I

                   Тежката травма, която бях получил в Кербала, за дълго време ме прикова вкъщи.Часовете ми през деня течаха тягостно, а нощем ме стряскаха кошмари. Все пак четенето, особено на житието на Доброслав, понякога ми доставяше голямо удоволствие. Сега се бях заел да адаптирам, доколкото е възможно, остарелия език на героя от шестнадесети век, за да стане достъпна историята му за повече хора. Благодарях на Господа, че след преживяното още можех да виждам, да чувам, да разбирам и да се държа “нормално”. Поне така преценяваха поведението ми моите близки. От обичайните  занимания ме откъсна случилото се на четвърти март две хиляди и пета година. Отбелязвахме трети март, националния празник - Освобождението на България от Османско иго. Четири дни бяха определени за почивни. Цялото ми семейство се беше скупчило пред телевизора. На екрана премина надпис да очакваме извънредни новини. Съобщиха, че българският войник Гърди Гърдев е бил убит в Ирак. Веднага след това ни информираха за условията по ски-курортите.  Много ми дойде черният хумор и безразличието на обществото и се оттеглих в спалнята. Тогава някой позвъни по мобилния ми апарат. Изненада ме познат глас. Обаждаше се мой приятел, за когото  мислех, че отдавна не е между живите. Той работеше на търговски кораб, за който съобщаваха, че бил потънал в Черно море . Близките на обявените за изчезнали моряци не вярвали, че те са загинали – това бях научил същата сутрин, пак от новинарските телевизионни емисии. Имало много неизяснени и противоречиви обстоятелства покрай катастрофата, а и трупове не били намерени. Миналата година, когато дойдох в съзнание след мозъчните операции и започнах да чета вестници, узнах за злата участ, постигнала четиринадесетте моряка от кораба, който незнайно как, бил претърпял крушение. По корпуса му имало следи от удар с нещо, но телата на хората от екипажа не били открити. Сега смутено промълвих:

         - Христо, наистина ли си ти ?

         - Аз съм и нямам време, затова остави всичко и слушай! Помня само твоя номер и добре че не си го променил. Нямам право да се обаждам на никого. С хитрост се добрах до този апарат, от който сега ти звъня. Пленен съм и може цял живот да изкарам в заточение или да бъда убит. Не зная къде съм, доскоро не бях сигурен и кой съм. Добре, че се посвестих.Някой не иска да бъде разкрит виновният за катастрофата на кораба ни и затова ни държи тук. Подводница ни удари и ...

         -Ало, Христо, ало! - завиках, но напразно. Нещо се беше случило и разговорът ни бе прекъснат. Дали някой не ми се подиграваше или пък аз съм започнал да се отнасям на оня свят, все пак бях ударен от бомба – мина ми през ума. Но апаратът ми беше отбелязъл обаждане от скрит номер. Реших  да отида в  полицейското  управление  и  да  настоявам  за изясняване на случая и за провеждане на ново разследване.

         Притеснено започнах да се приготвям за излизане. Не исках да разказвам на жената и децата за случилото се. Излъгах ги, че имам нужда да се поразходя на чист въздух. Почти всеки ден  бродех из градската градина, а след това отивах в библиотеката, за да си търся книги или да чета направо там. Сега желанието ми да поизляза самичък на никого не направи впечатление.

         На входната врата съседът, който беше професор по история, ми честити националния празник и явно, че имаше намерение да си поприказваме на теми, интересни и за двама ни, както преди често се случваше, но аз едва отговорих на поздрава му и забързах към полицейското управление. На портала имаше охранители и за да ме пуснат, трябваше да им обясня при кого отивам. Казах, че имам достатъчно данни за извършено престъпление и е редно да ги съобщя на дежурния. Портиерът взе личната ми карта и ме въведе при един представителен мъж. Той ме покани да седна и попита какво е това важно нещо, което ме води при него точно днес - в почивния ден.

         - Господине, по телефона ми се обади стар приятел, за когото мислех, че е загинал – заобяснявах притеснено.

         - Чакайте! Говорете по-спокойно и последователно, а аз ще записвам! - каза  следователят и макар че на бюрото му имаше компютър, той извади пишещата си машина и зачука по клавишите.

