ДЕВЕТА ГЛАВА

          Цялата треперех. Емоциите ми на талази от нагънати вълни изпълваха всяка моя клетка. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от толкова обич. Откъде се появи тази дълбочина на чувствата? Такова преливане на душата ми, също като съд, в който наливаха течност, а тя преливаше и преливаше, но наливането не спираше. „ Стегни се де! Голяма жена си, макар и попаднала в приказка.” – сама се успокоявах и се опитвах да си дам кураж. Погледнато отстрани, за времето си от влизането ми в този ,слабо казано реален приказен сън, досега бях преживяла и по-страшни неща от това да се запозная с дъщерята на Джонатаас. Поправка с моята…Не - с нашата дъщеря! Това, май беше най-правилното. Тя беше крехко, малко същество, което точно в този момент ми се искаше да прегърна. Все пак пристъпих крачките, които ни деляха и застанах пред нея:

            - Здравей! – някак, несигурно се опитах да дам начало на запознанството ни. – Аз съм…Всъщност ще бъда твоя майка, но разбира се ако ти искаш и… - в този момент спрях, защото малкото момиченце вдигна глава към мен. Косата и, живата и коса, сама се отмести от лицето и откри две сребристи очи, също като далечни галактически звезди, които проблясваха с виолетов блясък. Малкото, нежно носле и пухкавите като набъбнали цветове от роза устенца, скулите и извитите вежди ми бяха близки и познати. Само големите, с формата на бадеми очи бяха в различна окраска от тази на нейния баща. Кожата и блестеше в звезден прах, подобно на тази на Анзи, но на места имаше лек релеф, наподобяващ този на драконландите. „ Браво, момиче! – сама се похвалих. - Тя наистина е съвършена!” Почувствах се неудобно от впитите в мен сребристи зеници, които не изпускаха нито едно трепване по моето лице. Заарина сновеше около нас и се усмихваше ярко, като някоя паднала от небето звезда. Останалите деца бяха притихнали и ми се струваше (разбира се може и да си втълпявах), че всички до едно бяха привели телцата си в поклон. Просто не смеех да се огледам от напрежение, че с нещо ще обидя малкото красиво същество, на което ми се падаше тежката участ да съм майка. Опитах се да продължа :

            - Аз… - започнах, но малката принцеса, изведнъж се изправи от мястото си, приближи се плавно, като летяща феерия към мен, хвана ръката ми и я допря до бузата си. „ Много бих искала да ти нося радост и магическо спокойствие, така, както ти носиш за мен!” – бях зашеметена. Зашеметена ли? Коленете ми потрепериха и очите ми преляха като водопади. Чувах я в главата си! Също като Двореца, аз чувах и малката Алиди.

            - О, мила! Благодаря ти! – извиках, приклекнах,придърпах малкото телце към гърдите си и силно я прегърнах.Чувствах се и тъжна и щастлива. Странно, но сякаш в мен настъпи спокойствие, макар че емоциите ми бушуваха с пълна сила. „ Не трябва толкова да се тревожиш!” – пропя сладкото напевно гласче на дъщеря ми. Странно, но да я приема за мое дете  беше най-естественото нещо, което някога съм правила през живота си. – Те ще бъдат добре и ще са здрави, когато за първи път ще те видят с очите си. Сега виждат само твоята магическа аура, а тя е толкова гъста и цветна, че облика ти за тях е равен на нестихваща магическа топлина.” Отдалечих малката от мен и я погледнах в очите.

