Знаеше дядо Марко, че „орташката работа и кучетата не я ядат“, ама пустото му его, все имаше нужда някой да го възвеличае, да му се порадва, да го погъделичка с онова тъничко пухено перце, с което той навремето беше глезен от баба Попадия, неговата осиновителка. Много го обичаше тя, даваше му най-хубавите лакомства, които ги нямаше в нито една сиромашка къща. Баща му беше строг и суров човек, често се случваше да го сгълчи като куче, измежду четирите деца, така че комшийките чак настръхваха, и викаха на майка му:
- Ама, Неновице, как може ма, твоя мъж така да си не обича децата? То бива, бива, ама дете е това, ще се уплаши, ще зафане да заеква, речи му ма, да не гълчи на детето като на псе ма!
- Ти, Иванице не бери грижа, ти ли ще ми казваш дали Нено си не обича децата? Я си гледай твойта работа, пък аз ще си гледам мойта!
- Е убаво! – и Иваница пребраждаше кърпата си и слизаше от комшулука.
Идваше Коледа и Нено носеше армагани на децата, много глад, много студ беряха клетите, а той работеше на мината. На Марко беше купил капа, нали беше най-голям. Неновица много се радваше, чак криеше сълзицата си да не я види някой. Набърже пренесе гювеча с постната манджа, разряза голям самун и нареди децата да седнат, а те гладничките, нямаха търпение да загребат с лъжиците. Нено седна начело и ги загледа угрижено, мисли две-три минути па рече:
- Я по-бавно яжте да ви се не уплетат червата бре, какво е това бързане? Марко, не те ли е срам да се надвесваш така над масата? – детето се стъписа, но продължи да си гребе от гювеча и да слага в устенцата печените картофчета. Барем сега да се наяде, че утре пак ще се чуди майка му какво да готви, а хамбарите им бяха почти празни. Добре, че беше баба Попадия, бездетна беше тя, и много му се радваше, като на свое, черпеше го с бонбони, даваше му сушелки и правеше много сладка баклава.
Марко беше надянал капата, чисто нова, и мислеше да спи с нея, хубава капа, утре ще се похвали на баба Попадия, а тя ще му даде някоя ябълка от долапа. Така сладко си гребеше от гювеча, че не усети как капата падна от главата му в гювеча и стана блажна и червена от доматения сок . Като се развика Нено:
- Ах ти магаре краставо, за това ли ти купих капата да я пуснеш в манджата, а! – и го перна по главата, та детето се задави. По лицето му се стекоха две струйки сълзи от очите, присви устничка, понечи да ревне, но не щеш ли, отде се взе кураж у това хлапе, очите му станаха кървави и викна с все сила на баща си:
- Пък аз…, аз ще се махна от тук, ще отида у баба Попадия да й стана дете, а на теб ще ти викам вече Нено – циганина… стана и избяга от масата на двора. Неновица понечи да стане и да го догони, да го върне, а Нено я спря с ръка и каза:
- Недей!
Марко не се прибра три дена. Неновица ходеше всеки ден до баба Попадия да го вика, но той се криеше зад попадията и не даваше дума да се издума за дома. Комшийките на Неновица цъкаха с език като я видеха да отива нататък, а тя едва се сдържаше да не ревне. На седмия ден не можа да издържи и се предаде, ревеше и виеше като ранена вълчица, пък Нено беше каменен, не трепваше нищо у него. Викаше му тя на няколко пъти:
- Иди бе, иди да го доведеш бе, иди че станахме за смях пред хората… и пак си пореваваше да й мине.
Остана Марко у баба Попадия и тя го осинови. Скоро дядо поп се спомина, а Марко растеше и възмъжаваше. Наследи нивите и имотите на дядо поп Петко.
