Седеше си Дон Педро де Пърцуца, де го карат със каруца, като се нажгмуца в новата кръчма на старата хасиента и си пиеше пърцуцата на бара. Пиеше и въздишаше:

        "Шльосиндра... Ех, Шльосиндра! Къде си, мила, ти?"

        Наоколо тегнеше полумрак. Миришеше на застояло, на алкохол и на цигари. Цигареният дим беше навсякъде. Като някакъв странен памук се носеше из въздуха, образувайки причудливите си пластики... Явно новите европейски разпоредби изобщо не важаха точно тук.
        В кръчмата почти всичко беше заето. Всички говореха и никой не слушаше. Този монотонен шум опиваше мъжете от старата хасиeнта и те идваха тук, за да му се наслаждават.

         "Ех, Шльосиндра! Слънчице мое! Къде си ти в този миг? Да зашумиш нежно с новата си рокля. Ех, да можех само да зърна за миг лицето ти... Да можех само лекичко да те докосна..."

          И той отново отпи от поредната чаша пърцуца. Любовта на Дон Педро де Пърцуца към пърцуцата идваше от най-ранното му детство, когато Дон Педро - Стария Парцуц и негов дядо даваше на ревливото бебе, което носеше неговото име залци, напоени със свещената течност, за да заспи. От тогава Дон Педро де Пърцуца бе научил, че тази огнена течност може да замести ако не всичко, то почти всичко в този живот.

         "Ееееех, Слафча... Какво не бих дал, за да те имам!"

         И той тъжно поглади своята черна, дълга брада.

         "Как нежно бих те погалил с ръцете си... Как само бих те докосвал! Как само искам да усетя тялото ти. Какво не бих дал, за да ме дариш с усмивката си!"

         И той отпи още една дъъъълга глътка.

         Доня Слафча де Шльосиндра беше хубава жена. Жена, която си имаше всичко и с неустановени на брой години. И беше паднала на донпедровото сърце... Не, тя направо си се беше разположила доста добре там. Дон Педро си я обичаше тайничко, защото по природа той беше много, ама мнооооого срамежлив човек. Виждаше я всеки ден да се смее заедно със своите приятелки в кварталната бакалия. Идваше му да изтича при нея и да я заговори. Да й каже нещо смислено и интересно. Но винаги падаше в жертва на своята собствена срамежливост. Понякога погледите им се срещаха и тя му се усмихваше свенливо. Това караше сърцето му да бие до пръсване и объркваше главата му. Много дълго след това той си спомняше тези усмивки, но от това никак не му олекваше на душата. Напротив! Обвиняваше се, че и този път бе пропуснал шанса си. И винаги всичко свършваше по един и същ банален начин - това, което искаше да й каже, му се струваше тъпо, смешно и недостойно за нея.
          Така минаваше времето в старата хасиента, а заедно с времето и годинките.

          И колкото по-срамежлив беше Дон Педро, толкова по-добро бе сърцето му. И колкото по-добро бе сърцето му, толкова по-големи бяха габаритите му. Така де! Голямо сърце и голяма душа в малки габарити не виреят!

          "Ех, Шльосиндра..."

          И нова глътка пърцуца потече към големия му търбух...

           В този миг една мисъл мина през главата на Дон Педро и в подпухналите му очи пламна искричка.

          "Не може така! Стига с тая пуста моя срамежливост! Ще я имам и точка! Да не се казвам Дон Педро де Пърцуца, ако до довечера не ми падне в ръчичките... Ааааама ха!"

          И той започна трескаво да измисля всякакви варианти. В края на краищата се спря на един, който напълно съответстваше на неговата душевност:

          "Ще й напиша стих и ще й го подаря... Тя ще го хареса, ще ми се усмихне... И тогава... Ще й кажа, че съм влюбен в нея, че не мога без нея... Ииии... така де, ще й кажаааа... такованкаааа... Абе то е ясно какво! Ще й кажа, че искам да се любим!"

           - Бармаааааан! - изрева Дон Педро с тон, който не търпеше възражения (или поне така му се искаше) - Дай една салфетка!

           Барманът го изгледа безизразно с подпухналите си от безсъние очи и лениво му подаде една червена, тънка салфетка от ония, които бяха сгънати на четири.

           - И химикалка... Моля!

           Барманът направи една отегчена физиономия и му подаде химикалката, с която пишеше сметките. И без това положението по масите се беше вече закротило и никой не поръчваше.

           - Дай една голяма...

          Е, това вече беше друго нещо.

          И до салфетката много бързо се появи поредната чаша с пърцуца.

          И тя си мина по реда... Така де! Всяко начало е трудно!

          - Дай още една!

          И тя си отиде по предназначението.

          Но! Важното е, че дебелите донпедрови пръсти вече уверено стискаха химикалката и върху разпадащата се тънка салфетка се появяваха думичка след думичка.

          Ето така...

                       "О, Шльосиндра моя, ти

- пишеше там.