            - За кого говориш? – попитах. „ За тях – желаните принцове и принцесата, моите братя и сестра.”  Не. Трябва да кажа, че в някои случаи не е хубаво да притежаваш магически сили или там, каквото притежаваха хората на тези планети.  Тук и видеозон не им трябваше и децата ти, можеха да си говорят едно с друго, дори да не се бяха родили още. За разбиране и говорене на бебетата още в корема на майките бях чувала, но за говорене на неродени още деца с по-големите си братя и сестри…В този момент усетих как светът, като че ли започна да се движи. Май ми премаляваше. Че как иначе? Не бях яла нищо от часове, а три деца, при това с определени магически дарби, плюс вълненията, които ме спохождаха, бяха сложна комбинация дори за жена в нормално състояние, а за бременна си бяха жив мор…Подпрях се наблизо…

            - Добре ли сте? – Заарина, неусетно ме беше приближила.

            - Да, ще ми мине. Само малко ще поседна. – отвърнах, без да вдигам главата си, вперила поглед в земята. Вдишвах и издишвах, за да успокоя тялото си.

„ Нямаме много време! Тя е тук, а отвън назрява битка! Ще можеш ли…” – не изчаках, малката Алиди да довърши. Главата ми сама се надигна и обърна в посока към вратите, откъдето влязох преди това. Те бяха широки и високи и, всъщност още си бяха  разтворени и от мястото си можех да видя, какво става на пазарния площад. Изумих се. Тук често ми се случваше да го правя, но това учудване вля малко адреналин в тялото ми и проясни умът ми. „Умно дете! „ – си казах. „ Благодаря!” – веднага отекна в главата ми. Засмях се. Да, ясно беше, че поне с дъщеря си…Поправка с едната си дъщеря, можех да контактувам що-годе някак си нормално, дори и с мисли. Но отвън наистина назряваше нещо. В първия момент, когато Алиди ми заговори за това, реших, че глупавия ми съпруг е нападнал и по-малкия си брат, който рицарски се опита да му попречи да ме спре, преди да вляза. Но за времето, през което бях в сиропиталището, отвън беше станало прегрупиране. Сега виждах само широки рамене и високи гърбове на няколко мъже. По вида, облеклото и косите, вече ми беше станало ясно, че свитата защитаваше входа на сиропиталището. В средата на този полукръг се мъдреше една позната фигура, а до нея  имаше едно зелено драконче. Големият брат(моят съпруг) и малкият калпазанин Зенту бяха застанали рамо до рамо, срещу заплахата, каквато и да беше тя. Е, нямаше да се крия! Със стоенето в кралските стаи и играта на котка и мишка, както и с заравяне на щраусовата глава, трябваше да се приключи, иначе нямаше да бъде живот. Така и така съм загряла, каквото и да ме чака отвън, няма да е по-страшно от всичко до тук. Почувствах се малко по-добре от това, че сама си давах кураж. То, така те учи животът, когато няма кой да ти протегне ръка, да ти поправи грешките или поне да те прегърне, когато се чувстваш самотен в света.

Такава бях на Земята -самотна и никому ненужна. Ако не беше Тиен, която се зае с моето „приучване”, че всъщност красотата и доброто не са само за блажено нормалните с нормални семейства, по стандартите на човешкото общество, сигурно щях да бъда все още  „подритвана” из дебрите на обществената не значимост, като буца кал, чието съществуване е напълно нормално, но твърде ненужно. И, както се казва – помисли си за някого и той като краставо магаре, ще ти се появи. Та, сигурно и горяха ушите, но опуленото, нежно лице на приятелката ми се плюсна в пространството на отвора на входа. Бях забравила, че имаше нещо като безцветна обвивка около мястото. Забързах към вратите, но ме напуши смях, като гледах как Тини си търка натъртеният нос и хвърля страшни погледи към мястото, в което се беше блъснала. Спрях на милиметри пред нея, но тя не реагираше. Това със сигурност означаваше, че не ме вижда, нито че ме чува. Обърнах се. Зад мен стоеше Алиди.

