Вечерята беше тиха. Татко сервира някакво странно ястие. Каза, че било местен деликатес. Не попитах какви продукти съдържа, но странният му тъмен цвят ме накара да предложа вече аз да се грижа за храната. Татко с радост прие предложението ми, тъй като работата не му давала много време за готвене. Докато се хранех мълчаливо, разглеждах скромната кухничка. Нямаше нищо особено в нея, но усещах някакво чувство за уют. Голямата маса беше покрита с покривка в нежни нюанси на зелено, почти същите като тези на малките перденца, а рафтовете бяха в цвят охра. По стените имаше две картини. Едната изобразяваше някакъв планински пейзаж, а другата пълната ù противоположност - част от препълнена с хора и автомобили улица. Татко беше свикнал да прекарва вечерите сам, затова мълчеше и се хранеше на стола срещу мен. Реших да наруша тишината и да му се извиня за случката преди вечеря. Все пак бях гост в тази къща и не беше редно да правя каквото си искам.
- Татко? - казах с най-нежния си глас- Бих искала да ти се извиня за преди малко. Не трябваше да излизам така. Не знаех, че има опасност. Ще ми простиш ли? - завърших с лека усмивка.
Той ме погледна, замисли се за миг и също ми се усмихна.
- Не ти се сърдя, Мари. И аз имам вина, че не те предупредих. Сигурно ти си единственият човек в тази местност, който не е чувал за "Отхвърлените". Нямало е как да знаеш.
- Всъщност, - прекъснах го аз - мама ми е разказвала за тях.
Учуденият му поглед ми подсказа, че не е знаел за това.
- Но защо ти е разказвала за тях? Не мога да разбера.
- Ами, когато бях малка и направех някоя беля, тя ми казваше, че ще ме доведе при теб, а ти ще ме заведеш при тях, за да ме накажат... - започнах да се подсмихвам - Детски работи...
Татко се намръщи и каза със сериозен тон:
- Не бива да се шегуваш с тях. По-добре е да не ги срещаш.
- Но защо? Какво могат да ми сторят? Та те са на същата възраст като мен. - планът ми за изкопчване на информация за тях проработи. Зададох първите си въпроси съвсем невинно, нямаше как татко да се усъмни, че се интересувам от тях.
- Това, което трябва да знаеш е, че са опасни. Точка по въпроса. - "По дяволите, помислих си, пълен провал. Сега как ще разбера нещо повече за тях?". Намръщих се. Татко разбра погрешно намусената ми физиономия и продължи с нежен тон.
- А сега отивам да спя. Утре имам път до града, ще нося стоки на Франк и искам да съм бодър.
Той стана от стола си и се запъти към втория етаж, където бяха спалните.
- Кой е Франк? - попитах сама на себе си.
- Най-добрият  ми приятел. - каза татко зад мен - Има магазин в при онези къщи - посочи той към сградите, които уж са ни съседи. Онези на 3-те километра от тук... В гласа му пролича някаква нотка на обида. Сякаш е очевидно, че трябва да знам кой е Франк. Май татко забравяше, че не се познаваме.
- Ако утре ти потрябва нещо, - продължи той - можеш да  отидеш до магазина му и да си го набавиш. Там има всякакви стоки. А,  и прати му поздрави от мен. Нека не си мисли, че съм забравил за уговорката ни. Ще му донеса стоките към свечеряване.
- Добре, татко - кимнах аз.
- Лека нощ и не забравяй какво ти казах. Никакво излизане след свечеряване. - той отново се запъти към стълбите.
- Хей, татко! - извиках след него - А с какво ще отида до Франк? Няма да вървя 3 км пеша.
- Погледни в гаража - подсмихна се той.
Почистих набързо масата и също се насочих към стаята си. Не бях свикнала да спя в това легло и дълго време стоях с отворени очи в тъмнината. Мислех си за мама и приятелите ми. Това беше първият ден от присъдата ми, а още от сега започнаха да ми липсват толкова много. Отново се сетих за "Отхвърлените". Поражението ми тази вечер  никак не ми помага да ги опозная. Татко можеше да ми даде нужната информация, но той се противеше толкова много... Не след дълго умората от днешните емоции ме погълна и аз заспах.
Отворих очи и погледнах часовника до мен. Беше 9:30 ч. Идеално. Сега целият ден е пред мен. Но какво да правя... Бързо свърших с домакинската работа и около обяд започнах да усещам скуката. Татко го нямаше и дори беше невъзможно да разговарям с някого. И тогава се сетих, че може да отида на разходка. Заключих навсякъде и се запътих към гаража. Отворих металните врати и се огледах за някакво превозно средство, за което татко ми беше споменал снощи. Светнах лампата, защото в полумрака, който цареше вътре, не виждах никакво превозно средство. И тогава очите ми е спряха върху нещо на две гуми. Ако мама беше тук и видеше този стар, избледнял кросов мотор, щеше да припадне. Тя никога нямаше да ми разреши да се кача на него, защото ще има риск за здравето ми. Усмихнах се, обещавайки си, че няма да ù споменавам за мотора при следващия ни телефонен разговор. Усещах как започнах да виждам и положителните качества на това да съм тук. Без да се замислям се качих на мотора и го запалих, сякаш съм го правила хиляди пъти. Всъщност наистина съм го правила хиляди пъти. Братът на Лили, моята най-добра приятелка, имаше подобен на този мотор и аз често се возех на него, без знанието на майка ми, разбира се. Харесвах вятърът да развява косата ми и сърцето ми да бие бързо. Адреналинът беше част  от моя живот през цялото ми детство, и продължава да е. Зарадвах се, че мама не знае за всичките ми щуротии. Иначе би ме затворила вкъщи завинаги. Татко обаче изглежда имаше друго мнение за моторите, щом ми позволяваше, без да се замисли, да карам този. Започнах да сменям скоростите, увеличавайки скоростта. Не след дълго се приближих съвсем близо до първите къщи и намалих, страхувайки се, че дори на това затънтено място може да има полицаи, които да ме глобят за превишена скорост. Набързо обиколих няколкото улици. Хората ме гледаха толкова странно. Явно всички се познаваха и непознатото момиче им беше интересно. Спрях мотора пред една малка сграда, на която пишеше "Магазина на Франк". Изглеждаше по-скоро на къща, отколкото на магазин, но реших да вляза и да разгледам от любопитство.
