Знаеш ли, имам чувството, че през живота ми повечето хора минават само за да си откъснат парче от сърцето ми, някои по-малко, други грабят с пълни шепи, докато не взеха всичко. Ето така станах безсърдечна и се боя, че докато не се намери някой, който да ми даде част от своето сърце, едва ли ще зная какво е да имаш душа.
Те – хората, ме превърнаха в машина, в робот. Живея без чувства, стои си само умората. Да си уморен от нещо, което едва сега започва, е като да отидеш пиян на работа – в началото мислиш, че си щастлив, но после разбираш колко много ти се спи и колко е замъглена преценката ти. Така е, всеки заспива и когато осъзнаеш, че си спрял да сънуваш, то тогава е сигурно, че са ти отнели най-ценното.
И знаеш ли, когато някой даром ти даде част от сърцето си, ти няма да знаеш какво да правиш с него, но моят съвет към теб е да го пазиш. Скрий го от всеки, не казвай, че е там и че го имаш – ще започнат да си откъсват парченца и от него. И хората правят така или защото си нямат свое, или защото искат да имат все повече и повече, ето погледни ги – лакомия.
Но когато видиш, че някой няма свое – дари му от твоето, ако го оцени и го пази - тогава няма да ти липсва нищо, дори ще имаш повече. Ако не го оцени, значи е прекалено късно да бъде дадена душа на робота, създаден от обществото ни.
А знаеш ли, какво е когато двама без сърца се съберат? Две безчувствени души гледат нощното небе и виждат само черно, докато аз съм благодарна, че все още има звезди в моето небе и луна, понякога толкова ярка, че изгаря очите ми и спира дъха ми, но това е нещото което ми доказва, че още съм жива. Може да съм изгубила слънцето, но имам надежда, защото чувам лекото почукване по стоманените си останки.