В очите ми се отразявахте. Ти... там... с нея...

И в тихо безмълвие откривах все повече  и повече неща, за които си струва да боли... Усмивката, която търсех в онези дъждовни сутрини над чашата с кафе – студено и горчиво... Усмивката, с която се чувствах и аз по детски щастлива... Усмивката, която днес  бе дал на нея... И онзи безумно син поглед, от който мирише на дъжд. Помниш ли... веднъж лежахме заедно, а аз  бях затворила очи, почти унесена в сън... а не трябваше да заспивам. Когато отворих очите си... ти лежеше до мен, тих и топъл, впил в мен същия този син поглед. Тогава само леко промълви ‘‘красива си‘‘. И така се чувствах – гола и чиста пред теб, аз бях красива... Защо гледаш и нея така? Вятърът леко се усили, за да напомни, че и за него има място в този спомен и развя косата ти... Златна като онези есенни изгреви, които посрещахме заедно, притихнали в мрака, сгушени и влюбени... Някога. И във вихъра на преминаващите покрай мен хора, които нямах времето и нуждата да забелязвам, твоят глас стигна до мен в кадифената си мекота. Канелено сладък, какъвто беше и когато пееше само за мен, тихичко, но безкрайно красиво. Нима бе лебедова песен?

В очите ми се отразявахте. Ти... там... с нея... Защо?