Ти беше моето слънце, ти изпълваше денят ми с радост, ти беше "виновен" за усмивката, която ме озаряваше всеки път, когато си помисля за теб... но аз бях усмихната непрестанно... ти ме даряваше с любовни лъчи... даде ми криле и с тях летях някъде в небесата... Да... аз летях наистина... толкова беше красиво... светлина, лъчезарната усмивка... чувствах се толкова лека... като перце... всичко беше толкова ефирно... нежно... неописуемо красиво... приказка... Толкова бях благодарна на Бог, че ме дари с такава радост - с теб... с любов... с криле...
но...
Облаци... по-тъмни от нощта... вятър... по-суров от съдбата... зададоха се и... покриха небето... и изведнъж...
мълния... прободе ме... рани ме с невероятна сила... прекърши ми крилете и паднах... на земята... толкова ме заболя... прониза ме болка от хиляди остриета... сърцето ми сякаш се разби на милиони парченца... кървеше... ти си беше отишъл... нямаше и следа от теб... възможно ли бе това? не сънувах ли най-ужасния кошмар в живота си? ...