            - Идваш ли? -   попитах. Детето застана наравно с мен и ме погледна с прекрасните си ярки очи. Аз протегнах ръка, за да хвана нейната, а тя я обви с ръчички и я притисна към себе си. Хареса ми. Усмивка, отново заигра по устните ми. Обърнах напред глава. „ Е драга, стегни се в кръста и да видим какви си ги забъркала, че отвън са се настървили като кучета пазачи.” – си казах и прекрачих прага. В момента, в който  изникнах почти пред лицето на Тини, нещо изпука и като че ли електричество излизаше от кабел, пропълзя по кожата ми и усетих леко боцкане.  

            - Божке! Мия, ще ме умориш! – Тини отскочи в страни, сякаш нещо с хиляди глави и още толкова крака я е нападнало. – Как ги правиш тези неща? Сигурно е от глупавото пиене на кръв. Имам чувството, че си се превърнала на вампирка, като в онези фантастични филми, където…

            - Тини! – възмутено подбелих очи.

             - Какво „Тини!” ? – опули ми се насреща тя. – Изчезваш и се появяваш, като онзи преливащия. Човек се побърква тук от притеснение, че те няма и си ме оставила да се чудя как да се справям с всичко това, и после – „Тини!”!

Ама сериозно са дразнещи тези корейки! Южна Корея и запознаването ми с историята, бита и културата им ми харесваше много, а и манталитета им като народ и държава много кореспондираше с този на българският народ и родната ни страна. И жените корейки са били онеправдавани дълги векове, българките също, и народите ни страдаха от болестта на разделението и то, точно поради допускането на намесата на чужди влияния в управлението ни. И в България едно време уважението към по-големите се е спазвало, а в Южна Корея, то все още се тачи и пази, даже твърде ревностно. Ако не броя някои отделни ястия, повечето от корейската храна ми харесваше, но, разбира се, предпочитах си българското.

А тук, ядяхме толкова различни неща, а чак сега ми дойде на ум, че всъщност не знаех какво е традиционно драконландско ястие, или пък елфинско, или пък фейринско, кандрийско…Голям пропуск от моя страна! И този пропуск, ама задължително трябваше да бъде изчистен! Отплеснах се, но наистина обичах и ме вълнуваха различните традиции у различните народи. В случая с магическите раси, имах да наваксвам много. Даже твърде много, но не му беше времето, защото Зенту се беше обърнал и вече беше до нас. Да ти диша дракон в лицето…Честно, не ви трябва да знаете …Просто приемете, че е доста изнервящо, особено като се има предвид, че това беше млад дракон, който беше доста по-едър от нормално изглеждащ слон на Земята.

            „Трябва да стоим зад него. – тихо звънна гласът на Алиди. –Той, знае как да ви опази, дори и другите да не успеят, поне ще спечелят време докато се прехвърлите на Земята.” Малкото момиченце, което вече беше и моя дъщеря ми говореше в главата така, като че ли то не влизаше в сметката. Сметката, обаче без кръчмаря не се прави! А, точно в този момент, абсолютно никой не можеше да ме убеди, че аз не съм Кръчмарката, и хубаво щях да им сметна салдото…

***

      „Казах ти да опиташ да я накараш да се забави и ме изчака, а не да тръгваш с нея извън проклетия дворец! – толкова врях и кипях отвътре от яд, че мислите ми сигурно запушиха в главата на Харушин.

„ Тя е Кралицата! Не мога нито на теб, още по-малко на нея да противореча! Опитвам се, но Лин, отказва да заеме нашата страна!” – усетих тревогата му. Разбирах го, но…Само дано стигнех преди да си е навлякла неприятности. Тичах като луд по улиците на града, а другите усетили напрежението в мен се изпаряваха като магическа отвара за изчезване. Усещах, че момчетата бяха зад мен и то в пълна бойна готовност. Не ми се мислеше за нищо друго, освен за нея и…за тях. Не можех да ги изгубя…И нея не можех…или можех? Всичко можех, стига да са живи! Можех да остарея сам на проклетата земя и да умирам от лудост по моята половинка, но знаейки, че тя и децата са добре – друго не ми трябваше. Тя не знаеше толкова много неща, но едновременно разкриваше толкова други…Зенту…Тръпки полазиха по тялото ми. Усещах брат си. Новият си брат – този, когото бяха крили от мен. Бях неспособен на магия – не изверг да се ядосвам на малко момче, че то я владее още от раждането си…И аз получих, чрез нея, чрез моята Киарра Мияни (Любимата ми Кралица Мия) – сливането на душевната сърцевина с магическото ми същество. Това беше тя – моята кръв, страстта ми, повикът на нестихващото желание, нежността и мекотата на магическото битие. Тя беше силата ми и с нейното появяване по вените ми течеше магическо напрежение, чиято сила усещах чак в стъпалата.