Подпрях мотора и загладих косата си с ръка. Може би всички ме гледаха толкова странно, не защото съм нова, а сигурно защото косата ми беше в пълен безпорядък. В отражението на огледалото на мотора изглеждаше като някакъв тъмно кестеняв облак над главата ми. Отворих вратата и чух някакво звънче над мен, което предупреждаваше, че някой влиза. Огледах рафтовете около мен. Татко беше прав. В магазина наистина имаше всякакви стоки. Храна, дрехи, прибори за дома заемаха лавиците най-отпред. В дъното на малката стаичка имаше малка библиотека с книги. Тъкмо се засилих първо към книгите, когато чух плътен, мъжки глас:
- Мога ли да помогна с нещо, г-це?
Рязко се обърнах и любезно се усмихнах. Зад едно малко рафтче стоеше мъж, вероятно на възрастта на баща ми. Изглеждаше добродушен. Лицето му беше покрито с бръчки, а косата пригладена назад. Вероятно това беше Франк - най-добрият приятел на татко.
- Всъщност просто разглеждам, ако нямате нищо против.
- Разбира се, заповядайте. - каза той и се приближи към мен.
С бавна крачка започнах да оглеждам различните артикули, а мъжът вървеше успоредно с мен и обясняваше подробно за всяко нещо, привлякло вниманието ми.
- А това е лятна, копринена блуза, донесена лично за моя скромен магазин от приятеля ми Чарли. Препоръчвам Ви я. Прохлажда Ви дори в най-горещите дни. - каза той с нескрита гордост, че хубавата блуза се намира точно в неговия магазин.
- Харесва ми. - съгласих се аз - А, докато не съм забравила, татко Ви поздравява и каза да Ви предам, че не е забравил за уговорката и ще получите стоките си привечер. - усмихнах се на добрия човек.
- Чарли е Вашият баща? Вие сте Мари? Толкова съм слушал за Вас! - изстреля набързо Франк и започна да се смее. - Трябваше да Ви позная по красивите сини очи. Същите са като на баща Ви. Колко съм ненаблюдателен...
- А Вие сигурно сте Франк. Приятно ми е да се запознаем. - подадох ръка и се усмихнах още по-широко.
Франк я пое с огромните си груби ръце и  силно я раздруса.
- Но, моля те, нека не бъдем толкова официални. Още не мога да повярвам, че си ти. Последно те видях, когато беше ей толкова мъничка. - Той посочи с ръка плота, който беше на 1 м от земята. - Ти сигурно не ме помниш.
- Така е, но нямам нищо против да се сприятелим. Приятелите на татко са и мои приятели. - усмихнах се аз. Странно беше, че се държа толкова дружелюбно с непознат, но Франк излъчваше такива приятни чувства. Без съмнение разбрах защо е най-добрия приятел на татко.
- Но, кажи ми, Мари, - каза той - какво те води толкова далеч от къщата ви?
- Ами цял ден скучах и реших да се разходя напред-назад с мотора.
Франк повдигна дясната си вежда и наведе дългото си тяло към мен.
- Чарли знае ли, че се шляеш сама?
Кимнах.
- И няма нищо против?
Усмихнах се и отново кимнах, а той се разсмя с гръмкия си глас.
- Чудак е твоят старец, да знаеш.
Погледна часовника на ръката си и ме попита, все така усмихнат:
- Какво ще правиш сега? Ще се прибираш ли?
- Ами, още се чудя. - признах си аз.
- Ако искаш, заповядай у нас на обяд. Съпругата ми готви чудна яхния, местен деликатес. - намигна ми той.
Споменът ми за първия местен деликатес, който опитах на вечеря, преобърна стомаха ми. Франк усети безпокойствието ми и ми каза:
- Алис готви по-вкусно от Чарли. Не се тревожи.
Засмях се заедно с него и отвърнах:
- Тогава нямам нищо против да дойда.
Къщата на Франк се намираше на няколкостотин метра от магазинчето му. Беше боядисана в топли цветове, а в градинката отпред цъфтяха червени рози. Оставихме мотора ми отпред и влязохме вътре. Миризмата на току-що приготвена яхния изпълни устата ми със слюнки. Бях много гладна, но не попитах нищо, за да не се изложа. Франк ми предложи място на масата и отиде да извика съпругата си да се запознаем. Облегнах се на стола и се втренчих през прозореца. От пристигането ми в малкото селце до този момент бях видяла точно 5 коли. В града, където живея, виждам 5 коли за 5 секунди. Усмихнах се. Започнах да харесвам това място. В този момент вратата на кухнята се отвори и реших, че това са Франк и Алис. Сгреших. На вратата, също толкова изненадано, колкото и аз, стоеше момче...