         - Днес, към 14 часа, някой ми позвъни по мобифона. Насреща се оказа Христо Радев - мой другар, който работеше като моряк на търговски кораб, потънал в Черно море. Мислех, че е починал и го попитах наистина ли е той. Рече ми, че е пленен и може цял живот да изкара в заточение или да бъде убит. Доскоро бил в несвяст. Не знаел къде е. Нямал право да се обажда на никого, но с хитрост се добрал до телефон. Помнел само моя номер и затова позвънил точно на мен. Някой не искал да бъде разкрит виновникът за катастрофата и по тази причина държал оцелелите на тайно място. Каза, че подводница се сблъскала с кораба му и точно щеше да ми обяснява нещо важно, когато връзката ни се прекъсна. Обаждането беше от скрит номер – като че ли изрекох на един дъх.

         - Странно, направо невероятно! Вие да не сте пил по празниците, Господине? – с недоверие ме изгледа дежурният.

         - Моля Ви! Тия дни не съм слагал и капка в устата си! Това, което Ви разказах е самата истина! – отговорих, обидено.

         - Някой да не Ви е взел на майтап? – мъжът продължаваше да не ми вярва.

         - В първия момент след разговора и аз помислих, че някой ми се подиграва, но гласът много приличаше на Христовия - трябва този майтапчия да е и голям имитатор! Съдействайте да се проведе ново разследване по случая с катастрофата! – с надежда се обърнах към служителя.

         - Близките на изчезналите вече са писали дори на международни правни институции с настояване да се проведе доразследване. Да не си измислихте всичко това, за да ни подтикнете по-скоро да продължим работата по случая? – процеди с ироничен тон дежурният.

         - Опазил ме Господ! Явно ми говорите така, защото не ме познавате. Никога не мога да си позволя нещо подобно, та аз съм военен! – разсърдих се не на шега.

         - Военен ли? Не ми приличате на такъв – изгледа ме подозрително следователят.

         - Пострадах в Кербала. Все още се лекувам и може би затова видът ми Ви лъже.

         - Кога пострадахте?

         - В края на декември 2003 г. Бях получил черепно-мозъчна травма, но след няколкото операции, вече съм на възстановяване.

         Разбрах, че недоверието на дежурния към мен нарасна, затова побързах да го убедя:

         - Всичко, което Ви разказах за Христо е самата истина, повярвайте ми!

         - Някой друг присъстваше ли на разговора Ви и може ли да го потвърди?

         - Не, тогава бях сам в спалнята, а след това реших да не безспокоя жената и децата - не им разказах за случилото се, нито им обясних къде отивам, че и без това вече много им се насъбра покрай мен. Те мислят, че сега съм на разходка. Но много Ви моля да ми повярвате! - продължавах да се опитвам да убедя събеседника си да ме вземе на сериозно.

         - Да, да, разбира се. Ще направим необходимото за изясняване на случая – рече следователят и побърза да завърши протокола. След това ми го прочете и аз го подписах. После ме изпрати до изхода. Повървях малко, но изведнъж реших да се обърна и аз не зная защо.Точно тогава забелязах как дежурният нещо обяснява на охраната и сочейки в посока към мен, прави недвусмислено движение с ръката си, означаващо, че не съм с всичкия си. Ядосах се и понечих да се върна, но скоро се разколебах – нямаше смисъл. Забързах към градската градина. Там неспокойно обиколих по няколко пъти всички алеи. Непрекъснато опипвах мобилния си телефон и се успокоявах като го усещах в джоба си. След около час-два се прибрах в къщи, но отново не споделих с близките си за случилото се. Затворих се в спалнята и жадно продължих да чета житието на Доброслав.

II

         Цяла година се беше изтърколила докато с Лазар да намерим сгода пак да преминем Дунава и по родните земи да се приберем. Добре че ни наобикаляха Павел Джорджич и Дионисий Рали, та с тяхна помощ преживявахме, понякогаж и поработвахме тук-там каквото ни попадне и оцеляхме до зимъска. Чакахме здрав студ да свие, да замръзне Голямата река и да преминем дето сърца ни бяха остали. Най-подир ледът скова водната шир и в една мразовита тъма даде Бог да си стъпим пак на бащината земя.

