12. Системите на класния

Класният си беше особняк – като всеки учител, оставащ в спомените на учениците.

Не, никаква ексцентричност, никакви глупости. Просто даскал… Така беше го определил бащата на Коста, чул го от по-възрастни хора, на които класният е преподавал някога…

Някога…

Иначе сега му беше последна година, беше обявил, че се маха и толкова! Почти всички ученици съжаляваха, половината учители се радваха да не го срещат, директорката направо банкет щеше да дава.

Безцеремонен човек, ей…

Провеждат съвет, директорката говори за „колегата Петрова“, класният иска думата и обяснява целия обиден за жените идиотизъм. Задължителното им омъжкаряване, макар в родния език женският род на повечето понятия от мъжки род, си съществува от време оно.

И хич, ама хич не е задължително да се подражава на английския. Остави другото, Главова стана за смях, като го прекъсна и каза да говори за американския, защото е основата на езиците. Та дори демонстрира лаптопа си с обяснението, че има две азбуки – българска и английска…

Оня не миряса, ами накара директорката – ако може! – да открие някаква наредба за „колегата“, а на следващия съвет няколко пъти натърти за езика, културата, учителите и ролята им…

Класният беше в това училище повече от 30 години. Учениците добре го познаваха – преподавал беше и на родителите им, че се намериха и такива с баби и дядовци, завършили при него.

Слуховете се предаваха по класовете и учениците знаеха изискванията и правилата му. Основното – Макаренко, Шамаренко, Дървоненко. Споменаваше се за яли бой учници, но… Само слухове.

Веднъж – пролетта, преди матурите, Големият Сашо от дванадесети клас, беше направил нещо грубо. Едни казваха – изритал съкафезничката си, други, че опитал да й бръкне в ухото с химикалка…

Общото беше, че изял такъв шамар, дето сълзи му изхвръкнали от очите…

Големият Сашо – метър и деветдесет, над сто кила…

Премълчал. На другия ден дошъл баща му – същият гигант. Да се извинява на класния заради идиотчето си. Та класният едва измъкнал Сашо от нов бой. Навремето и бащата имал някаква проява, даже до милицията стигнало, ама…Абе, класният го измъкнал. И това е! Легендите тук разцъфтяваха, а нито Сашо, нито баща му имаха мерак да обсъждат.

И есента, в един спокоен час, на вратата се почукало. Големият Сашо. „Извинете, господине, мога ли да кажа нещо?“. Класният кимнал, а Сашо… Такава реч дръпнал на шашнатите деветокласници: „Ей, да слушате господина!!! Каквото ви каже – всичко е истина! И е за вас! Аз мислех, че ни баламосва, ама прав е бил… Сега уча в Пловдив, що неща видях… Ама де да бях го слушал повече! Слушайте, не бъдете като мен телета…“

Учтиво направил полупоклон и си тръгнал след яроство здрависване…

Нласният рядко избухваше. Ама много рядко. З което също се носеха легенди. Как отворл вратата с двама единадесетокласници наведнъж. Или как една ученичка се оплакала на гаджето си - местна мутра, че ще има двойка, а оня я отразал: „Ми, ще научиш, ма! Аз с него не се разправям…“

С учениците беше добър, учтив, обичаше да разговарят по някоя книга, пък да пусне лафче, да се смеят 15-20 секунди, после със замах на ръката да обере смеха и много сериозно да продължат…

Говореше им на „ти“, на име… Обаче, минеше ли на номера… „Номер десети…“ И Иван след часа оставаше, за да пита с приведен поглед: „Ама, господине, какво съм направил? Извинете!“…

А споменеше ли фамилия – „Димитров, кажи…“ Месец барем назованият гризеше учебници и книги, чупеше ръце да иска думата, учтиво разговаряше със съучениците си. И се опитваше да се сети кога и къде е нагазил блатото…

Само че класният си отиваше. Твърдо казал на директорката, че с нея повече работа няма. И още в края на първия срок напуска…

Тя имаше хора за това място. Но… Приказките из града тръгнаха, родителите настръхнаха. Знаеха, че няма да го разубедят, но и не искаха да оставят децата на някое „дете на демокрацията“ – учителките, завършили след 1990 година…