                         за теб сърцето ми..."

           "А сега, де -  помисли си Дон Педро - Как да бъде? Може да е "тупти",  може "кърви"... Хм! Кое да бъде? Тупти... кърви... Амиии! Кърви... Ааа, не! Много е кърваво!"

                        О, Шльосиндра моя ти

                        по теб сърцето ми тупти

          "Много добре!" - помисли си Дон Педро и върху лицето му засия дяволита усмивка. И заради това "много добре" още една дъъъълга глътка парцуца пое съдбата си...

           И продължи...

           "Таа работа без любов не стааа... Тук си требе и любов. Хлъц! Като шъй любоф, трябва ми нещо на оф... Картоф... Да беее! Чипс не щеш ли, главо тъпа?! Хлъц!" И той ядосано се фрасна един-два пъти с химикалката по главата.

           Тъмна сянка легна върху лицето му. Дълбока бръчка проряза челото му и той за момент изпадна в творчески запек.

               - Бармаааан! Сипи още едно...

            Сипаното бързо отиде да прави компания на себеподобните. Но затова пък светъл лъч озари съзнанието на Дон Педро и той отново започна да шари салфетката.

                                  О, Шльосиндра моя, ти

                                  за теб сърцето ми тупти!

                                  Послушай нежния му зов -

                                  по теб изгарям от любов!

            Поредната чаша с пърцуца се хлъзна към корема му. Сърцето му започна учестено да бие. Помътнелите му от алкохола очи светнаха и самодоволна усмивка се разля върху лицето му.

          - Хлъц! - беше всичко, което успя да каже в този миг.

          И тук се случи нещо, което...

          Вратата на новата кръчма в старата хасиента се отвори и светлината разсече мрака, очертавайки в слънчеви снопчета гъстия тютюнев дим. В рамката й се появи... Доня Слафча де Шльосиндра. Потомката на древен жабарски род. ЖЕНАТА! Жената с цялата си красота и в новата си рокля. Онази жена, която си имаше всичко и за която в стиховете на мнооого по-големите от Дон Педро поети се казваше:

                                ... ако грехът е толкова прекрасен,

                                    греховно е да си невинен!

            Тя присви очи и изгледа от край до край задимената кръчма. Погледът й се спря върху Дон Педро. Доня Слафча сложи най-закачливата си усмивка на лицето и бавно и величествено запристъпва към него, полюшквайки разкошната си фигура.

            Ей такова нещо в новата кръчма на старата хасиента отдаааавна не беше се случвало. Тук женски крак не стъпваше! Кръчмарският фолклор разказваше, как някога имало една едра жена, на име Хуанита. Тогава била млада, едра и луда за връзване. Било й омръзнало да си гледа сама сериалите в къщи. Затова погнала с точилката своя двойно по-слаб мъж от кръчмата и си го прибрала. Това се разказваше като трагичен случай, а кръчмата си беше чисто мъжка територия. Жените си седяха в къщи, гледаха си сериалите и децата, а по-младичките от тях се сбираха по кафетата след обичайната сиеста.

            Но в този момент Доня Слафча бавно пристъпваше към Дон Педро, почуквайки с токчетата на лачените си обувки и това беше най-важното. Чувайки този неестествен звук, всички се заобръщаха към нея, спомняйки си за оня трагичен случай. Разговорите увисваха някъде във въздуха. Чашите оставаха недопити, а цигарите пушеха напразно, защото нямаше кой да вдишва от техния дим. Настана тишина...

           Дон Педро също я забеляза. Гледаше я с раздвоения си вече поглед и недоумяваше дали за всичко това беше виновна пърцуцата, дали стихотворението избиваше в халюцинация или просто нещо става с главата му. Очите му се ококориха.

           Разбра истината, когато вдъхна аромата на кожата й, когато усети нейния дъх в ушите си и когато НЕЙНАТА коса нежно докосна неговото небръснато лице.

           - Дон Педро, искам да правя секс с Вас! - каза Доня Слафча тихичко в ухото му.

           Гореща чаша адреналин пое към донпедровата глава. По челото му изби пот. Ръцете му се разтрепераха и той по никакъв начин не можеше да ги овладее. В този момент той не знаеше нито къде е, нито защо е. Усещаше, че трябва да направи нещо, но в същото време се чувстваше слаб и безпомощен. Умът му безуспешно търсеше варианти, но нищо не можеше да измисли. Очите му виждаха срещу себе си онова лице, по което беше копнял толкова много. Усещаше онзи аромат, който го издигаше някъде в небето и онова докосване, което караше сърцето бясно да удря гърлото му.

           Бяха го изненадали в гръб! А той страшно мразеше това. Затова реши, че трябва да се придържа към вече изпипания си до съвършенство план...

          - Доня Слафча! Хлъц! Мани тоа секс, ма! Хлъц! Виж кво убоу стихутвурение съм ти написал...!

          С това, последните силички го напуснаха и огромните му размери бавно се свлякоха възнак на пода...