Богати бяха те, с ниви, с къща, с голям двор, глад не е имало там никога. Дядо поп се беше оженил късно за баба Попадия и нямаха никакви други наследници. Миряса и сърцето на Неновица. Прозря най-сетне тя какво е имал Нено предвид с онова „Недей!“. Не искаше да го съди в душата си вече. Децата ходеха на училище, Марко все защитаваше сестра си и братята си от хулиганите от по-горните класове. Градът беше далече, но в една гимназия учеха Марко и брат му Дойчо. Иван и Цана бяха породени, но скоро щяха да излязат в града и те. Годините минаваха неусетно. Марко се изучи, завърши училище с отличие и медал, но баба Петковица не миряса докато не го уреди в Пловдив в Търговско училище, знаеше тя, това богатство трябва да се съхрани и трябваше Марко да стане търговец, та да го удвои. Наесен го изпрати у една нейна братовчедка в Пловдив на квартира. Неновица се гордееше с Марко, ама не се издаваше пред Нено. Ходеше в събота на спирката да чака автобуса да дойде от града да го види, и да го пита как е, да му помогне с носенето на чантите с празните буркани и носените дрехи.
Една събота Неновица не дойде и Марко се озадачи. Заблъска сърцето му, докато се прибере от горния край на селото до поповата къща. Попадията я нямаше. През комшулука се виждаше долната улица, там се бяха спрели двама мъже и единия си свали каскета. Марко се позачуди, и усети, че ушите му бучаха от някакво предчувствие. С два скока прескочи комшулука и излезе на улицата. Двамата мъже го видяха и спряха разговора. И другият мъж свали каскета, и му рече:
- Марко, отде идеш, чедо? Тя стана, каквато стана, ама оня ще го съдат…
- Кого ще съдат, чичо Мито? Защо, станало ли е нещо?
- Ама ти не разбра ли, Петковица де е, не ти ли рече? А…? – и накриви глава надолу към земята. – Тя майка ти, е вече вдовица… Оня пияндурник Стоян, дето кара мотор, колегата на баща ти от мината, тръгнал да се прибира щурака му щур, кьор китук залян от мината. Напил се още там, и се качил на мотора. Баща ти, бог да го прости, вървял пеша от мината за селото, снощи, било тъмно и оня не можал да го види, та минал през него и го прегазил, спукал му пикочния мехур. С него вървял чичо ти Марин, той се обадил за помощ, но докато го откарат до болницата в Пазарджик и до там …
Подкосиха се краката на Марко, нещо го парна под ребрата, стисна здраво зъби и обърна гръб на двамата мъже. Прибра се в стаята и удари с юмрук стената. Погребението мина, изпрати баща си и си взе последно сбогом на гробищата. В сърцето му остана такава дупка, че с нищо нямаше да може да се запълни. Неновица се състари за две седмици, понесе черно, изгърбави се и цялата побеля. Марко я посещаваше всяка седмица. Как да запълни зейналата дупка, като пропаст бе тя, а душата му плачеше без глас, и търсеше сродна душа да види, сестрица, братя, майчица. Отрупваше ги с всичко, което им беше нужно. Работата го спасяваше, колкото повече работеше, толкова повече неща носеше на майка си и на баба Попадия, а те двете като сестри – вдовици. Заедно ходеха на гробищата, заедно ходеха на дигяна за хляба. Напролет заобръщаха заедно двора на Неновица, а Марко като ги видя, ги навика, взе объртача и обърна целия двор. Един ден се прибра по-рано и рече на баба Попадия:
- Майко, кажи на мама, че имам момиче, ще се женя, да знае да се радва, пък аз ще я доведа, нека да кажем на нейните.
