Храмът беше все още празен, притихнал, но от ранни зори очакваше своите посетители. Очакваше да прегърне тяхното смирено мълчание, да чуе изречените наум молитви и накрая да отекне едва доловимото „Амин!”.
Райна влезе първа. Мракът в църквата се разсейваше едва- едва от запалените свещи и топло осветяваше изображенията на иконите. Младата жена пристъпи бавно, сякаш влачеше скала след себе си. Очите й бяха сухи, безизразни. Достатъчно беше плакала през последната година. Сърцето си бе изплакала и днес държеше сълзите си дълбоко в гърдите. Слабата й трепереща ръка се пресегна към олтара и с непохватно движение с мъка запали малката свещ. Задържа я пред лицето си, а пламъкът разкри бледо и изпито лице, леко посивели коси, подаващи се под черната забрадка, напукани, безцветни устни и един празен поглед. Райна още нямаше тридесет години, но черния цвят, който съдбата я принуди да носи вече цяла година, тежеше на крехката й фигура и я смачкваше с тежестта си. Фронтът изтръгна любимия й човек ...