         - Друго си е тука, бачо Доброславе, по-леко се диша и маминият глас сякаш ме вика, вика...  – въздъхна Лазар.

         - Да минем през Никопола, а след някой ден да хванем към Балкана и после - право към Филибето, та да видим и мойте люде що правят! - зарадвано се разприказвах и аз.

         Скоро стигнахме Балиновата къща. Изтръпнах, че срутени бяха дуварите. Прескочихме през едно по-ниско място и се спуснахме към одаите.

         - Мале, мале! – завика Лазар.

         Никой се не обади.

         - Горяло е тука! Виж, няма вратни! – притесних се и избързах пред побратима си, че страх ме хвана какво ли ще заварим вътре.

         Разсипан бе домът на Тодор Балина, а и помен от жив чиляк в него нямаше. Големите одаи още миришеха на опушено, а дървенията бе станала на въглен. Насреди гостната, дето някогаж ни бяха посрещали стопаните с челядта си, Лазар падна на колене и се замоли на Господа. Дигнах и аз молитвено ръцете си към почернелия таван, от който преди  грееше чудна дърворезба.

         На разсъмване потропахме на съседската порта. Дълго чакахме, докато най-подир една старица открехна и погледна с боязън.

         - Стрино Вело, аз съм най-големият Балинов син, не ме ли позна? – прошепна Лазар.

         - По-бърже влизайте, баби, че да залостя! – подкани ни жената.

         - И тук има горяло, но не чак като у нас  – забеляза приятелят ми.

         - Всичко подпалиха поганците и малко нещо оста що-годе здраво. Страшно разлютени бяха и много народ изклаха. С майка ти и с другите съседки побягнахме и в черковата се потулихме, ама и нея подпалиха агаряните, Бог да ги порази дано! После, в двора, де що видяха жив чиляк - съсякоха го. Мене ме удариха и сигур в несвяст съм паднала, а кога се разбудих – с умрели люде бях затрупана. Малцина оцеляхме. Майка ти,  Бог да я прости, издъхнала беше мъченицата. Подир в двора на църквата я погребахме, наедно с другите – рече стрина Вела и тихо зарида.

         Дълго бяхме като онемели. После се преклонихме пред гроба на никополчани и пак на път поехме, но Лазар едва се влачеше - осиротял бе той и целият свят черен му се видеше.

         По пътя към Балкана през изпепелени селища минахме и все с измъчени люде се срещахме, но добре че бяха българските манастири и църкви, та с Божията помощ оцеляхме. В Преображенската обител ни подслониха и нахраниха, после в “Света Троица”, в Арбанашките храмове, в Търновските и най-сетне, живи и здрави, навлязохме в планинските усои.

Уж бях закален по друмищата, но летата, натрупали се върху плещите ми, си казваха своето и често молех Лазар да почиваме. Момъкът вървеше по-пъргаво от мене и дишаше леко, а аз, мине не мине и се задъхвах. Но как да не се спреш, хем да отдъхнеш, хем да се нагледаш на тез вековни дървеса, израсли още кога са били свободни земите ни, а и да се поклониш пред тез извисени до Божието небо скали, дето и българските царе са ги виждали и под тях кървите на вразите ни са леели!

           Наближихме Търавна и аз заразказвах на Лазар за лютата битка между хайдутите на Баба Новак и аскерите на Хасан Паша бейлербей. Къде ли са и що ли щат сега поп Петър и Иван - пратеникът на Павел Джорджич, с които тогаз наедно в бой се бихме и вярна дружина си бяхме? Лазар се заслуша в разказа ми чак със зяпнала уста. Сигур тъй бях описал сражението, че наравно с Баба Новак ме беше турило момчето!

         Преминахме през още няколко манастира - Килифаревския, Дряновския и Троянския и с Божията помощ, с таз на тревненци и на все добри люде по пътя си, превалихме Балкана.То хубаво, че не налетяхме ни на разбойници, ни на турци, че тогаз зор щяхме да видим. Голям бабаит се бях изкарал пред Лазар като му разправях за битката до Търавна, ама веке надали щях да остискам на такъв бой!