***
Минаха двадесет години. Гледаше Марко към къщата, мислеше си нещо и усети как на лента е минал животът му, и как го тегли към тая селска земя, която хранеше онези негови близки, от старото му семейство, което беше останало единствено сега. Баба Попадия се спомина две години след сватбата на Марко, а булката му миналата година. Оперираха я от рак на червата, но не можаха да я спасят. Отгледаха двама сина, изучиха ги - дядо Петковото богатство беше достатъчно и за внуците, да се изучат. Верен на своята традиция, Марко всяка седмица се прибираше от града да донесе продукти на майка си и на братята и сестра си. Голяма челяд отгледаха братята и сестра му, дружни бяха, бедни и сговорни, и така му се радваха, че чакаха с нетърпение да дойде и да седнат под ореха да се видят. А Марко не забравяше никой от близките. С промените след новата демокрация, в града имаше всичко. Носеше месо, кашкавал, маслини, шам фъстък и все хвалеше демокрацията. У Неновица често се отбиваше новия поп Димитър, той беше малко от старата власт и не одобряваше промените, ама обичаше да го черпят и все му захваляше на Марко:
- Еее, Марко, дождай по-често, бе! Я какви хубави мезета носиш, какви маслини. Ммм…, ма от къде ги намери тези маслини бе, я кажи, гледай какви са зелени и големи?
- От Съветския съюз дядо попе, от Съветския съюз! – и Марко смигваше на Неновица с едното око. Ти остави маслините ами кажи какво ще правим с кооперациите. Половината село направи една „синя“, другата половина една „червена“, бива ли така да се делите, а? Дядо Господ така ли ги дели и там горе, а? Евала на брата, че се съгласи да ръководи "синята", та да видят хората, що е да се грижиш за земята, и що е да печелиш. Помни ми думата, че червената ще фалира.
- Де, не думай бе, Марко, недей така, че аз мойте ниви там съм ги дал да ги работят, някога бащата едва ги беше дал на старата власт, ама нали ги върнаха, и аз заради него там ги вкарах, в „червената“, нямам аз доверие на демокрацията.
Отнесе мислите си Марко пак в годините назад. Някой му беше казал, че баща му имал седемдесет и два декара ниви, и два вола с каруца. Закроти се нова идея в неговата глава, и мира му не даваше, докато една вечер под ореха рече на брат си Дойчо:
- Дойчо, аиде да направим една ферма за крави и телета, може и прасета да гледаме и кон, ти си председател на кооперацията, имате ниви, аз имам ниви в твойта кооперация, що ще го чиниш това жито? Аз ще доведа бригада да дигнем сграда на вашта градина, ще викна сонда, вода да извадим и ще направим наша ферма – фамилна, ще продаваме прасета и телета и ще си стъпите и Вие на краката.
- Ми то, бате, бива ….Нали знаеш, че ние само с труд можем да помогнем, пари нема от никъде, криза е, но ти си прав, че времената са други сега, и трябва да се мисли отрано за бъдещето на децата. Ще говорим и с другите, сестрата и зетя и брата Иван, да видим дали ще се съгласят? – прибра се Дойчо у дома при жена си - стара активистка от партията, и й заразказва какво са решили с Марко.
Партийната активистка се позачуди как да реагира, защото онзи ден си беше хвърлила демонстративно партийната книжка на събранието, заради атаките срещу нея, че мъжът й е председател на „синята“ кооперация, и още не беше прежалила книжката, ама рече, че може да го направят, щом бате Марко ще даде пари, това е възможност и те да забогатеят.
- Само, че Дойчо, да настояваш за всичко да ти се дава отчет. Аз ще ти пиша сметките, ще помагам. – рече и го стори.
