Три пъти го напуска и три пъти се връща при него. Родителите й бяха минали през всички възможни състояния на изнервеност, понастоящем баща й не й говореше изобщо, а майка й не спираше да плаче. Приятелките я гледаха странно, дори най-близката, която й беше като сестра беше охладняла към нея, защото не можеше да я разбере. Най-тежко го прие приятелят й, разбира се. С него се познаваха още от ученици, имаха много сериозна връзка, техните вече намекваха за сватба. Дойде му като гръм от ясно небе. Отначало мислеше, че ще го преодолее, че е някакво временно увлечение, но...
Забеляза го на курса по танци. Седеше отстрани и само наблюдаваше. Не разбираше какво я кара постоянно да търси погледа му, той не беше нищо особено – среден на ръст, кестеняв, с белег на едната скула, който обаче някак му отиваше, напомняше й, кой знае защо, на тримата мускетари.
Имаше нещо в начина, по който я наблюдаваше, което я караше да се чувства много специална всеки път, когато очите им се срещнеха. Никой досега не беше я гледал така. Сякаш я разсъбличаше от самата нея и достигаше до една непозната и за нея вътрешна, дълбока разголеност – дръзка, палава и непокорна.
Именно в такъв един момент пристъпи към него и направо го попита защо не танцува. Никога преди не се беше случвало да заговори така непознат мъж, плахостта и вродената й срамежливост не й позволяваха.
В момента, в който вдигна очи към нея, усети силен приток на адреналин в кръвта си, чак й се зави свят от силата на емоцията. Ако можеше да мисли в този момент, може би би се удивила на леденото му излъчване, но тя видя само блестящата, примамлива синева на очите му и ясно усети, че този мъж я привлича неудържимо. Ако нещо я притесни в този момент, то беше не друго, а мисълта, че той няма да прояви интерес към нея.
- Ще танцуваме ако дойдеш с мен – отвърна й. Заля я вълна от задоволство, толкова беше щастлива в този момент, че дори би забравила да диша, ако не се насили да преглътне прекалено възторжената си въздишка.
Той живееше в малка смешна къщичка извън града, до самата река. Местността беше прекрасна, но условията му на живот бяха направо спартански. Нямаше дори легло, а само един стар матрак, поставен направо на пода.
Остана при него, въпреки, че си даваше сметка как биха приели това близките й. На нея самата никак не й беше лесно, в главата й бе истински хаос от объркани мисли. В един момент му предложи да опитат да живеят в нейната квартира, но той категорично отказа. Дори не й даде кой знае какви обяснения, но на нея й стана ясно, че той за нищо на света не желае да напусне това място. Даде й да разбере, че ако условията при него й се струват непосилни, винаги може да се върне в дома си.
И тя опита да го направи, най-вече заради родителите си. Страхуваше се, че ще се поболеят от тревога по нея, тя не им беше разказала всичко, но те знаеха достатъчно, за да се притесняват. Стигаше им дори само това, че се е разделила с дългогодишния си приятел, когото отдавна бяха приели като свое дете.
Не мислеше, че ще представлява някакъв голям проблем да живеят отделно, все пак можеха да прекарват цялото си свободно време заедно. Но още първата вечер се почувства зле. Добре, че беше при родителите си, защото малко по-късно се наложи да извикат бърза помощ. Получи толкова силно сърцебиене, че не можеше дъх да си поеме и цялата пламтеше. В течение само на няколко часа състоянието й дотолкова се влоши, че дори лекарят от бърза помощ изглеждаше паникьосан, би й някакво успокоително, и им препоръча ако до час-два няма подобрение, да я закарат в болницата за пълни изследвания.
Не се наложи, защото тя заспа непробудно, а когато на сутринта се събуди, вече знаеше, че ако иска да оцелее, трябва да се върне при него. Дори само мисълта, че ще го докосне след малко я караше да се чувства по-добре. Не каза нищо на никого, просто го направи. И без това никой нямаше да я разбере.
Втория път реши да си тръгне, защото той сякаш беше престанал да се нуждае от нея. Затваряше се в ателието и работеше върху скулпторите си часове наред и реагираше с раздразнение на най-малкия й опит да го прекъсне. Дните и нощите й се превърнаха в едно безспирно изтезание заради безплодния й стремеж да събуди предишната му страст. Накрая просто се предаде, напълно съсипана и обезверена, а той дори не излезе да я изпрати. Мислеше, че този път ще успее да го откъсне от сърцето си, само че се случи отново. Този път беше сама в квартирата си, когато усети симптомите, и изведнъж си даде сметка, че колкото и да е странно, раздялата й се отразява физически. Изглежда беше придобила някаква необяснима зависимост към него, сякаш той беше онзи наркотик, без който тя вече не можеше да живее.
