18 нояб. 2021 г., 12:01  

... От там 

  Проза
571 3 2
10 мин за четене

"Трофеят"

Кабинетът му беше на последния етаж, на висок небостъргач.Стените бяха от стъкло и от там се виждаше забързаният ритъм на големия град.Виждаше се целият, сякаш беше мравуняк и над него бе единствено небето, и облаците, и може би Бог, ако успееш да го видиш.

Седеше с вдигнати на бюрото крака и го беше обзела всемирна апатия и скука.Под него добре смазаната машина на малката му империя работеше и трупаше пари и власт.

Реши да се разходи до долните етажи, за да се разнообрази, виждайки суетнята на десетки чиновници, правещи го богат. Отиде до асансьора и слезе.

Още щом вратите се отвориха го лъхна миризмата на работещи принтери и шума от разговорите. Застана пред вратите и към него се затичаха услужливи блюдолизници. Просто им махна с ръка и те, като верни кучета се върнаха обратно към бюрата си. Очите му шареха по хората. И изведнъж видя, красиво момиче, застанало до една маса, да подрежда писмата и пратките.Явно беше на последно място в йерархията, но имаше в себе си някакво странно излъчване на спокойствие и самочувствие.

Противно на всяка нормална реакция, той не се възбуди от жената, а в главата му се появи картина от последното сафари, където преследваше една антилопа.

Стоя близо минута загледан в нея. После се качи отново в асансьора.

Седна зад бюрото си. Натисна копчето за секретарката.

Тя се появи, почти прегърбена и попита:

-Кажете Господине.

-Искам още сега да ми дадеш информация и адреса на момичето, което приема пощата.

-Разбира се Господине, до минута ще ви я доставя.

Минаха няколко минути и секретарката влезе носейки лист. Той го погледна и после каза:

-На този адрес да се изпратят букет цветя и няколко кутии бонбони от най-скъпите!...

И да стане сега! Мисля, че се изразих достатъчно точно!

-Да Господине.

Припомни си сафарито в Кения. Отново в главата му изникна малкото девойче. Мислеше си за нея и сърцето му тупкаше, сякаш пръстът му е на спусъка, а пред него е лесна плячка, но красива. С красотата на нещо диво и свободно.

Така започнаха дните на страстта. По два или три пъти на ден в къщата на момичето пристигаха пратки, с какво ли не, пликове с пари и накити.

Тя беше твърде млада и се опияни от разкоша, който и се предлагаше, а в главата и се въртеше мисълта „ С какво съм заслужила?Аз съм просто едно нищо и никакво дете от предградията”. Но въпреки всичко тя се влюби. Само остана дълбоко в подсъзнанието и мисълта, че е просто една играчка за богаташа.

Последваха дълги разговори по телефона, писма изпълнени със страст и копнежи.

Една вечер за пръв път се срещнаха в ресторант.Разбира се най-скъпият, където храните са, като за врабчета, а келнерите кръжат сякаш са летящи пингвини.

Там си говориха за какво ли не, дори се смяха.Повечето време говореше той, а тя го слушаше с полуотворена уста. Следейки всяка негова мисъл и движение.

Вечерята свърши с изпращане до дома и една целувка, която желаеха. Носеща в себе си много страст.

Така тя не се прибра в къщи, а отидоха в кабинета му и правиха най-лудия секс, който бяха изпитвали в живота си. После момичето се качи в лимузината да я закара в къщи.

„ Ловецът” остана легнал в огромното легло, замислен.Стана погледна се в огледалото. Видя един старец с разрошена коса, толкова нищожен и дребен, който се мислеше за втори след Бог. В главата му се появи крехкото тяло на момичето, сякаш изваяно от най-даровития скулптор. Стоя близо десет минути пред огледалото.

Отиде до стъклените стени, отключи едната от тях и я отвори. Вятърът на висините го блъсна назад. Направи крачка напред. Стъпи на релсата, скочи и полетя.

Това беше полета на орела, открил, че е твърде стар, че крилата му са останали без пера, за да се храни и убива, "влюбен" в плячката си…

А отдолу мравуняка си сновеше сред неоновите лампи.

 

Туморът

От няколко години знаеше, че го има. Онова нещо в себе си. Сигурно в началото се е появило от една клетка, която е решила, че другите са глупави, като чакат да получат храна от Него, след като може да го изяде. И така ден след ден растеше и се уголемяваше.

Първо въобще не го усещаше. После се появиха единични болезнени пробождания. След време имаше чувството, сякаш е бременна жена. Чудовището притреперваше, дори понякога сякаш се превърташе. Дойдоха и силните болки, които все повече зачестяваха.

Няколко пъти ходи при най различни медицински светила и всички брътвеха не свързани глупости, на които и те не си вярваха. Затова се отказа от всичко. Полека, лека всички негови близки избягаха. Затвори се в себе си и се отдаде на страданието си.

Един ден реши да се разходи в планината и сред гъсти шубраци видя полуразрушен параклис. На камък от сринатата сграда седеше момиче. Още щом я доближи, без дори и дума да е проронил, тя му каза:

- Разбери, че това нещо в теб се храни от мъката и от лошите мисли. Започни да обичаш и се радвай на живота и лошото само ще си отиде.

После тя стана и навлезе в шубраците. Потърси я в гората, но не я откри.

Вечерта сънува странен сън, може би провокиран от болката. Гадината започна да разкъсва плътта му и изскочи от него кривяща се в бурен кикот. Направи няколко пълзящи крачки и се превърна в желе, в което се появи уста и каза "Не знаех, че като изляза от теб ще умра". Желето бълбукайки стана малко изгоряло черно петно и после изчезна.