Когато видях Зенту, в коридора пред Кралските покои ми идваше да вия…” Как си могла?” – крещях в себе си, а Кралицата на Драконда стоеше пред мен в Тронната зала по-късно, свъсила вежди и с каменно лице, сливащо се със стените на дворецът. Криеше мислите си и пускаше към мен само тези, които искаше да видя. „ Това беше мое решение и си остава такова!”- ми опонира тя. Да, беше си такава, твърда и безкомпромисна в решенията си. Така се отказа и от мен и ме остави при Краля. Не ме попитаха, къде искам и дали няма да ми липсва майка ми…Толкова време се чувствах недостоен за нейното внимание, тъжен за самотата и, за невъзможността да се чувства свободна и магически щастлива…Когато Максиминас се появи, се чувствах най-големият щастливец. И как иначе! Брат ми притежаваше магически способности още от първото си появяване. Тогава си отдъхнах. А когато се появи и Ариети – малката ни сестра, вече си помислих, че може да бъда достатъчно щастлив. Те бяха магически, владееха магията и бяха красиви деца. Разбира се, че чувствах непреодолимо желание да ги пазя. Опитвах се. Без магия – всичко правех сам, често използвайки, ум, физическата си сила и упоритото си драконландско сърце. Справих се, донякъде, но веднъж баща ми ме видя как тренирам сам и после в двореца се появиха момчетата. Така, аз, Принцът, Престолонаследникът, получих лична свита. Така се беше случило с мен, но защо майка ми, Кралицата на Драконда беше постъпила така със Зенту?  И – всички знаеха, освен мен! Разбира се! Нали бях звяр? При тези мисли тъмната искра запали гневни магически отблясъци дълбоко в недрата ми…Звяр! Така ме беше нарекла черната елфинка! Не можех дори да помисля за името и…без да се свия от гняв. Не исках да мисля за нея, защото се сещах и за малката. Тя, елфинката, беше обрекла детето на неизречимост. Колко нощи  стоях на този площад, седнал до фонтана, за да я усещам близко. Знаех, че е там и едновременно, че никога няма да мога да я докосна и видя.  Не можех! Не ми беше разрешено да я чувам, да я пазя, но тя беше мое дете…Не на Макси…А тогава, когато ги видях двамата, реших, че детето е на брат ми и че те се обичат и са половинки, но са ме лъгали и …Така се бях ядосал. Причерняло ми беше от болката, че Макси  не беше пожелал да ми каже истината. После разбрах грешката си. Дори след няколко удара, той не ми отвърна и сам усетих, че той не иска да се бием. Празнината и болката оставиха самотна следа дълбоко в мен. Избягвах да се застоявам в Магическата галактика, след като се беше случило това с детето и с елфинката. Не изтърпявах да стоя  толкова близо до своята кръв и да не мога да я защитавам. А и със счупването и захвърлянето на гривната, която сам бях дарил, участта ми беше ясна...Самотно да живея в свят, където половинките бяха на почит.  Обикалях из галактиките. Помагах на другите, а с мен неотменно бяха и братята ми от Свитата. Когато я видях…там в калта, се бях приготвил най-после да се предам и изчезна. А после…Колко пъти се опитвах просто да се претопя? И онази нощ я обидих… Сутринта, след като дори не дишах, докато тя спеше в мен с разпилени медни коси я гледах и знаех – тя е част от мен и аз от нея. Не ми беше нужно да чета мислите и - бях сигурен, че тя щеше да ми каже всичко, каквото трябваше. Но наистина здраво се бях уплашил да не би да я бях разранил. Тя беше толкова малка, крехка и тясна, с нежна кожа, че…Бях нарушил един от най-важните закони на Расите, този, винаги да защитавам своята половинка. А тази дива жена, тази носителка на пеещата кръв на Древната Пра-Господарка ме беше спасила и…Беше пожелала децата ни. Какъв безсрамник бях? Осъзнавах го, че дори със самото си присъствие, някак бях заплаха за нея.  И сега не ме послуша. Казах и да спре, но тя просто не искаше да ме чуе…Да, може и да бях малко рязък с това, че и казах как просто ще и даря сърцето си и ще заминат заедно с приятелката и за Земята, но…Тя дори не ме разбираше! Не разбираше, че бях луд по нея, че я желаех, че страдах далеч от нея и че се побърквах от страх да не я загубя!

