ОТ  ТРЕТИЯ  ОПИТ

    Купих си пистолет! Хубав – един такъв черен, тежък, лъскав. Дето се вика – пистолет та цъка! Пълнителят – пълен…дюкме. Иначе среден, не от големите. Циганина дето ми го продаде, ми каза, че няма проследяване и ми намигна. Демек ако ще върша няк’ва работа с него, да съм спокоен, че няма да ме хванат. Вика: ,,Бъди ра’ат бате, не пари,,. Броих му двеста лева, мушнах го в джоба и от там на зиг-заг до колата и газ към къщи. Докато се добера до нас, вече бях плувнал в пот. От притеснение де…То не, че някой ме следеше, ама все пак…Оръжие нося…Незаконно.

   Тъкмо паркирам на паркинга пред блока и гледам чичо Борьо. Комшията от третия етаж. Върти се пред входа като обран евреин и току погледне нагоре. Като ме видя, че слизам от колата, все едно спасителя видя.

   - Еййй…Емиле…Баш ти ми трябваш!

   - ‘Що бе? – викам аз.

   А той:

   - Да ми помогнеш с тоя багаж, че сам не мога.

   Кога погледнах…Четири каси с буркани, ама от големите. Наредил ги една върху друга до входа и чака…Чака да се роди Мойсей, ама на! – дочака мен.

   - Ееее, чичо Борьо – викам – Бързам сега, бе… - опитах да му откажа, не защото не исках да му помогна, а защото пистолета ми беше в джоба. Придържах го с ръка. Ако го пусна, ще натежи и току-виж анцуга ми се изсулил надолу.

   - Давай, давай чичовото, че ще те черпя на твоята сватба – и се засмя – ‘Айде, хващай горната каса и давай към мазето.

   Не разбираше от дума и това си е. Сетих се тогава и му викам:

   - Не мога с двете ръце, че дясната ме боли. Ще я носим двамата. Хващай.

   Не му се понрави много, ама дето се вика: ,, Като няма риба и рака е риба,,. Хвана и той от другата страна и така с четири курса до мазето свършихме работата.

   Качих се до нас, събух си старите кецове и влезнах в хола. Седнах на дивана, а пистолета оставих пред себе си – на масата. Загледах се в него. Никога не бях държал пистолет. Само автомат,,Калашников,, и то само веднъж на стрелби в армията. То и там беше една излагация, ама нейсе…

   Та гледам аз пистолета и се чудя. Ще стане ли от раз или не. Взех го в ръка, повъртях го малко да усетя тежестта му, разгледах го и пак го оставих на масата. Треперех…Като лист треперих. То имаше случай и в които не ставаше от раз. Е на, поета Яворов не е могъл от първия път, та е ходил на поправителен. Ама чакайте бе…Ама аз забравих да ви кажа за какво ми трябваше патлака бе… Бях решил да се гръмна! То аз отдавана съм решил да си пресека белтъка, ама досега не бях пробвал да се застрелям. Да се беся – да, да се тровя – да, но да се гръмна – не! И с влак не съм пробвал, че ме е страх от влакове. Само като ги видя едни такива големи, железни, мощни и ми се отщява. Виждал съм човек блъснат от влак…грозна гледка, не е за мен тази работа.

   Когато за пръв път реших, че ще се трепя, реших, че ще се беся. На тавана имах един стар хамак, дето баща ми навремето го разпъваше между два бора на Бяла черква, да се люлея на него. Намерих го, взех му въжетата с които го връзваше и ‘айде към гората. Започнах да си избирам дърво. Да ми се чудиш на акъла. К’во толкова има да избира  дърво човек, като ще се беси на него, ама на…Накрая намерих едно голямо дърво с разперени клони и започнах да се оглеждам на кой клон да вържа въжето. Пообиколих  няколко пъти и се спрях на един дебел клон. Високо беше и трябваше да се кача на самото дърво, да се придвижа до средата на клона и да вържа въжето. После щеше да е лесно. Слагам примката, скачам и…сбогом. Речено-сторено. Направих аз всичките тези упражнения и точно когато започнах да връзвам въжето за клона, какво се завъртях, какво не, не знам, но така се изтупках по гръб на земята, че чак подскочих. Видях всички съзвездия, барабар с тези дето не са открити още. За малко да си отида за нищо. Заради едно бесене! Така се бях натъртил тогава, че повече въже не исках да видя през целия си живот.