От следващия ден животът му се промени. Беше осъзнал думите на момичето. Започна да вижда и дребните неща. Стоеше с часове и гледаше мравките или пчелите. Не го интересуваше, колко е часа и каква работа има да свърши за деня. Радваше се на изгревите и залезите, на дъжда и вятъра, дори и на лошото време. Болките постепенно започнаха да са по-редки.

Бог му даде и подарък, влюби се в една прекрасна жена и беше щастлив с нея. Толкова щастлив, колкото никога досега.

Реши да отиде на скенер, тъй като от месеци не го болеше. След прегледа лекарят му каза, че е учуден, защото нищо не е останало от тумора. Само един малък белег, че е бил там.

Продължи да живее, още по-щастлив от това, което има край себе си.

Една сутрин стана и за някаква глупост се скара с жена си. Усети гъделичкаща слаба болка, там където бе тумора.

Отиде при нея, целуна я и и каза:

- Прости ми! Обичам те!

 

Началото... и стандартен край 

   На последната не разорана дюна, бяха клекнали две дечица. Момченце и момиченце на три-четири години. Момиченцето бе с розови гащички с бели къдрички, а момчето имаше черни, широки шорти. Гърбовете им се лющеха, изгорени от силното слънце.

Стояха до една трапчинка в пясъка, където се случваше Тайнството на живота. На едно яйчице бе пробита мъничка дупка и отвътре с настървение чукаше малкото пиленце, което бързаше да излезе на белия свят.

Момченцето посегна с пръст да бутне яйцето.

- Не го пипай, бе!

- Що, како ша стани?

- Можиии... Няма да го пипаш!

Дупчицата се разшири и се показа гола, мокра главичка с изпъкнали очи. После се разцепи черупката и треперещо излезе мъничето.

- Колко е сладичкооо! - извика момиченцето.

Отгоре връхлетя един гларус. Грабна мъничката топчица и отлитайки, още във въздуха я глътна.

- Мамо... Мамооо... Дракона изяде пиленцето.

Жената стана изтърси пясъка от себе си и отиде при децата.

- Понякога така става, мъничетата ми. Хайде, да влезем в морето.

Тримата тръгнаха по изцапания с мазутни петна пясък и стъпиха в морето, където първата вълна им донесе една пластмасова бутилка.

 

Днес убиха дете

 

Вървях унило по булеварда. Слънцето зверски препичаше и трудно се гледаше настрани, защото те заболяваха очите. Тротоарът бе абсолютно пуст.

Изведнъж се чу свистене на спирачки.

Обърнах се и видях, как голям черен камион е на сантиметри от едно момиченце с руси коси. Последва глух удар. Детето полетя във въздуха, като парцалена кукла и падна до бордюра.

Камионът ускори и продължи нататък. На задните врати бе написано "Карай внимателно!!! Някой те обича!"

Затичах се и клекнах до нея. Тя гледаше с изплашени очи и сякаш питаше "защо на мен". Видях, как бързо на розовата му рокличка, около гърдите расте голямо кърваво петно.

Детенцето се мъчеше да поеме въздух, а от очите му се стичаха сълзи. После няколко пъти потрепери и главата му клюмна.

Потърсих пулс на шията му, но нищо не усетих. Разтворих рокличката и видях, че стърчи гръдната кост. Знаех, че нищо не мога да направя. При удара сърцето бе разкъсано от костта.

На червена лентичка висше ламинирана табелка. Забърсах я от кръвта и прочетох:

"Аз съм Любов и съм глухоняма.

Мога да чета по устните."

По-надолу с маркер и разкривен детски почерк пишеше:

"Мога и по очите и сърцето :)"

Погледнах към мъничето. Сякаш се усмихваше, а сълзите още блестяха по бузите му.

Обърнах табелката и на гърба пишеше:

"Ако не ме разбирате позвънете на телефон

088******"

Набрах телефона и след няколко сигнала се обади детско гласче.

- Кажи!

- Търся родителите на Любов.

- Ти кой си?

- Лекар съм.

- Аз не съм болна.

- А ти коя си? Дай ми родителите си.

- Аз съм Надежда и имам само майка, но тя не е тук.

Отдалеч чух някой да казва:

- Наде, дай ми веднага телефона!

Последва малко по-плътен глас, но пак беше детски.

- Кажете!

- Със сестричката ви стана инцидент и искам да говоря с майка ви.

Една дълга, дълга пауза.

- Ще звънна на мама. Вие къде сте?

- На булевард "Свобода", до църквата.

- Това е до нас. Идваме.

След няколко минути видях, как от съседната пресечка изскочиха две деца. Едното момиче беше малко по-високо, а другото почти на възрастта на Любов.

Бягаха, като луди с развети коси.

Почти паднаха до трупа на детето.

- Лю, Лю, какво ти е!?

По-малкото момиче буташе сестра си и плачеше.

- Не я блъскай така, Наде!

После се обърна към мен. Очите и бяха пълни със сълзи.

- Жива ли е?

- Не, не е жива.

И двете стояха на колене и плачеха.

- Вяра... Любов не я е боляло нали?

Отдръпнах се, а пред мен бяха две плачещи деца и трупът на сестра им.

Вяра и Надежда... И Любов, която винаги, щеше да бъде в сърцата им.

 

© Гедеон Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Радвам се, че прочетох. Малките неща, това е разковнчитето на нашето щастие. Поздравления!
  • Благодаря, не очаквах да съм познаваем
Предложения
: ??:??