Глава 13
Тичаше надолу по стълбите, които сякаш нямаха край. Чуваше как токчетата й тропат по мрамора, а дори не знаеше, че стълбите са мраморни. Всъщност тя не знаеше и че е с токчета. Тропането отекваше и рикошираше в стените (сигурно и те бяха от мрамор) като куршуми. А може би наистина бяха куршуми?
Тя продължаваше да бяга, а сърцето й препускаше по-бързо от нея и подскачаше като акробат под блузата или роклята, или с каквото там беше облечена. Дано да е с рокля, че да й отива на токчетата.
Мислите й изскачаха от главата й, завихряха се около дъха й като торнадо и се удряха в стените като топчето в играта пинбол. От време на време дори виждаше разноцветни светлини като в казино, когато някой спечели джакпота или все едно някой я е ударил с ръжен в слепоочието.
Нямат ли свършване тия стълби?!
Страхуваше се, че я наближават, че всеки момент ще я хванат, усещаше пръстите да докосват яката на палтото й (палто?). В този момент огърлицата й се скъса и диамантите се пръснаха по стълбите като гробище от звезди, сякаш небето беше погребано в краката й. Почувства лека болка от одраскано по врата си. Дали беше от огърлицата или от ноктите на преследвачите й?
Тя пое дъх хриптящо и се втурна с последни сили надолу по безкрайните стълби и си помисли, че отстрани сигурно много напомня на Алиса, само че едва ли отиваше в страната на чудесата.
В този момент реши, че твърде много се отвлича в глупави мисли, предвид ситуацията, в която се намираше (не че имаше представа каква е тая ситуация) и се опита да се концентрира в бягането си, но точно тогава, дали някой я бутна, дали се подхлъзна на диамантите, но подви крак, загуби равновесие, косата й се разпиля в знайни и незнайни посоки, дори едната леща изпадна от окото й, удари се в някаква част от тялото си, но не можа да определи коя и започна да се търкаля по стъпалата абсолютно професионално и с ясното убеждение, че така е по-бърза от преследвачите си.
Тогава стълбите свършиха.
© Яна Все права защищены