     Когато стигнах на площада пред магическото тържище, вече беше късно, защото тя прекрачваше, някъде в невидимото, там където аз не можех да я опазя, само да я чувствам. Как можех да я пазя там? Не можех! Единственото, на което бях способен беше да усещам ако я е страх, ако не е добре и ако…Не! Не исках да мисля за това, че щях да я загубя! Нямаше да стане! Не и сега, не този път…Проклета магия! Бях готов да нападна невидимата стена, която я погълна, когато Зенту се изправи пред мен ” Бягай от тук дребна люспо!”- изпратих гърленото си драконландско ръмжене към малкия си брат. „ Не съм никаква ти люспа! – какво безочие, само от негова страна да ми отвръща така. Някой, като например глупавият Генерал Гарундир Барсогос,негов баща, не му беше обяснил какво е да застанеш на пътя на драконланд тръгнал да изпълнява дълга си на половинка и съпруг. -   И няма да ти дам да и попречиш, щом тя не иска!” Това хлапе, май не само на цвят, но и на друго беше зелено!? Въобще не ми пукаше, че беше в драконландска форма, замахнах и го изтиках встрани. „ Изчезвай оттук зелена люспичко! Кралицата ще има нужда от теб, когато мен ме няма! „ – изревах му. Само че глупакът ми се противопостави и замята с опашката си, наведох се, за да се опазя от острия шип и в този момент над рамото ми профуча блестящо черно копие. Изтръпнах! Със светлинна магическа скорост се обърнах, за да проследя полета и…Въздъхнах облекчено. „ Кой смее?” – чух в главата си кънтящия глас на майка си, Кралица Тиани. Вече знаех - всички бяха тук: свитата, кралете и някои от знатните фамилии…Расите…Обърнах се към множеството и извадих огромният извит като драконландски зъб меч. Той проблесна и изсвистя. Острието му пламна в пурпурен огън, примесен със звездна светлина. Най-после Магията не ми се подиграваше и ми беше дала древната сила на Магиканите, примесена с тази на Драконландите. Сега вече и аз можех да си повярвам, че ставам за Престолонаследник. „ Кратка радост и ненужно магична, но поне е в помощ!” – си помислих и се приготвих за страшна битка. Никой, абсолютно никой не можеше да нарушава Старите Кралски закони, а моята жена, Кралицата на Магическите планети, беше нарушила един и то много важен. Знаех, че баща ми, Кралят трябва да изпълни наказанието и, че сам нямаше избор, но всеки друг дръзнал да я заплаши, та и дори и той, трябваше да мине първо през мен.

 „ И през мен!”

„ Пиши и мен!”

„ Аз в крило ли ще бъда?”

„ Мен ме бройте на другото.”

„ Не ме бутайте! Никъде няма да мръдна оттук! Тя е и моя Кралица!” – този, последният, беше брат ми Зенту. Стоях зашеметен, защото гласовете бяха на момчетата от  Свитата.

