Глава 3

Загуба

- Отново във Вашингтон. – въздъхна Мейкъм и се огледа. Претъпканото светло летище навяваше на пазителя твърде много ужасни спомени.

- Бил си тук и преди? – не се сдържа Ро.

- Ами да. Всъщност съм бил на много места. Като малък имах нещо като алергия или поне така го нарекоха...

- Какво имаш предвид?

- Ами, беше изключително странно и... Всъщност, не можех да живея дълго в един град. Първо започваше с кихане, постепенно преминаваше в настинка и след няколко години се превръщаше в неизвестна смъртоносна болест. Беше ужасно, защото трябваше да се местим през три-четири години. Но пък поне съм обиколил половин Америка. – усмихна се накрая той, макар тъгата все още да се четеше в очите му.

- И кога спря? - опита да го разсее Сърцето.

- Ами... не е. Живея в Лос Анджелис от две години и наскоро отново започнах да кихам...

- О, това е...

- Няма проблем. Свикнал съм. Всъщност през целия си живот съм се чувствал здрав и щастлив само веднъж, когато от училището ни пратиха на лагер на някакъв остров.

- И какво представляваше той? – включи се най-неочаквано Кимбърли, а очите ù светеха.

- Ами, беше малък, макар да имаше село, то бе изключително примитивно. Спахме на палатки, точно насред гората... – започна да си припомня Мики, при което лицето му грейна. Пазителката на знанието обаче отново го прекъсна.

- Ами да! Това е... Ти си пазител на животните и растенията нали?

- Аз.. да, но не разбирам.

- Ами, нека предположа, че всички места, на които си живял са били големи градове нали?

- Да.

- Е тези градове, Мейкъм, са много бедни на животни и растения, сякаш природата в тях е полу-умряла. Е предполагам това ти влияе...

- Може би... – замисли се той. Бе мислил над това толкова много години, и ето че отговора, колкото и глупав и откачен да бе, сега беше пред него.

В този момент обаче излязоха на улицата и Грогман го върна в реалността.

- Да побързаме. – каза сърдито той, а Диймън му се оплези:

- Не ти допада това облекло нали?

- Естествено. Не знам как вие хората успявате да го изтърпите... – намръщи се чудовището и забърза към стоянката на такситата...

Един час по-късно, той гледаше телевизия в огромния червен хотел, който бяха намерили, а останалите пазители, забързани, вървяха по широките улици. Всички те мислеха само за едно – последния пазител и как щяха да му кажат.

- Когато видяхме Мики, сякаш нещо в мен, ми подсказа какво да правя .... – замисли се Ким.

- Да, наистина. Когато го спрях на онази улица, имах чувството, че говорех със сърцето, а не с разума си. – съгласи се Ро

- А може би това е правилния подход. Не трябва да измисляме план, а просто да следваме инстинктите си.

- Или в крайна сметка ще постъпим като при Мики. – включи се и Шер.

Двадесет минути по-късно, търсача ги спря пред огромел, блестящ небостъргач.

- В тази сграда е – тринадесетия етаж. – оповести той.

- Добър си – възхити се Мики

- Много е лесно. – вирна глава Диймън. – Хей, новото момче много ми харесва.

- Ти понеже си от старите... – оплези му се Шериан, но Ро ги прекъсна.

- Извинявай, но би ли опитал да разбереш нещо повече. Може да е полезно...

- Момиче е. Има огромна сила... някак различна и същевременно могъща. Роден лидер е, красива, макар и тъжна. Магията е заложена в нея и тя го усеща, ноо... нещо не е както трябва, предполагам защото е била подвеждана и разочарована много пъти... Уау, хората покрай нея наистина са и причинили голяма болка и...

- Спри! – прекъсна го Ро.

- Какво? Но защо?

- На никого не би му било приятно някакви непознати да се ровят в най-личните кътчета на съзнанието й.

- Така е. – съгласиха се останалите. – Пък и това, което научихме дотук, ни казва достатъчно.

- Добре, но... приятели мисля, че на нея ще бъде най-трудно да обясним... – намръщи се Диймън.

- Според мен всичко ще се получи от само себе си, все пак, както ние я усещаме и тя би трябвало да...

- Ами... да тръгваме тогава. – заяви някак несигурно Ро и пристъпи напред.

- Между другото, аз печеля. – обади се Мейкъм, докато влизаха в сградата, и Ким се усмихна.

- Така е. Рядко губя... – намигна му тя. – А още по-рядко подценявам пола си.