Партийната водеше всичко в тетрадка, да се знае за какво е дал бате Марко пари, и какво са направили и продали. Фермата дигнаха за година и половина, купиха дванадесет крави, все плодни, тридесет прасета и кон. Купиха и агрегат да доят кравите. И заработиха на смени, всеки дежуреше по една седмица и се сменяха. Започнаха да продават телета и прасета. Работата беше много, беше изтощителна, но взеха да печелят от млякото, от продадените животни, пък и за дома имаше месо и мляко. Кризата не се усещаше. Един ден партийната рече на Дойчо да купят камион за фермата и да отклонят от приходите парите за камиона. Цанка и зетят не се интересуваха много от финановите въпроси, но една събота под ореха, ядоха, пиха и поприказваха за плановете за покупка на техника. Рекоха да кажат и една дума, че не знаят за това, как се води отчета. Дойчо нищо не рече, но партийната го попари с поглед. Прибраха се вечерта късно, а Дойчо легна и замлъкна. Жена му шатла из стаята без особена работа и като рече изведнъж:
- Ми то, Цанка и зетят много важни станаха, та взеха и ред да турят. Гледай ги ти, нали са много работни, та и сметка ще искат да им се дава…
Дойчо мълчеше, но тя продължаваше да "намила" като, че Дойчо си няма мъжка съвест сам да разсъждава. Отрови мислите му като змия за една вечер. Но една беда не идва сама, тя винаги се следва поне още от две. От два дена дежурни бяха Цанка и зетят, а две прасета бяха болни, не ядяха и Цанка рече на Дойчо:
- Бате, има болни прасета, да викнем ли доктора, а? – но Дойчо беше замлъкнал като пън.
- Чинете що щете! – рече и отиде на воденицата да смели житото.
До другия ден прасетата умряха. То беше ясно, че не е възможно за два дни да се разболеят и умрат, а причината е по-стара, но така се случи, и Цанка се притесни. Зетят - още повече. Вечерта от съклет зетят сбъркал мястото на една юница и я завързал на друга ясла, а тя се дърпала цяла нощ, омотала се с въжето и я намерили обесена на сутринта. Цанка и зетят бяха като попарени, какво ще каже бате Дойчо, ами бате Марко?
Партийната беше бясна когато разбра, сякаш само това чакаше, и започна да трови душата на Дойчо:
- Ти трябва да ги изгониш от фермата, нали ги видиш, че са некадърни, едно теле не могат да вържат където трябва. Толкова са прости! Заради тях изгубихме две прасета и юницата. Най-добре да кажеш на бате Марко да ги обезщети за труда, да им даде там по едно прасе и едно теле и да си заминават – с тях нямаме работа повече.
Нямаше какво да каже в тяхна защита Дойчо, самият той беше набрал много яд и нервите не го държаха. Рече, и ги изгони по най-нетактичен начин. Марко идваше в събота от града, но вече не се събираха така, както преди. Работата беше много, а помагачите намаляха, и за другите имаше достатъчно. Дойчо започна да се оплаква от сърце, прекара на крак няколко настинки, но все работеше. Малкият му брат и той, ама той имаше друг недостатък. От мъка взе да пие по-често и съвсем скоро го уволниха от работа. Жалеше за Цанка и само тя го навестяваше да го види има ли пари и ядене.
Скоро почина Неновица, както била на чешмата, получила удар и дошъл краят за нея, прибрал я Господ да не гледа как се разделят децата й. Пенсията на Неновица стигаше тя и Иван да си купуват поне хляба, но до там й бил жизненият път, а Иван остана стар ерген и безработен. Пропи се нацяло, хвана цироза на черния дроб и умря. Най-тежко беше на Дойчо. Не можа да прежали майка си, а не посмя да заплаче. Грижите за Иван бяха на неговите ръце до края. Марко започна да идва рядко и ходеше главно у Цанка, а след това се връщаше на града. Когато погребваха Иван сякаш нещо ги сети, че се събират за последно. До два месеца Дойчо почина, излезе от ритъм, и отиде при майка си и брат си на небето.
Погребението беше голямо, цялото село изпрати председателя на „синята“ кооперация, а партийната все повтаряше една и съща реплика : - „Кой ще се грижи за мен сега? Кой ще се грижи за мен сега?“
Слънцето беше паднало ниско над хоризонта, идваше зимата, а Марко седеше под празния орех на дядо Петко и си думаше: „Орташката работа и кучетата не я ядат“…
© Таня Чардакова Все права защищены