8. Дневникът

Голямото междучасие си вървеше нормално – за някои прелиташе, за други се влачеше. Таман човек излезе, докато дръпне два-три пъти от цигарата, докато се посмее как Жоро от единадесети “б” се избазикал с немкинята, докато чуе какво е ставало на купона в Ананаскови снощи, докато с лека тъга гледа как Виолетка Русата набляга на дълбочинни проучвания на Владовото гърло чрез сондиращия бърз език, докато...

И – хайдеее...

Чува се звънецът – Универмагът е на двайсет метра от училището, пушалнята е в беседките до сами оградите. И някои даже тръгват към класните стаи. Обикновено това са зайци от осми клас. После човек може да се обзалага за възрастта на прибиращите се – девети клас, след тях десети, бавно се повличат единадесетокласниците...

Само дванадесети клас ги няма. Повечето все още не са тръгнали за училище, а дошлите имат други занимания. Ей я – Петя изхвърчава от входа на съседния блок, закопчавайки лекото якенце. Което няма вид да е висяло на закачалка. По гънките се чете – бая омачкано е. Но после поне десет минути е лежало спокойно до дивана. Големите даже не се споглеждат. Отдавна си я знаят Петя – не оставя голямо междучасие без пълноценно използване, още повече, че в близките кооперации има доста батковци. При това хубавички и ловки. А Петя не е претенциозно момиче... Условно казано „момиче“...

По училищните коридори е настъпила тишина. Дори пристигащите дванадесетокласници не трополят. Първо, че няма защо да бързат. Второ, че няма смисъл да си дават зор – краят на годината се вижда, но е далеч, завършването е в кърпа вързано, матурата е сигурна, някои даже са приети за студенти още от септември...

Само по втория етаж подтичва Крумова. Трябва да има час с единадесети клас, обаче... Проблем...

Нахлува в стаята на секретарката и, даже без да изчака разрешение, нахълтва в дирекцията. Където стряска шефката – тя тъкмо е запалила цигарата и сладко сръбва от кафето. В кабинета са административната фурия и младото момче, което официално водят като завеждащ компютърен кабинет, а практически... Ама стига клюки...

-       Крумова... – успява да започне директорката, но учителката е толкова стресирана, че я прекъсва.

-       Дневникът на единадесети “а” го няма...

Три чифта очи я гледат изненадано...

-       Как така го няма? – сепва се директорката...

-       Няма го! В учителската стая го няма, колегите първите три часа не са го вземали, класната им не го е виждала от снощи, учениците не знаят...

Ха сега де?

Дневник е това – официален документ. Поне за една година. Да е скъсан, смачкан – да измисли човек нещо. Ама изчезнал? И то явно от шкафа в учителската?

-       Гинкееее... – крещи директорката...

Гинка е на смяна и пристига бързо. Сочна, пъргава, избрана е специално, за да чисти, лъска и охранява това крило. Най-вече директорския кабинет и понякога учителската...

Набързо й казват какво търсят, а Гинка припомня:

-       Госпожо, нали снощи Ви донесох дневниците на горния курс?

Директорката се сеща, после казва:

-       Ама аз нали ги върнах тая сутрин?

Секретарката, която е успяла да влезе, допълва:

-       Да, аз ги занесох в учителската. И деветте дневника...

Петърчо пресмята бързо:

-       Госпожо, нали са по два класа? Значи десет дневника...

Секретарката е убедена:

-       Девет бяха... На масичката в учителската ги сложих...

-       А аз ги разставих в шкафа. Ама наистина една преграда остана празна. Рекох, че още Ви трябва – доизяснява Гинка...

Директорката се ошашавя:

-       Искате да кажете, че от кабинета ми е изчезнал дневник? От моя кабинет? – след което рипа и започва да рови в чантичката си. С облекчение установява – там загуби няма...

Гинка и секретарката са отпратени, в кабинета започва бързо съвещание. Не е шега работа – дневник е изчезнал. Което говори доста зле за уменията на директорката да се справя с реда и дисциплината. Не, че нея това я вълнува. По-важното е друго – какво ще кажат в общината и инспектората за произшествието? Ами ако научат в министерството?

А часът вече е към края си. И Гинка тръгва по стаите с бързо съобщение – всички учители по спешност да слязат за производствено съвещание...

Което минава в директорска истерия, наведени глави и усещане за заплашителен черен облак на спокойния училищен небосклон...