Докато етажите се изреждаха на табелата в асансьора, напрежение, паника и вълнение бяха изпълнили въздуха. Сега туптенето на сърцата на пазителите заглушаваше тишината.

Веднага щом слязоха от асансьора те любопитно се огледаха. Намираха се в огромен, луксозен ресторант, отрупан с множество изискани маси, панорамен изглед и сребърни прибори. Дори килимът бе царствено червен, с тънки златни нишки. От всякъде се чуваха глупавите изкуствени смехове на богати префърцунени дами, които гледаха останалите от високо.

Пазителите огледаха масите, но никоя от тези надути жени не им изглеждаше като описаното от Диймън момиче или дори като онова, което самите те усещаха.

Внезапно търсача зарадван, посочи на останалите високо, слабо и някак свито момиче, с много дълга черна коса. Най-невероятното в нея обаче бяха нейните очи. Тя имаше най-чудните прелестни лилави очи, които така омайваха човешкото око, че бе невъзможно да се запомнят или забравят. Те сякаш оставяха в съзнанието ти, и винаги когато си ги припомняш имаш това усещане, че не съществува нищо по-красиво или вълшебно, ала когато ги срещнеш отново, спомените ти ти се струват глупави и много неточни.

Сега обаче в тях се четеше объркване. Тя постави таблата с напитките, на блестящия дървен бар и постави два от пръстите си на шията си.

- Усеща ни! – радостно викна Шер и в този момент погледа и се срещна с този на непознатата, след което тя бавно и несигурно тръгна към тях.

- Но какво ще правим сега? Това не го бяхме очаквали.

- Нека опитам. - Диймън направи няколко крачки, но този път никой не възрази. Момичето спря точно пред него, ала още преди той да е казал каквото и да е било, тя го изпревари.

- Извинете... – срамежливо започна тя, но се спря.

- К-кажи? – поколеба се и Диймън.

- Аз ами, не няма значение. – обърна се тя, но преди да тръгне, търсача я хвана за рамото.

- Сърцето ти те доведе тук, нали? – прошепна й той, а тя го погледна още по смаяно и объркано.

- Сърцето ли? Какво имаш предвид?!

- Вярваш ли в магията? – намеси се Шер, след като видя, че тактиката на Диймън е безуспешна. Нейната обаче също се провали.

- Моля???? – едва не извика тя.

- Вярваш ли в магията? – попита отново пазителката.

- Какво за бо ...  – започна тя, но изведнъж млъкна, а пазителите разтревожени се спогледаха.

Минута по-късно лицето на непозната се промени, сега по него се изписа ужас, който смрази сърцата на останалите. – Вие... – започна тя някак несигурно и замислено. – ...Хотел „Синтия”.

- К-как? – ахнаха всички. Това бе хотела, където бяха оставили Гро, когато бяха пристигнали.

- Какво има там? – попита тя все така замаяно, ала още преди някой да и е отговорил, тя се втурна към асансьора.

- Aми един по-специален приятел. – заяви бързо Мат.

Сега всички притеснено вървяха след нея и никой нямаше ни най-малка идея какво ставаше.

- Какво сте..... вие?

- Каквото и ти! – твърдо каза Диймън и спря, а момичето се върна и го хвана за ръката, дърпайки го настоятелно към асансьора.

- Този... ваш приятел е в опасност. Не ме питайте откъде знам, защото не мога да ви отговоря. Аз самата продължавам да си задавам същия въпрос. – и наистина, сега когато пазителите се отдадоха на инстинктите си, осъзнаха, че думите на непозната са напълно верни и също като нея нямаха представа защо.

- Аарон! – досети се веднага Ким и всички, вече озовали се в някаква улица, затичаха още по-бързо.

- Какво ще правим? – попита задъхано Мат.

- Ще се бием, разбира се! – твърдо заяви Шер.

Десет минути по-късно бяха на партера на хотела и бързо заизкачваха стълбите. Хората с писъци минаваха покрай тях, опитвайки се да се доберат до изхода, а писъците им отекваха в стените. Никой от тях не знаеше какво става, ала всички бях решили, че са чули изстрел. Всъщност, шумът бе породен от появилите се гущери, които бързо се бяха скрили в стаята на Грогман.

Въпреки всичко обаче, пазителите закъсняха. Когато най-сетне стигнаха до вратата на стая двеста петдесет и шеста, няколко чудовища хванали безжизненото тяло на приятеля им, се готвеха да се телепортират.