         Черната доба ни завари досами Филибето, та в една къшла се спотаихме и се канехме да продължим пътя си на зазоряване, ама не ни било тъй писано. От вампирин ли бяха гонени децата на овчерина, че посред нощта захлопаха по портата?

         - Тате, тате, скрий ни, че доле агаряните за еничари са тръгнали! - викаше едното момченце.

         - Татьо, бързо, че ще ни хванат! - пищеше другото.

         Стопанинът – бай Цоко се казваше, се сепна и скочи, отвори и ги въведе в одаята.

         - Залости вратнята, тате, здраво я залости! - препираше по-голямото дете, а малкото се сви и захлипа.

         Аз преварих и застопорих портата, а и тюфека и саблята си приготвих. Бай Цоко прегърна рожбите си и ги погали по главиците. Малките се успокоиха. След некое време взеха да разправят как турци нахлули в дома им, щото издайник донесъл на поганците, че майка им ги тули от агарянско око. С люти клетви вразите си прокълна сломеният баща. Дано на камък да станат и в дън земя да се продънат! И аз след него повтарях клетвите, а Лазар ги потретваше. Но жегна ме страшна мисъл и чак гръдта ми от болка се сви. Та моят Стойко лятоска щеше да стори девет лета. Дали и за него не са се полакомили турчолята? Изтръпнал, казах на Лазар що ми се върти в главата.

         - Да тръгнем още сега към Филибето, бачо Доброславе! Пустите му поганци кой знае колко къщи ще зачернят до сутринта? - рече побратимът ми.

         Разделихме се с бай Цоко и челядта му и забързахме към града. Но много люде не спяха тази нощ. На косъм се разминахме с десетина аскери и добре че навреме се укрихме в храсталаците, инак щяхме да се простим с живота си. Току до крайните къщя на Филибето и османска потеря щеше да ни помете, ако да не бяхме зад едно дебело дърво се затулили. Подир малко дочухме врява. От близкия двор турци извеждаха две момчета. Децата пищяха колкото им глас държи, а домашните им на колене се молеха на агаряните да се смилят и да ги пуснат. Но воплите им напразни бяха. Поганците току си взеха християнските чеда, като агнета ги натъпкаха в два коша, преметнати през гърба на силен кон и продължиха нататък да събират девширмето. Затичах се към родната си къща и Лазар едва ме настигаше. Портата зееше като пропаст, а до нея бяха се свили и ридаеха Верка, Лалето и едно девойче. Като ме видя, жена ми се понадигна и се прекръсти, същото стори и Лалка.

         - Да не ни взеха Стойко, а Верке? -задъхано изрекох аз и прегърнах клетницата, а тя процеди през плача си:

         - Да и сърцето ми откъснаха, пустите му поганци, дано Господ да ги убие!

         - Къде са? - стиснах тюфенката и се наканих да се бия за рожбата си.

          - Може веч и из града да са излязли - рече Лалка

          - Да ги догоним, Лазаре и да им дадем да се разберат! - и тъкмо щяхме да погнем агаряните, когато се сетих да попитам Вера къде са щерка ни, мама и брат ми Пейо.

         - Ето я Дона - жена ми сочеше момичето, което плахо се гушеше до нея. Пораснало ми бе чедото, та не го познах веднага, но сега го погалих по главицата и обещах бате му да доведа.

         - А мама, Бог да я прости! Миналото лето се поболя и си почина, та да не види как Стойко ни вземат - изхлипа Верка. – Пейо се ожени и с абаджията Райо сега обикаля из цяло османско, та аби продава.

         Мъка ми легна на сърце и по мама, и по Стойко, но не се умислях много, че рожбата си исках да спася. Оседлахме два коня - от обора на абаджията ги изведе стрина Райовица като видя мъката на Вера. После дълъг наниз с алтъни ни даде - за откуп. Един медник с вода изля отпреде ни и рече без Стойко да се не връщаме. Забързахме с Лазар, та обирниците да догоним.

                                               Следва продължение