   Когато болката и синините от падането отшумяха, аз започнах да кроя друг план. Беше едно такова, никакво време. Болно време дето му казват хората. Та и аз бях малко настинал тогава. И се сетих! Отрова! Ами да! Там няма шест-пет. Гълташ и се хващаш за чимшира. Да ама като не познавах отровите и не знаех каква да взема? То най-лесно е да изгълтам на екс един литър вода със сода каустик вътре, ама после? Бях чел някъде, че един така се самоубил, ама докато ритне бакърчето всичко вътре му изгоряло. Било нечовешка болка казват. А пък аз не исках да ме боли. Аз исках като си глътна коктейла, да си легна на леглото и спокойно, блажено да се отправя към светлината или каквото е там. И реших. Това само със хапчета ще стане. Сънотворни. Ще изпия една или две опаковки и готово. Нито ще боли, нито ще сърби. Лягам, заспивам и прощавай свят. Отидох в аптеката, купих си хапчетата. Ще кажете, ама как така без рецепта?! Ами ей така! Те и до ден днешен дават без рецепти. Както и да е. Прибрах се, напълних си една чаша с вода извадих сънотворните в една чинийка и за кураж си сипах малко ракия. Викам си: ,, Ще пийна за последно, ще си припомня нещо тъжно и като се разстроя много, гълтам хапчетата лягам и чакам,,. Отпих една глътка от ракията и се опулих. Силна ама силна беше пущината. Взех чашата с вода и жадно отпих. Като отмина първоначалния шок от силния градус, взе, че ми се услади. Хакнах още една глътка, отпих вода ама нещо липсва. Хубава ракия без салата си е престъпление ако питате мен. Отидох до кухнята ама в хладилника само един домат и малко сирене. От там ‘айде до пазара, после през магазина за мезе и пак вкъщи на масата.  Пия ракия, бодвам салатка, вземам луканка. После пак – пия ракия, бодвам салата и пак луканка. Има – няма обаче, поглеждам към хапчетата. А те там – на масата в малката кафена чинийка, стоят и си чакат реда. Колкото повече пия, толкова повече ги намразвам. По едно време взех да си говоря с тях. Пияна му работа. Гледам ги и им говоря:

   - Вие ли беее…Вие ли бе, мамка ви да *ба ще ме трепете бе?! – всичко това придружено с хълцане – Вие ли бе малки, червени, гадни педалчета ще ме трепете бе? А?! ‘Найте ли кога? А?! Никога!

   Станах от дивана олюлявайки се, взех ги барабар с чинията и излязох на терасата:

   - А сега да видя, мо’ете ли да летите – и със замах ги изхвърлих навън.

   Върнах се отново в хола и продължих с пиенето. Първо псувах хапчетата, после псувах аптекарката дето ми ги продаде, после напсувах и водещия на някакво предаване по телевизията, което изобщо не следях, накрая напсувах и себе си затова, че изхвърлих сънотворните. После ме осени гениалната мисъл, че може и с други хапчета да стане и с триста зора се добрах до домашната аптечка. Там освен няколкото термометъра, бинтове и марли, намерих и една ампула течен аналгин плюс две останали последни в блистера хапчета парацетамол. Усмихнах се и горд от откритието си отново отидох в хола. Счупих с ръце ампулата с аналгина, като разбира се, се порязах, изтръсках я в устата си, после погълнах и двете таблетки парацетамол, като преглътнах с ракия. Боднах си за последно от салатата и се строполих на дивана. ,,Това беше. От утре аз съм само история,, казах си на ум и заспах.

   На сутринта освен, че имах махмурлук, не чувствах никакви симптоми от настинката си. Не само, че не можах да приключа със себе си, ами се и излекувах отгоре на всичко.

   Затова реших. Ще се гръмна и толкоз. Без бесене, без хапчета, без ракия. Куршума и до там! Отидох в циганското гето в кв. ,,Столипиново,, повъртях се малко и веднага при мен дойде едно циганче:

   - Бате, к’во ша търсиш?

   - Патлак – тихо казвам аз.

   - Ко туй патлак, бате? – и ме гледа озадачено.

   - Пистолет, бе – казвам пак тихо и се оглеждам.

   То ме погледна, присви очи и каза:

   - Чекай малко – и се шмугна между бараките на гетото.

   Това малко беше половин час. Тъкмо взех да губя търпение и цигането се появи:

   - Бате аде идвай, Сали тъ чека.

   Последвах го аз и така се озовах в къщата на Сали, който ми продаде пистолета и каза да бъда ,, ра’ат,, и, че не пари.

   Та така. Стоя си в къщи на дивана и се чудя къде да се гръмна. В главата ли, в сърцето ли…Дилемата е голяма. Ако се гръмна в главата може да на успея и да ослепея като поета Яворов, ако се гръмна в сърцето…по-лесно ми се види, ама и там ако нещо вземе, че се отклони от някое ребро и се осакатя в место да се утрепя… Чудом се чудя значи…

   Взех аз пистолета в ръка, бутнах предпазителя надолу заредих го и го опрях в слепоочието си. Ръката ми трепереше. После го преместих между очите си, да ама като го видях така срещу мен и ме хвана страх. От там напипах къде ми е точно сърцето с едната ръка и опрях пистолета в гърдите си. Пак не ми се видя правилното място и започнах да местя панически оръжието по цяло си тяло. Плувнах в пот и движенията ми станаха хаотични. Отстрани ако ме гледаше някой, сигурно щеше да си помисли, че танцувам танца на самодивите. То не знам има ли такъв танц, ама като се замисля, май и самодиви няма, та…

   Напрежението растеше, а аз продължавах да опирам патлака по различни части на тялото си, докато изведнъж се спрях. Събрах смелост, въздъхнах тежко и опрях оръжието в лявата си буза. Затворих очи и натиснах спусъка. Чу се силен гръм. Болката беше жестока. Веднага усетих топлината на кръвта, която започна да се стича по мен и аз наддадох силен вик на ужас.

   Направих го! Най-после го направих! Гръмнах се и толкова! Вече няма да мисля за това. Свърши се! Ех…Но знаете ли? От всичко най-много се радвам, че от страх да не умра се гръмнах в гъза!