В този момент Розалита засия. Ярката розова светлина обгърна всичко наоколо и разнасяше гневът и ужасът покорили сърцето й.

- Camini Auctoria! -  едва доловимо прошепна тя, при което дебела розова струя излезе от нея и удари едно от чудовищата. То за секунда загуби равновесие и падна на земята, но въпреки това веднага се изправи.

В този момент обаче последва нов пукот, заедно с който в стаята се появи и Аарон, дърпайки някакво синекосо момиче. Веднага щом забеляза пазителите, той стисна непознатата още по-силно и тя изпищя, а от ръката и потече кръв.

- Телепортирай го. Веднага!!! – викна той и в следващия момент тя и Грогман изчезнаха.

- Проклета ... Само да намеря камъка... Е поне отведе брат ми. – мърмореше той, ядосано.

- Какво искаш да кажеш? Къде го е отвела? Жив ли е? – викна Ро, но това бе грешка. Аарон надигна глава и насочи поглед към пазителката.

- Виж ти. Идвам за Гро, а ще се върна със съпруга. – усмихна се той и оголи ужасните си позеленели зъби, и това накара пазителката да застине. Той пристъпи напред, но още преди да доближи Сърцето, Мейкъм също даде воля на чувствата си и засия. И макар злобната усмивка на Аарон все още да бе на лицето му, той спря.

 - Да не мислите, че онази глупачка ми е нужна, за да доведа собствените си чудовища. – вдигна длан той и я завъртя, секунда след което в стаята се появиха още три грозилища.

Тогава обаче дясната ръка на Мейкъм блесна в зелено и той изрисува във въздуха с нея голям кръг.

- Призоваване! – каза тихо той и от зеления овал изскочи огромно разярено куче. Породата му много наподобяваше на Кани Корсо, въпреки че беше доста по-едро. – Нападай! – помисли си пазителя и кучето се хвърли върху Аарон.

Той обаче само с един замах отблъсна животното, което изхвърча и се удари в стената, изцвили и припадна.

Аарон доволно пристъпи към Ро и най-сетне успя да я хване, ала още преди да успее да се телепортира, зелената светлина нарасна дотолкова, че сега никой не можеше да види каквото и да е било.

Последва някакво странно ръмжене, след което гневният вик на Аарон и удар. Тогава зелената светлина се разсея и всички забелязаха новопоявилият се тигър. Бе по голям от повечето, бял с едри тъмно-зелени окраски. Изглежда той току-що бе нападнал злодея, който сега гневно го гледаше. От люспестата му ръка течеше зелена плътна кръв. И макар да бе успял да удари тигъра, му се бе наложило да пусне пазителката.

- Н-не с-с-се д-о-б-л-и-ж-а-в-а-й д-до нея. – изръмжа то и пристъпи напред.

- Да не смяташ, че някакво глупаво момче преобразено като тигър може да ме спре?! – намръщи се той и още пет чудовища се появиха, унищожавайки останалите мебели. - Хванете го. – заповяда им господаря и те се нахвърлиха върху пазителя, притискайки го на пода.

Колкото и да се бореше, Мики не успяваше да разкара грозилищата от гърба си.

Внезапно сякаш от нищото, отново се появи синекосото момиче, придържано от двама гущери. Сега стаята, колкото и голяма да бе, едва побираше всички.

- Точно навреме... – ухили се Аарон. – Хванете тази с розовата коса. – изкомандва той на няколко чудовища, който стояха зад него.

Изведнъж силна червена светлина заслепи стаята...

За последния половин час, Пейдж бе видяла много повече, отколкото за целия си живот, като повечето неща мозъкът й просто отказваше да приеме. Но въпреки това, въпреки страха и вълнението, едно чувство надделяваше - Тъгата! Макар и да не знаеше защо, тя приемаше тези непознати като някакви приятели, роднини дори. Видя как гущерите пристъпват към розовка и си припомни думите на отвратителното същество, че смята да я вземе за своя съпруга. Това мило, нежно добро момиче, от което лъхаше такава позитивна енергия, щеше да...

В този момент всичко изгуби смисъл за нея. Тъгата, а заедно с нея и гняв, изпълниха цялото й тяло, замъглявайки даже и разума й... Страхът, магиите, чудесата, чудовищата, дори и животът й, всичко това вече се беше загубило някъде дълбоко в съзнанието й.

