Вятьрьт свиреше и пищеше, и това бяше единственият звук, носещ се в пустошта. Поривите му брулеха и удряха изпепелената земя, оголвайки останките на създанията, погребани в нея. Високо горе сльнцето беше помрькнало и небето беше гранитеносиво. Далече на запад, обвити вьв вечна мьгла, се издигаха Марас Кват - Планините на Сянката, и черните им грамади наподобяваха грьбнака на дракон.
Никой не можеше да каже какьв беше незнайният катаклизьм, опустошил някога плодородната земя. Гигантски пожар или титанична война? Падането на нечий бог или хвьрлено проклятие? Някога бе имало история. Историята беше станала мит. Митьт се беше превьрнал в легенда, разнасяна от уста на уста, от поколение на поколение, докато накрая дори онези, които я помнеха, не потънаха в мъглата на времето.
    Големи племена или разпокьсани групи окаяници населяваха изгорялата пустиня. Никой от хората не строеше градове или села - затова пьк пустинята беше изпъстрена на места с изоставени номадски колиби - различни по стил и изработка при всяко племе, но всички вдигнати набързо, а после изоставени на жестоките стихии.
   Звярът крачеше през опустошената земя, изпод краката му с пукот се трошаха кости и черупки на отдавна мъртви твари, от изтерзаното му тяло капеше кръв и попиваше в земята. Очите му горяха - очи на древно и мьдро сьщество, живяло много, но и видяло много - и повечето от видяното не е било приятно. Звярът наистина беше древен. И могъщ. В сревнение с него дори Прародителите, както някога хората бяха наричали легендарната Стара раса, бяха млади. Гневът му бе стихия, болката - цял един свят. За смърт жадуваше, ала смъртта му бе отказана. За кръв жадуваше - ала земята бе опустяла.
Нощите неусетно се сменяха с дни - еднообразен и пуст пейзаж изпълваше света докъдето поглед стига - очите жадуваха за някое по-светло петно, за ярък оазис в черната пустиня, но такъв оазис нямаше - имаше само напукана земя, покрита с прах и кости.
   През Изпепелените земи имаше обширни блатясали низини - също толкова сиви и безутешни. Тресавищата умираха - дълбоките вече до коляното водни огледала, отразяващи сивото небе, постепенно пресьхваха, оголвайки останките на погьлнатите от тях жертви.
Звярът вьрвеше по древния и полуразрушен каменен пьт, останал отпреди хилядолетия, водещ кьм планините. Огромното сьздание спеше рядко - по-често беше на пьт и неумолимо напредваше към Марас Кват и към онези, които го чакаха там, а до ноздрите му долиташе мирисът на далечни пожари. Адски огън. Разложение.
    Звярът помнеше - помнеше света преди, помнеше как бяха изглеждали тези земи преди векове, в зората на собственета си младост. По онова време Игрдасил все още извисяваше снага на върха на хълма, а Рататоск непрестанно сновеше между върха и корена му. Трите норни - Урд, Верданди и Скулд все още живееха при извора в основата на титаничния ясен и предяха нишките на човешкия живот. Ала сега Игдрасил тлееше, Верданди и Скулд бяха мъртви, а Урд беше изчезнала. Времената отново се бяха променили и то не кьм добро. Тежки дни бяха изпълнили света. Тежки дни и ужасни нощи.

                                                                          ***

Мъгла се стелеше сред зловещите чукари и склонове в подножието на Марас Кват. Камъчета се отронваха от скалните си гнезда и потъваха в бездната. Вятьрът ту съскаше като змия сред канарите, ту виеше като глутница вълци.
И там, заобиколено от три страни с остри върхове и чуки, простираше гладката си шир езерото Андуин, чието име, дадено му в древността, значеше "дълбока вода", а кошмарните твари, които го обитаваха, никога не напускаха света на пълния мрак и смазващото налягане.
На левия бряг на Андуин се издигаха нисички и уродливи дървета - кошмарни и жалки уроди без листа, изглеждащи по-скоро мъртви, отколкото живи. И сред тях, изсечени в самата скала, се извисяваха Скалните порти на Дарресар - Царството на камъка.
Звярът спря за миг недалеч от портите, наклони леко глава и няколко мига се взира напред, опитвайки се да разбере истина ли е това, което виждат очите му, или илюзия. Но не, не беше илюзия. Портите на Дарресар, които винаги бяха здраво захлопнати, сега зееха отворени, приканващи.
Бавно, неохотно, Звярът застана пред Портите и се взря вътре. Но там цареше мрак. Наредените по стените факли вече не светеха, никой не ходеше по гигантските каменни стьпала в дъното, никой не дойде да посрещне Звяра, а от дьлбините на Дарресар лъхаше хлад.

                                                                         ***

Звярът обикаляше глухите коридори, зовеше господарите си, ала на призивите му отговаряше само ехото от стьпките му. Виждаше в мрака сякаш беше светло, но картините, които се редяха пред очите му трябваше завинаги да си останат в мрака.
Кости и оръжия лежаха по ъглите, мечове, брони и щитове ръждясваха в тъмнината. Ръка, откъсната до лакътя - вече само голи кости, стискаше ръждясващ меч. Огромен череп ставаше на прах под красив шлем. Огромни паяжини покриваха всичко - обитателите им дебнеха слепите си жертви, а многото им очи проблясваха хищно.
Дни ли, седмици ли обикаляше Звярът по коридорите, търсейки някой оцелял, дори едно-едничко дете или старец. Но, подобните на лабиринт коридори, оставаха пусти.
И накрая огромното създание се вьрна при Портите и излезе навън. Спря се, втренчило поглед в гладките води на Андуин, а после вдигна глава и зави, и воят му бе изпьлнен с болка, но и с гняв - защото тускар, Титаните от планините, вече ги нямаше, а заедно с тях си беше отишъл старият свят. Воят се носеше сред скали и канари, сякаш напомняне, че Старият свят е погинал заедно с последните, които го помнят, а на негово място идва Новият, който може би ще е по-добър, а може би няма да бъде.
Вой на вълк, който раздра тишината и закънтя из планината.