Стоеше права до прозореца. Имаше красива кремава рокля, в есенната светлина приличаше на бреза – бяла, нежна и тъжна, леко пожълтяла от отражението си.

     – Какво искаш да кажеш? – Дръпна пердето и в стаята стана съвсем приглушено, почти тъмно. – Това ли е всичко?

     Разбира се, че това беше всичко.

     – Разбира се, че не е всичко! – Младият мъж стана и се опита да целуне ръката ѝ. Тя я отдръпна гнусливо. Не обичаше да я целуват. – Има още много.

     – И коя част от другото възнамеряваш да сведеш до мен?

     Надменността ѝ отиваше. Беше свикнала да се държи така. Погледна списанието върху малката масичка до дивана и се намръщи: това беше списание за готвене. На него пишеше „Заек“ или нещо такова. Поне имаше такава рисунка. Кой беше донесъл това просташко списание в стаята за гости?

     – Ще ти разкажа всичко. Просто ми дай възможност... Моля. – Той още стоеше близо до нея, прав, търсеше ръката, която тя отдръпна.

     Тя се разходи из стаята. Мислеше. Той бе достатъчно унижен. Жалък. Той беше неин. Какво друго можеше да вземе от него? Достойнството. Та той нямаше такова.

     – И така? – Доближи го и се вгледа отблизо. Той потрепери. Не знаеше, че е зле със зрението.

     Започна да пристъпва от крак на крак. Това надежда ли беше? Закъсняло, но спотаено, откровено съчувствие?

     – Имам ли шанс? – почти подскочи.

     Тя го изгледа с присвити очи:

     – Искам да ми кажеш кой, по дяволите, е донесъл това списание в гостната!

     Не схвана отначало. Кое списание? Проследи погледа ѝ. Аха, това списание. За зайци. Странно. Тя не обичаше зайци, май. Освен него. Всъщност само се надяваше, че обича него. Нали беше заек.

     – Ти ли си го донесъл? – погледна го така, сякаш загадката беше разрешена. – Ти ли?

     – Не, скъпа, в никакъв случай... Аз дори не зная...

     – Да, ти винаги нищо не знаеш. Така си се родил и си установил още в зародиш, че това е най-удобно: няма смисъл да знаеш нищо, щом не порастваш. Единственото нещо, което те интересува, са парите ми. Нали така, зайче?

     Той стоеше прав, коленете му трепереха: не смееше да седне, докато и тя стоеше. Поне това знаеше.

     – Не е това, което си мислиш...

     – Кое си мисля? Откъде знаеш какво и как мога да мисля? Ама че нахалство! Та ти си... нищожество.

     – Да, и аз това исках да потвърдя.

     Смехът ѝ прокънтя в стаята. Тя отново разтвори пердето; замижа, като усети светлината. Да, приличаше на бреза. Но по кожата ѝ нямаше нито една пукнатина, както се случва при брезите. На светло се виждаше, че е млада. Не беше красива. Беше невероятно чаровна.

     – Няма смисъл да водим излишни разговори. Зная всичко за теб, за миналото ти. Дори зная всичко за бъдещето ти. Ти си ми ясен, като... оризова хартия.

     „Оризова хартия ли?“ – той се обърка.

     – Прозрачен си – продължи тя. – Но май нямам избор. Ще се омъжа за теб. И дори ще ти призная: не е против волята ми. Не! Дори това не! Никога не бих тръгнала против волята си. Ти си удобство, човече. Нов тапет... или... Нещо по-безлично от тапет. Например – ново списание.

     Той я обожаваше. Нека го нагрубява. Всичко се променя, той също се промени някак. Обичаше я още преди да я зърне. На живо беше още по-хубава. На кориците на списанията изглеждаше като...

     – Зайче! – тя пак се засмя. – Така ще те наричам. Иди сега навън да си поиграеш. Баща ми ще помисли за сватбата. А оная, твоята, дето се е надявала на нещо, кажи ѝ... Не, аз ще ѝ кажа, каквото трябва. Ти постигна своето. Тичай навън! Има моркови!

     Той се поклони и излезе.

     „Добре му го казах!“, каза си и се отпусна върху дивана; хвърли разсеян поглед наоколо. Ама откъде е наистина това списание? Заек. Разтвори го. Нищо особено. Иначе лъскаво книжле, добре направено. Прелисти набързо и тъкмо да го хвърли на масичката, нещо я спря. Пак го разлисти.

     По средата имаше снимки. Много снимки. Нищожеството, което току-що напусна стаята, заекът, който трябваше по това време да яде моркови на поляната, се беше оженил преди месец! Доближи, после отдалечи страниците от очите си. Да! За тая... Развратница. Мръсница. Беднячка. Малоумна. По дяволите! Ами да! Те бяха! Един до друг... Няма съмнение! Ужас!

     Изтича навън.

     – Къде си, заеко! Защо не ми каза? – Крещеше. Беше извън себе си. Значи той бе донесъл това... За да ѝ покаже, че не е нищожество. Обаче не! Тя знае как...

     – Какво да ти кажа, скъпа? – показа се той зад една от колоните пред големия дом. – Нали ми каза да изляза?

     – Какви са тия снимки в списанието? Ти си се оженил! Какво си въобразяваш? Ти на мен ли ще се присмиваш? Ти... На мен!

     Той приклекна и отново се опита да доближи устни до ръката ѝ. Каза:

     – Обичам те. Списанието... То е твое. Само то е твое. Сбогом. Затова дойдох вероятно... Да, затова. Да го кажа. Сбогом! – Помълча, събираше сили: – А моята сватба... тя е след седмица.

     Тя се разкрещя. Започна да удря всичко наоколо с това списание. Дойде прислугата.

     – Госпожице! – ръсеше я с вода икономката. – Какво ви е? Оставете това – издърпа списанието от ръцете ѝ насила. – Моля ви. Оставете го! Та ние сме абонирани за него от три години! Там все едно и също пише. Баща ви го чете... А и този брой, той е посветен на онези, дето не си знаят парите... На новите крале. На тези нещастници... Новобогаташи!

     – Моля! Какво каза? – Лицето ѝ беше бледо, съвсем прозрачно. Вече не приличаше на бреза. Приличаше на оризова хартия.