За секунди всичко се промени. Очите й внезапно потъмняха така, че сега бяха напълно черни, някак плашещо, даже зловещо, черни. Косата й, която и без това бе изумително дълга, се удължи тройно и се развя във всички посоки, хващайки чудовищата, а тялото й се извиси във въздуха. Внезапно, тя събра длани и от тях започнаха да се нижат червени кълбета, който изпепеляваха, хванатите от косата й, гущери.

В мига, в който Мики се освободи, се хвърли яростно върху Аарон. Всичко това сякаш вдъхна енергия и сила и на Шериан, чиито ритници с лекота повалиха останалите грозилища.

Пазителите започнаха да взимат надмощие и Аарон разбра това. Страх премина през дебелата му кожа, ала той умело го прикри с ярост. Той се обърна и хвана синекосото момиче.

- Хайде, разкарай ни оттук, глупачке. А вие не смятайте това за победа. Контролиращия Камък е в ръцете ми. Знам къде е и скоро ще е мой! – секунда, след което изчезна заедно с всички трупове и чудовища.

Когато най-сетне осъзнаха, че всичко е свършило, пазителите любопитно се втренчиха в летящата непозната. Изглежда тя вече бе започнала да се успокоява, защото бавно възвърна косата и очите в нормалното им състояние.

- Какво беше това? – изпревари тя останалите.

- Едва ли някои в тази стая си има някаква идея. – засмя се мрачно Диймън.

- В-вашият приятел... – наведе глава Пейдж. Никой не и отговори, но тя не го и очакваше. Седна до Ро, която плачеше тихо на пода, и силно я прегърна. Последва дълга, ужасяваща тишина...

Но това не беше единствения проблем – Мейкъм не знаеше как да си възвърне отново човешкия вид, а пък и плачът на Сърцето го затрудняваше допълнително.

Половин час по-късно, Диймън бе първият, който успя да събере сили да проговори.

- Вижте, мисля, че Гро никога не би искал да оставим Аарон да спечели. Той би ни накарал да се стегнем и да станем по-силни. Да спрем брат му! Пък и да се надяваме, че така ще можем да го спасим.

- Диймън е прав – съгласи се Шер. – Чухте Аарон. Скоро камъкът ще бъде негов... А ние не можем да позволим това да се случи. Трябва да се постараем, защото съм сигурна, че това бе една малка част от силите ни. Успяхме да се измъкнем живи единствено благодарение на .. – и тя погледна към чернокосото момиче, което тихо си седеше и утешаваше съкрушената Ро.

- Пейдж – каза тя. – Но не сте победили благодарение на мен. Аз дори не знам кои сте, дали това въобще е истинско или плот на въображението ми, камо ли как успях да...

- Какво ти казва душата. – надигна глава Сърцето, а сълзите по бузите й все още лъщяха на светлината на лампата.

- Аз, ами..... предполагам.. – но в този момент на врата на стаята се почука.

- Това сигурно е просто проверка на хотела. Все пак половината им гости излетяха навън уплашени до смърт. – Диймън направи опит да се усмихне, но някак не му се получи.  – Ще се оправя с тях.

- Аз съм Шериан. – обърна се пазителката към Пейдж, докато търсача разговаряше нещо пред вратата. – Приятно ми е да се запознаем. И повярвай ти беше тази, която ни спаси. Представи си само колко голяма е силата ти. – усмихна се тя, след което и останалите се запознаха с бъдещата пазителка.

Внезапно обаче прозвуча ужасения глас на Ро.

- Мики, ти... още си..

- С-ъ-ж-а-л-я-в-а-м. – успя да изръмжи той, очаквайки пазителката отново да се разплаче. Тя обаче сякаш се сети за нещо, след което се усмихна и постави ръката си на главата му.

- Нормализиране! – врътна ръцете си и от тях излезе лилава
струя, която щом уцели приятеля и, го превърна отново в човек. Всички се бяха
вторачили в тях. – Ще ти трябват тренировки! – засмя се спасителката, а след
нея и останалите.

- Благодаря. Явно, че без теб съм загубен – изплези се Мики

- Значи... магията съществува а? – усмихна се бъдещата пазителка. - И предполагам трябва да приема, че всичко това е реално.

- Дааа, чудехме се как да ти кажем, че си специална и че се нуждаем от помощта ти. - обясни й Кимбърли.

- Трябваше ние да те шашнем, а всъщност ти беше тази, която... – започна Мат, но Пейдж го прекъсна.

- О, повярвай ми, бях, а пък и още съм, много шокирана... Но като заговорихме за специални – какво всъщност сте?

