Усещам, че съм много променена.

Онази Коледа ме промени.

Болеше ме много, неподозирано много. Сълзите пареха по лицето ми и оставяха огнена диря по поруменелите ми от студа стени. Навярно защото дълго време напираха да се родят в очите ми, сега властно бяха поели контрола над съзнанието ми.

С неподозирана сила раняваха сърцето ми, без усилие блокираха мислите ми. Напомняха ми, че силата ме напуска и няма да издържа още дълго.

Бяхме два тъмни, мрачни силуета, които вървяха по слабо осветената заглъхнала улица. Бързите ни стъпки отекваха глухо в крехък, едновременен такт, отмерващ малкото време, което ни оставаше заедно. Площадът беше огромен, но не толкова като площ, колкото като разстояние. Разстоянието от моето до нейното сърце. Знаех, че границата между нас не просто отново беше размита, беше официално премахната. Нямаше път, нямаше мост, нямаше даже въжена стълба. Обгорената пътека се бе превърнала в шепа пръст, ненужна пепел, която лекият, студен ветрец отвя със себе си.  

Не можех, не смеех да я погледна. Нямах сили за още един рунд, нямаше да оцелея. Тя също не ме поглеждаше, просто вървеше до мен и оставяше тишината помежду ни да се прокрадне във всяка частица на тялото ми, всяка клетка на съзнанието ми.

Вървяхме, а времето следваше своя ход. Осъзнавайки, че няма да имам друга възможност и с цената на огромно, адски болезнено усилие реших, че аз трябва да наруша чистотата на това мъртвило:

-         Решението беше твое, моето е неговото естествено продължение - съзнавайки, че се хвърлям директно в остриетата, реших че е редно да изтърпя последвалата агонизираща словесна атака от нейна страна и да я приема, без да обвинявам и съдя.

А това, което последва, беше ужасно. Съзнавах колко ще я нараня с постъпката си. Съзнавах, че от нейна гледна точка аз съм предателка, изменница, лоша дъщеря. Но вината не беше моя и тя го знаеше, затова със сетни сили се вкопчи във времето, което оставаше до пристигането на  гарата, за да ме разубеди и накара да остана.

***

Така и не останах. Оставих я зад себе си. Не се обърнах, не погледнах назад.

Не беше нужно да се взирам в часовника, нито в шофьора, заел мястото си. Нито шумът от потеглящите гуми, нито променящата се среда около мен… Нищо не ми беше нужно, за да разбера. Знаех, че съм я изгубила, знаех, че краят е дошъл. За последен път се взрях в блесналите ù от сълзи очи и кръв прокапа от сърцето ми. Отново се проклех и още по-силно се намразих.

      Исках да ù кажа всичко, исках да го изкрещя, да го натикам в лицето ù и я накарам да си отвори очите… но не можах. Подобна жестокост… що за чудовище трябва да бъда. Вместо това мълчаливо седнах в автобуса и зачаках. Тя отново заговори и аз се извърнах към нея. Грешка - жестока, непростима грешка. Очаквах, че няма да издържа на гледката. Досега успявах да сдържам сълзите си, само защото мракът около нас скриваше лицето ù и аз чувах единствено укори и обиди в нейните думи. Но сега. Сега малката, мъждукаща светлина от автобуса огря лицето ù и аз можех да видя… Сега видях какво ù причинявам. Болката, страданието, отчайващата безнадеждност прорязаха лицето ù и се впиха в моето. Този път сълзите не бяха фалшиви, не бяха номер, нямаше актьорство. Това бяха сълзите на отчаяна майка, молеща се детето ù да не я изоставя на Коледа. Най- после, след толкова години, завесата между нас падна, стената беше разбита. Сякаш се виждахме за първи път. Сега когато отново заговори не укор, молба имаше в думите ù. А дори не беше нужно да говори, можех да прочета всичко в очите ù. Болката проряза сърцето ми и се отрази и в моите очи.

Бях статуя - неподвижна, студена, безчувствена. Стоях с изправена глава, стойката ми внушаваше респект, от мен лъхаше хладнокръвие. Най-голямата разлика между мен и нея не беше в актьорската игра - нея и двете я владеехме до съвършенство, но докато тя бе истински добра актриса, аз бях хладнокръвната актриса, чието изражение рядко се поддаваше на емоция. Знаех, че моето хладнокръвие я убива така, както нейното доскорошно безразличие убиваше мен. Отмъщавахме една на друга - цял живот, така и не проумях за какво… Сякаш бяхме най-жестоки конкурентки, изправени на гладиаторска арена и борещи се за надмощие.

                                                                          ***

Автобусът най-после потегли и стената между нас отново се издигна. Но вече беше желязна, неразбиваема. Има ли връщане назад, има ли път обратно? Ще оцелеем ли след поредното сражение, или Животът окончателно беше извоювал своята победа? Да се надявам ли на опрощение, или да моля за прошка? Нали на Коледа ставали чудеса или само в приказките е така? Очевидно да. Моят подарък за Коледа беше осъзнаването, че на този свят съм сама и изгубена. Всички надежди останаха в миналото.

Седях в автобуса и единствено песента на дъжда ми напомняше, че не съм сама. Загледана в нищото, мракът погълваше душата ми и притъпяваше сетивата ми. Сякаш не чувствах нищо, не усещах нищо.