- Умирам без теб... – едва прошепна когато се върна и синият му поглед я обгърна. После усети ръцете му и всичко друго изгуби значение.
Известно време успя да се самозаблуждава, че нещата са както в началото на връзката им, когато не можеха да се наситят един на друг. После един следобед го завари с някаква кикотеща се блондинка в ателието, и помисли, че ще умре ей там, на място. След това обаче отчаянието й даде сили, прииска й се да крещи, да вие и да убива, но вместо това просто хукна далеч от това място. Нямаше представа накъде, просто тичаше, и тичаше, и тичаше...
Как се е озовала в колата на бившия си приятел разбра по-късно, когато той й каза, че я видял да тича като обезумяла по средата на шосето. Не я разпитваше, явно не искаше да й досажда, но беше готов да я изслуша и да й помогне, ако може. Само че тя не мислеше, че някой вече може да й помогне. Беше готова да приеме цялото страдание на света, но твърдо не желаеше да се връща при скулптора, дори това да струва живота й.
Само че този път когато започна да й става зле, изпадна в някакво особено полусънно състояние, и го видя. Мълчеше и я гледаше, но тя познаваше този поглед, и знаеше, че е обречена да му се подчини.
Когато пристигна къщата беше празна и студена. Реши, че е излязъл за малко и всеки момент ще се прибере. Почувства се у дома си, стигаше й да се докосне до неговият свят, за да усети, че диша по-леко, защото това беше неговият въздух, неговата атмосфера, глътката живот.
И тогава чу, че я вика, имаше нещо в гласа му, което я накара да се спусне навън като обезумяла. Единствената й мисъл беше, че е изпаднал в беда и има нужда от нея.
Осъзна се едва когато две здрави ръце я сграбчиха, и видя, че е била на косъм да полети надолу в пропастта. Беше приятелят й. Не го попита нищо, той сам й каза, че тръгнал след нея.
- Опитах се да разбера къде отиваш, но ти беше като хипнотизирана. Не чуваше, не виждаше...Изплаши ме толкова много! Защо не ми кажеш какво става, за бога?! Малко да бях закъснял, и...
- Той ме викаше – прошепна тя. Изведнъж осъзна, че вече не го чува, нещо се беше променило. – Виж, може би наистина трябва да ти разкажа за него. Ела.
Искаше да му покаже къщичката, искаше да му сподели всичко, което толкова време бе таяла дълбоко в себе си. Или поне да опита да го направи, защото не знаеше дали ще успее. Беше твърде необяснимо и за самата нея.
Това, което видя, я накара да замръзне на място, дори не можеше да си поеме дъх от изумление. Нямаше никаква къщичка. Беше само някаква полуизгнила съборетина, почти разрушена от времето, празните дупки на прозорците и вратата зееха като мъртви очи.
Някакъв старец с магаре и наръч дърва точно минаваше от там и се спря, когато ги видя.
- Не е хубаво това място, не се навъртайте много насам, млади хора – рече. – Ей там, надолу идете. Само по-далече от тук.
- Защо, да не се е случило нещо тук? – попита приятелят й.
- Преди години тук живееше един скулптор, особняк беше, с никого не общуваше. Имаше красива млада жена, нея по-често виждахме, но след време се разбра, че го напуснала. – стареца запали цигара и се облегна на тояжката си. – Намериха го една заран на дъното на пропастта. Казват, че сам скочил.
- Лоша работа. Но може да е било и инцидент...
- Възможно е. Но от тогава все се случват неприятности край това място. Обикновено с млади момичета, като приятелката ти. Мине се не мине и се чуе за някой инцидент, само преди няколко дни едно момиче пострада тежко. Как се е подхлъзнала, как е паднала и какво е дирила по нощите сама до пропастта, така и не се разбра, ама едва я спасиха.
Помълча и добави:
- За това ти казвам – пази си момичето. Отведи я далеч от това място. Хайде, със здраве.
Тя остана все така неподвижна дори след като той се изгуби между дърветата, а във въздуха не остана и следа от тръпчивият дим на цигарата му.