– Знаеш ли? – каза ми възрастният човек. – Ай учил в България преди много много "иърс".
– Преди много години сте учил в България ли? – попитах аз неповярвала на очите си.
Мъжът беше поне на осемдесет години, но изглеждаше запазен за възрастта си. Побелялата му коса падаше на кичури над челото. Очите му, скрити зад очила, имаха меко излъчване. Не го познавах. И въобще не очаквах някой да ме заговори. И то на български език. Бях сама пред едно магазинче в малък търговски център в Канада. Съпругът ми току-що беше влязъл вътре и явно човекът беше доловил речта ни сред тъпата.
– А какво правите в тази далечна държава? Защо сте тук? – попитах отново.
Така започна моето запознанство с Мергим. Беше дошъл при дъщеря си на гости. Прекарваше по шест месеца в годината в Канада, а през останалото време се връщаше в родната Шкодра, Албания.
– Завърших школата в София през 1956 г. – започна да разказва той. Говорът му беше мелодичен и ясен. Произнасяше думите без никакъв акцент. Докато следва за агроном, учи и български език с упоритост. Пише си непознатите думи в тетрадка и вечер приятел от горния курс му ги превежда.
– Ай стоях до "миднайт" да ги повтарям. – допълва старецът.
– Наистина ли? До полунощ! – възкликнах аз. Той с благодарност и топли чувства ми разказва за миналото в България и как с колегите си в общежитието дели и последния залък. Ако някой получи колет от близките си, Мергим също е поканен. Ако има нужда от помощ, всеки е готов да му помогне.
– Бяха толкова хубави времена! Ай прекарал младостта си в България! – откровен е възрастният човек.
Постепенно с Мергим се сприятелихме. Отбивах се в търговския център и се разхождахме заедно. Паметта му беше много силна. В началото забравените български думи заместваше с английски. С всяка наша среща обаче той говореше с все по-голяма лекота.
– Мергим, и все пак е невероятно така да говориш език, който не си използвал от петдесет години! – възкликнах пак аз веднъж впечатлена.
– То ай имах един "папагал", който ми помагаше... – отговори загадъчно старецът.
Това беше напълно ново за мен. И обяснението с "папагала", или по-точно, красивата "папагалка", която го е учила на български, беше логично. Нима любовта не е могъщата сила, която ни вдъхновява и подтиква към невъзможни неща? Сега разбрах защо той беше в състояние да говори толкова добре. За него българският беше езикът на любовта... И споменът за тази любов беше силен. Със спомена за нея изкристализираше и словото. Чуждо за ума и близко за сърцето... И сякаш неслучайно името му означаваше "чужд" и "непознат" на албански език.
Зимата отмина. Аз си отидох в България през лятото. Реших да го поканя на гости. Мергим си беше заминал отдавна в Албания и не бях чувала нищо за него от месеци. Мислех си да се поразходим заедно из София. И така той да си спомни миналите дни на младостта. Бях сигурна, че ще се зарадва. Написах му писмо по електронната поща. Каква беше изненадата ми обаче, когато получих следния отговор:
"Благодаря за поканата, но ще се наложи
да откажа. Животът е жесток към скъпите спомени, защото
покрива с пясък всичко, свързано с тях.
Аз искам да ги запазя живи. Мергим"
© dreamsinrhymes Все права защищены