- Ние сме пазители! – гордо заяви Шер и очите на новото момиче се разшириха.

- Аз например съм пазител на животните и растенията, както може би вече разбра.

- А аз на какво ще съм?

- Не знаем. Гро можеше да ти каже, но ... – просълзи се отново Ро, а Диймън побърза да смени темата:

- Лесно можем да разберем. Стига Сърцето на Пазителите да освободи силата ти. Ако разбира се си съгласна да тръгнеш с нас, но животът ти тук ...

- Вие как успяхте, как се отказахте от другия си живот?

- Ние тримата, аз, Ким и Мат сме тризнаци..

- О! – ахна Пейдж – Значи затова очите ви са така еднакви и същевременно много различни.

- Да... Е, ние нямахме особено различен живот. Пък и все пак сме от магически град.

- Моля? – ахнаха Мейкъм и Пейдж едновременно.

- Съжалявам. Забравих, че вие с Мики сте от обикновени градове, а в тях почти никой не знае за магическите... Та при нас магическите същества се възприемат по-добре, макар и да не се срещат много. Повечето хора обаче владеят слаби домашни магии, разработени от учени и това прави живота им по интересен...

- Аз пък съм търсач откакто се помня. Всички мои приятели ме познават като човека, който постоянно пътува, така че за мен разлика почти няма.

- Ами ти. – обърна се тя към Мейкъм. – Доколкото разбрах, ти също си от обикновен град като мен?

- Ами, мисля че животът ми дотук някак ме е подготвял за това. Всъщност наскоро се преместех в Ел Ей и не познавах никого там. Вчера съобщих на роднините си, че заминавам на дълго пътешествие. Те не са от най-притеснителните хора, така че, ако им се обаждам, веднъж на всеки три месеца, ще са доволни. – усмихна се той.  – Ами ти? Ще се присъединиш ли или не можеш да се откажеш от живота си?

- Ще кажа само, че вероятно теорията ти е вярна. – сведе глава Пейдж – Аз .... ще звънна на родителите си. – каза тя все така тъжна и излезе на балкона. Ро бе готова да тръгне след нея, но пазителя на живота я спря. – Мисля, че й е нужно малко време сама.

- Прав си. – включи се Диймън. – Животът й не е бил лек и предполагам, че макар и да не си признава, всичко това и идва в повече. –  намръщи се той.

- Има и още нещо. – продължи Ким. – Приятели вижте, мисля че имаме нужда от тренировки... Единствено Пейдж ни спаси този път, а Аарон бе неподготвен...

- Така е, но нямаме време. Предлагам, след като ро освободи силите на Пейдж, да открием камъка преди Аарон. Чухте го, той все още не е негов и сега това е единствената ни опция...

- Съгласна съм. – включи се и Шер. – А после ще тренираме много, за да можем да върнем Грогман.

- Е, тогава да започвам с търсенето. – усмихна се Диймън и се отдалечи в единия ъгъл на стаята, няколко секунди след което присъствието му сякаш изчезна. Тогава в стаята отново влезе Пейдж, а очите и бяха някак... зачервени. Тя обаче се усмихна и се обърна към Ро.

- Е, ще ми разкажеш ли цялата история, всичко което знаете и така нататък.

- О, няма проблем, но нека първо освободя силата ти.

- Да, виж не съм много сигурна, че разбирам какво означава това. – смотолеви притеснено Пейдж, но Сърцето само ù се усмихна и се приближи до нея, след което пое нежните ù ръце и запя...

 Миг по-късно,червена спирала се отдели от нея, завъртя се набързо във въздуха и рязко се вля в новата си притежателка. Ала още преди някой да реагира, розовата пазителка се сгромоляса на скъпия оранжев килим. Мики внимателно повдигна тялото, сякаш ако направеше едно грешно движение, крехкото момиче щеше да се счупи в ръцете му, и я занесе в другата стая, където я постави на голямото бяло легло и хвана ръката й.

- Припаднала е! – обясни той, а очите на Пейдж се напълниха със сълзи.

- Аз много съ..

- Не си виновна ти. – Шер нежно избърса стеклите се по бузата й сълзи, при което вълна от облекчение заля новата пазителка.

- Така е. Тя просто има нужда от почивка. – заяви спокойно Ким.

Следващите минути, пазителите безмълвно прекараха покрай леглото, мислейки за всичко, което се бе случило. Не след дълго, на врата усмихнат се показа Диймън:

- Знам къде е!