ПЕРЦА
Небето още беше пусто...
От едната страна на черния път се простираха зрелите житни поля. Класовете бяха наедрели и свели поглед надолу, сякаш бяха умислени за нещо. Всъщност май брояха върволицата мравки, които пренасяха отрудено падналите вече зърна. Свежият вятър си играеше със златистите коси на полето, като изкусно правеше нежни вълни. Тъй като нямаше друго занимание, той често вземаше шепа прах от черния път и гъделичкаше гръбнака на вълшебното житно море. После се връщаше за още шепа прах... но пътят не се сърдеше, а сякаш му беше приятно да го галят. Всъщност той не беше черен, а канелено-кафяв и чудно се вписваше в платното на най-великия художник...
От другата страна на пътя гордо беше изправена войската на слънчогледите, които неуморно воюваха с лошото настроение на хората от близкото село, а те все се цупеха за нещо... Това бе най-романтичната войска. Всички войници бяха вперили поглед към слънцето и трепетно изучаваха вълшебната му топла усмивка. Големите им златни ш ...