да умра бях родила детето си. Сърцето ми се сви. Горкото бебе.

Тъй като нямаше никакви признаци някой да дойде и в тунел от светлина да ме поведе „нататък”, аз тръгнах да се разхождам по пътя. Обувките ми съвсем земно прехрупваха над камъчетата. Колкото и да вървях, пейзажът не се променяше и започнах да подозирам, че времето е спряло и всъщност пътят няма нито начало, нито край.

Въздухът имаше съвсем слаб, почти призрачен аромат на какао, по-скоро горчив, по-скоро свеж, отколкото топъл и сладък, ухаеше и на смола, и на дъжд, и на мента, и на кафе. Беше великолепен. Поспрях със затворени очи и се замислих как се чувствам. Не бях гладна, нито жадна, не бях изморена или притеснена. В гърдите ми нямаше напрежение, мъка или копнеж, никъде в тялото не усещах болка, само ефирно чувство за сила и спокойствие. Обградена от ароматния, полувечерен въздух, се запитах дали ако бях жива, щях да изпитвам същото. Сетих се за кръвта, потта, разкъсванията и белезите. И въздъхнах от облекчение. Усещах се чиста, свежа, кожата ми бе суха и гладка, коремът прибран. Усмихнах се.

Можех да остана и тук. Пътят очевидно нямаше край (както и начало), а и бях съвсем сама. Приседнах на един посивял от времето (или не?) дънер и подпрях глава на ръцете си. Затворих очи и вдишах бавно и с наслада.

После чух стъпките. Идваха иззад мен, уверени, бавни крачки, леко провлечени, но стегнати и енергични. Стъпки на мъж. „Време беше” – весело си помислих и се обърнах, както бях седнала, за да видя кой идва да ме отведе в отвъдното.

Римън се появи от здрача на гората и с едва загатната съблазнителна усмивка закрачи към мен. За това не бях подготвена. Срещу мен идваше мъжът, който изчезна преди десет години в Планините на Забравата. По лицето му нямаше и следа от изминалото време. Сякаш преди секунди бяхме напуснали Планините и се бяхме озовали тук. Черната му коса бе отметната назад, а жълтите котешки очи - приковани в мен и много, много красиви. Останах без дъх, когато писателят дойде и се разположи само на една педя разстояние от ръката ми.

- Добре дошла, Амара – ниският му, дрезгав глас ме прониза като тръпка през костите и се удари в сърцето ми. Стори ми се, че започвам да се разтапям. Без да мога да отвърна, аз вдигнах очи към неговите и се загубих в бездънните черни зеници, зеници, от които бях лишена години наред.

- Колко си хубава – промълви той – Съвършена си.

И бавно посегна с дългите си, силни пръсти към мен. Вместо да ги прокара по бузата, той докосна шията ми отстрани, там където падаше косата. Цялата настърхнах. Наклоних се към него и вдъхнах божествения, запечатан в паметта ми аромат, който обаче така и не можех да възстановя напълно. Миришеше на чисти дрехи, парфюм, прясно изгорял тютюн и Римън. Очите ми се притвориха.

- Най-накрая – продължи той като в транс – Най-накрая...

Прииска ми се да се притисна в него, но необясним страх, че може да изчезне, ме спираше. Отново се опитах да проговоря, но не се получи. Небето над нас си оставаше все така млечно, ярко, забулено от стоманени и сребристи облаци.

- Красива, прелестна, съвършена... – нареждаше Римън, с което изобщо не ми помагаше. Вдигнах разтреперана ръка, увих я около шията му и дръпнах лицето му към своето. Устните му бяха точно такива, каквито ги помнех – меки, сухи и сладострастни, докоснаха ме със същата дива, но контролирана страст, същия нежен копнеж. Отърсих се от страха, прилепих тяло в неговото и го целунах горещо, първично. Цялата се изгубих в мускулестите му прегръдки, потънах в обятията му. Не ми трябваше нищо друго освен него. Не исках нищо повече. И вече нямаше да мога да бъда без него. Силата ми се бе изчерпала.

- Римън – проговорих в устните му – Римън, аз съм мъртва.

Мъжът ме дръпна от себе си и ме погледна с разтопени жълти очи. Вертикалните зеници приличаха на черни прозорци към душата му.

- Не – поклати глава за мое най-голямо изумление.

- „Не” ли? – изпелтечих – Какво значи „не”? Умрях от кръвоизлив в болницата. Ти също си мъртъв, щом си тук с мен.

- О, не – пак се усмихна той и подпря брадичка на дланите си, за да ме наблюдава – Никой от нас двамата не е мъртъв.

Примигах.

- Тогава какво се случи с мен... ами с теб? Къде сме? – попитах объркана и се огледах, като че очаквах табела с информация.

- По средата сме – все така красиво усмихнат обясни Римън – Нито в живота, нито в смъртта.

- Всичко разбрах – сопнах се – Защо говориш толкова неясно?

- Защото ти се любувам – сви рамене той – Толкова време не съм те виждал. По-пленителна си от всичките ми спомени.

Замълчах, развълнувана от думите му. Замълчах, страхувайки се че мога да избухна в сълзи. И го погледнах. Единствената ми любов. Всичко, което някога съм искала.

- Ще трябва да ми обясниш какво става – избърборих – Не разбирам нищо. Щом не съм мъртва, тогава каква съм?

- Ще ти разясня – погали ме Римън по лицето – Ще ти обясня всичко, но нека на първо време да кажем, че си моя.

Внезапен изблик, порив, сякаш чужд гняв се взриви в гърдите ми и разруши щастието, което бе озарило гърдите ми при появата му. Съвършената хармония, изпълнила душата ми, се пропука с почти доловимо изпращяване и в пукнатината лумна задушаващ, лютив пламък, който опърли гърлото ми и изтри усмивката от устните ми.

Дръпнах ръцете си от неговите и скочих на крака.

Мракът на гората зад мен и пред мен се оживи и като че започна да ни наблюдава.

Следва продължение...

(предпоследна глава...)

 

 

 

 

© Teddy Daniel K. Все права защищены

Или когато Краят е Начало

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??