(на съучениците с любов[1])
Времето мълчаливо е забивало зъби в лицата ви и следите му още личат. С костеливи пръсти е скубало косите ви. Трупало е килограми по тялото ви, още повече - върху паметта ви; толкова много, толкова много... С шкурка е остъргвало сърцето ви, за да премахне рецепторите му за болка; дали е успяло съвсем? Целувките са сухи и топли, по-скоро учтиви. От избелелите снимки се гледаме - още деца, пърхащи трепетно, и едва се познаваме. Съвсем непознати се срещаме. Оженени и разведени. Други - сами през годините. Някои имат бебета, други - студенти. Някои имат работа, други - не. Скриват ли изрусените кичури миналото ни Аз? Дали е символ на ново начало налятото тяло? Обличат ли скъпите дрехи душите, ранени с компромиси? Няма го оня възторг, само сдържаност. Няма ги сякаш мечтите - само груб реализъм. От чужбина се върнахте за нашата среща, но от отвъдното не успяхте. Тръгнахте си. Пак ще се срещнем след още 20 години.
Блог публикация в сп. Простори 29 декември 2009
--- ...