„ Я да направите място и за Вторият принц – Престолонаследник!” – и Максиминас се набута в редицата, която образуваше неделим полукръг, около мястото, където изчезна Мия. „ Тук само на мъжка група ли го обърнахте, я се сгъстете!” – заля ме мисълта на Линеади. Какви ги вършеха? Та това си беше вид въставане срещу Краля, като Пазител на старите Кралски закони!

Нямах време дори да им върна ръмжане, защото хиляди се изсипаха пред нас, наредени в същия полукръг и готови да пазят. Хиляди от расите, представители на различни планети…” Ваше Величество, те май няма да ни оставят да влезем в битка?” – усетих Харушин плътно до мен.

„ Като не можа да я спреш, сега и други ще пострадат, за да я опазим! „ – ядосах му се. „ Е, да, то как беше онази стара легенда за някакъв вестител и вест, че накрая той станал виновен…” – върнаха се като поток метеорити мислите му към мен.

„ Тя, трябва да бъде наказана!” – изрева познат глас в главата ми. И драконланда в мен взе наистина да се надига с пълна сила. Проклетият му Втори Принц на Елфиния, беше този хвърлил черното копие. „ Знаеш Неотменимите и Ненарушими Закони, Кралю!” – обърна се той към баща ми. – Никой няма прав…”

 „ Ще ме учиш как да управлявам ли Втори Принце на Елфиния?” – просъска гласът на Краля. Тишината на звуците и мислите се пръсна из пространството. Генерал Барсоногос извади със свистене резачите си. Свитата на Драконда настръхна срещу елфините. Помислих си за Анзи, приятеля си и брат от детството, който сега сигурно страдаше и…

” Остави задушевните мисли за след битката, Престолонаследнико!” – изсвистяха думите му в главата ми. – „ И внимавай какви ги мислиш в присъствието на Господарката, че може и да реши, че гривната е била за мен!” Обърнах се зашеметен. Да, тя беше там!

„ Кралю, казах ти и на теб и на всички, че той не става за Престолонаследник! Един звяр, който не само е способен да нарани, но и да не опази не една, а цели две жени, трябва да бъде…” Спрях да слушам мислите на Дуаала! Не ме интересуваше какви ги говори, ясна ми беше и напълно съзнавах защо е дошла.  Единственото, което ме вълнуваше беше Мия и…детето, което блестеше до нея. Виждах я! Малката принцеса, моята кръв и магия беше пред мен, красива като млада галактическа звезда…

            - Тая за кого си позволява да говори така? – извиси се гласът на Мия. – Я, да се дръпнете, че нещо ми се иска да видя това лице, което може да си позволи да говори така! Стоях, като замразен в Летящите ледено-кристални късове на планетата Токту. Усетих, че не бях само аз така, а и останалите около нея. Тя, моята Кралица вървеше към мен, а буйната и огнена коса, като летяща комета се ветрееше след нея и лъщеше. Малката, неотменно я следваше и докато се усетя те профучаха покрай мен, а аз бях способен само да следя с очи движението им. Студен смях прокънтя и Дуаала започна да се превръща във формата на Голям черен елф. Редиците пред нас се бяха отдръпнали, за да направят път на Господарката си и сега моята Кралица беше, отново в опасност. И ако това не беше напълно неприемливо и непоносимо, дори повече от това да попаднеш в не магическа черна спирала на отдавна изтляла звезда? Да не се казвам Джонатаас Моргано ако не опазя с цената на всичко, тази жена, която така смело развяваше косите си пред мен и беше  моята Кралица и единствената ми магическа душа. Втурнах се напред, но още преди да достигна до нея, ударната вълна от тъмната магия засвистя и се завъртя в кълбо, което достигна до Мия и…се разсипа, като шепа звезден прашец в най-дълбоките дебри на Вселената.

Следва продължение.