ПАСТИРЪТ
Изкарвайки всеки ден стадото на паша, не забелязвал хълмите и тревите, небето и дърветата, както и гърбовете на самите овце. Правел го от години и така естествено както и дишал, затова нямал представа и от времето, което делял на светло и тъмно. Грижел се за себе си дотолкова, доколкото гладът и жаждата му подсказвали какво да прави. Всички дни били денят, както всички нощи били нощта, засищал стомаха си и го облекчавал само, когато имал нужда от това. Поставял на гърба си кожа, ако му е студено и я махал, ако му е топло.
Една нощ сънувал или видял наяве ангел, или просто човек в бяло, който му казал много неразбираеми неща, едно от които, че някой си Господ му бил приготвил място в рая, който също бил място, но не тук, наблизо. Спал неспокойно и на сутринта си спомнил всичко това. Изкарал стадото на един от близките хълмове, седнал под сянката на голям орех и се замислил как ще остави животните сами и как така някой, когото не познава, ще дойде да го отведе оттук. Свъсил вежди пастирът и решил да не се съгласява.
Вечерта си легнал върху козяка, но не могъл да заспи. Въртял се цялата нощ и сърцето му се изпълвало със смут и гняв. Това му се случвало за пръв път и призори навлязъл в близката гора, избрал си здрав клон за тояга, откършил го и седнал пред колибата да го окастри - щял да се защитава с него. После изкарал стадото, но за всеки случай взел и пръта със себе си. Този ден никой не дошъл и пастирът го скрил зад ниската порта.
Минали дни, месеци и години и така никой не се появил. Сигурно ме е забравил, мислел си понякога. Продължавал да изкарва стадото на паша и онази случка все повече избледнявала в паметта му, докато изчезнала напълно.
В един от последните дни на лятото група планинари го видели да лежи под сянката на онзи орех и го поздравили, но той не отговорил и, мислейки, че е заспал дълбоко, продължили нагоре, заобикаляйки стадото. Били щастливи, смеели се и се възхищавали на това райско място.
© Константин Делов Все права защищены