ПАРКИНГЪТ

          Чудно как някой човек може да завижда благородно! Хем отвътре го гризе една такава гнусничка завист, дето ще му сдере сърцето, хем горкото то помпа със сетни сили синя кръв.

          Пред блока нямаше свободно място за паркиране. Това не беше проблем на кмета на столицата, защото той не живееше в средностатистически блок в сгъчкан комплекс.

          Имаше двама-трима щастливци, които се прибираха в по-ранните часове и си паркираха волно, дори с мръсна газ. Но час след това започваше шоуто на виртуозите. То не бяха магични маневри, при които колите се разминаваха на косъм разстояние - и то косъм след химиотерапия, то не бяха техники на паркиране... И ако случайно си вместил някъде любимата си желязна играчка, и ако още по-случайно по-късно излезеш да изпушиш цигара на балкона и той гледа към паркинга, се почва ужасът. Ама все така се оказва, че около твоята кола има място за паркиране и някой недоклатко си заплюва мястото. Ако е с малка кола, си дърпаш спокойно от цигарата и се наслаждаваш на изгледа, все едно Версайският дворец ти е пред блока, а не склад за метали, но, не дай си боже, да е някой джип за сто-сто и петдесет хиляди евро, дето го кара пъпчив младеж, регистриран в бюрото за безработни, пушиш така, все едно хапчето против рак ти е в джоба. Като се заусуква оня ми ти джип около безценното ти превозно средство, се молиш - боже, дано да не е стопа! Дано само бронята да закачи!

          Та в тая връзка, лелеяната мечта на всеки живеещ в блока шофьор бе няколкото квадрата асфалтиран правоъгълник до трафопоста, където и най-беззащитната, дори пластмасова детска количка се намираше в относителна безопасност.

          Там паркираха един бивш шофьор от градския транспорт, сега безработен и активен алкохолик. Деветнадесетгодишна певица с килиманджарско самочувствие, убедена че тя е направила първата копка за МТV канала. Бивш полицай, за когото леля Гинче разправяше, че нравствената му изяла хляба. И най-накрая, последният индивид, дарен от бога с парче от тази бленувана територия, бе пенсиониран по болест боксьор от профи лигата, на когото паркинсона не му беше чужд. Това бяха обектите на благородната, но неутешима завист.

          Не че някой бе признал четиримцата за VIP персони, ами начинът им на живот им бе отредил да заемат тези места. Шофирането на бившия шофьор Пенко се състоеше в припалване на двестагодишния му Москвич един път месечно. Извършваше важно маневрите метър назад и след това метър напред, като професионалните му умения си личаха отдалеч - не докосваше волана. След това изтощително и напрегнато управление на личното си МПС, чичо Пенко (чичо, ама можеше да мине успешно и за добре гледан столетник) минаваше през павилиона и се обзавеждаше с двеста грама водка и същото количество боза. Присядаше на пейката пред блока и се заемаше сериозно и присърце с поглъщането на добре познатите му субстанции.

          Момата с гласовите данни спеше през деня и излизаше нощем да изнася концерти, когато паркинг местата бяха вече разпределени. Прибираше се в ранна доба, пъхваше умело ТТ-то си в “нейното” си място, киснеше продължително под душа, след което и тя се пъхваше под завивките.

          На полицайчето никой не смееше да заема мястото, защото веднъж един приходящ беше паркирал там и, като си затръгва, дофучаха две полицейски коли и го арестуваха с обвинение, че е заподозрян, ама в много тежка форма на педофилия – нещо на ембрионално равнище.

          Бившето боксьорче Роко имаше едно Рено Фуего, което някога е било в цвят "гран при", а сега розовееше под слънцето. През по-голямата част от времето Роко дори и не подозираше, че има кола. А през останалата го налягаха едни такива нечовешки спомени за пиене, жени и бясно шофиране, че бързаше да ги забрави чрез перфектното измиване на почти недвижимата си собственост.

           Така, в смях, закачки и тез бели кахъри си течеше животът в блок 328-1 и прилежащото му междублоково пространство.

           Никой не разбра, че двустайният апартамент на втория етаж е продаден. Новият собственик беше около тридесет, слаб, възпитан и ерудиран, но педераст, както си помисли чичо Пенко на пейката, като видя розово-лилавия диван и няколкото картини да потъват във входа. Но когато пред зачервените му и сълзливи очи една розова китара ги последва, спря да хълца и тихо, и с почуда възкликна “Мама му стара, мама му гейова!”

          Геят се казваше Сребрин, караше една жълта Тигра и, въпреки странните си цветови предпочитания, не беше гей. Имаше известна доза женственост в движенията му, но явно на урока по качествено потене, пърдене и уригване беше отсъствал.

          Скоро след като накиснатият за гей се нанесе, чичо Пенко умря от гадна болест, дето ходеше предимно по шофьорите. Не, не кървящи, като заклано агънце хемороиди, а цироза. Половин час след погребението жена му подари на глутница с каруца безценния Москвич и от входа долетя едно “Ухх!”.

          Така съвпаднаха времево нещата, че не-геят Сребрин се прибра по това време и се намести в току-що вакантиралия се и почти недокоснат от времето асфалтиран парцел. Той пишеше някакви компютърни програми и беше на нерегламентирано работно време, в смисъл - имаше повече домашни. Откакто се беше нанесъл, никой не му чу гласчето и не знаеше що за човек е. Не създаваше проблеми и това си беше за яд.

          Но мазохистично-безрасъдната му постъпка да паркира ТАМ водеше директно към ада. Още през същата нощ гумите му бяха нечовешки намушкани, нарязани на лентички и след това надлежно демонтирани и откраднати все с джантите, а при тез цени на парното и в търсенето на алтернативно отопление, колата дори не бе вдигната на трупчета. На сутринта, към 10 часа Сребрин слезе до колата, сплете ръце на челото си и си зададе тривиалния въпрос - що му е аларма.

          На другия ден стана едно яко земетресение и му еба мамата и на асфалта, и на всичко.