Прибирахме се вкъщи. Гледах лицето си, което се отразяваше в стъклото пред мен. То се намираше пред седалката и правеше разстоянието пред нея още по-тясно. Наблюдавах ръцете си, които описваха фигурки във въздуха, докато ти разказвах какво бях сънувала миналата нощ. Това се повтаряше всяка вечер. И ти винаги ми се смееше. Не, не на мен. Смеехме се заедно на всички онези небивалици, които съзнанието съчинява всяка нощ, докато тялото отпочива под топлите завивки. Разказвах. И с всеки миг на откровение все повече нямах търпение да те посветя в завършека на моя сън. А ти да се засмееш и да направиш онова покровителско изражение, на което се радвах всеки път. Говорех, говорех и сама се учудвах на съня си, докато автобусът се набираше по нанагорнището. Ето, че най-накрая дойде моментът, финалът. Разказах ти го с усмивка. Обърнах се към теб. На седалката до мен беше само чантата ми. Теб те нямаше. За момент не дишах. Съзнанието ми искаше да спре дъха ми. Стоях неподвижно с поглед, прикован къ ...