Градът

Гъсти тъмни облаци се бяха надвесели над металургичния комбинат.  Комбинацията между цинк, въглероден диоксид и други отровни газове не властваше само око завода, а и в града. Градът, от който всяка сутрин хиляди души пропътуваха около три километра, за да приемат нужната им доза отровни газове. Докато те тровеха телата и душите си в металургичния комбинат, техните наследници кръстосваха улици, паркове и заведения, убивайки скуката. А през това време смогът убиваше тяхната младост. Малцина бяха тези младежи, които имаха амбиции да напуснат града, да следват, да пътуват.  Имаше една универсална, всепризната истина „Щом завършиш училище, ще те вземат на работа в комбината. Там плащат добре”. Тази мисъл, доказала правотата си във времето, беше мотото на не един подрастващ в града. „Щом завърша, ще работя цял живот, затова до тогава трябва да си убия времето с нещо забавно” продължаваше то. И наистина, на местната полиция често ù се налагаше да прекратява аморални младежки сбирки и сбивания. Кражбите бяха рядкост, все пак в комбината плащаха добре. Но сбиванията и аморалните сбирки, както „Комитетът за поведение на подрастващата младеж” наричаше купоните и партитата, бяха ежедневие за тийнейджърите.

Всеки си има някого

Беше поредния горещ  делничен ден. Улиците бяха пусти, защото всички се трудеха неуморно в комбината или малките текстилни фабрики около града. Само няколко представители от „Комитетът за поведение на подрастващата младеж” извършваха проверки в заведения, в които се сервира алкохол. Беше аморално непълнолетни лица да пият алкохол. Дори за навършилите двайсет години бе забранено преди двайсет часа и след двайсет и два, когато затваряха кварталните кръчми и кафенета.
В едно такова „заведение, предлагащо алкохол”,  бяха седнали три субекта, които невъзмутимо потъпкваха устоите на обществото.  Те седяха в малко сепаре в дъното на бара и шумно вдигаха тост след тост, с чаши ром в ръце.  Съдържателят, известен като Бай Пец, бе свикнал на присъствието им и бършеше чаши, без дори да им обръща внимание.
- Бай Пец - извика го единият младеж, който имаше вид на седемнайсетгодишен, с набола брада - не се ли притесняваш от Комитета?
- Хъх - изсумтя съдържателят - Нали идват всяка седмица и аз ви крия в мазето, уж че помагате. Защо изобщо ме питаш?
- Комисията са глупаци - намеси се другият младеж, чието лице бе покрито с акне, косата му бе мазна , а от челото му падаха едри капки пот в чашата с ром - Само ни гонят!
- Прав си Иване -съгласи се първият - Бюрокрация, явно някой висш чиновник е искал да уреди сина си някъде, събрали се много такива и като е нямало къде да ги назначат, са им направили специална комисия, с която да тровят живота на младите.
- Да! - съгласиха другите двама, като Бай Пец ги подкрепи с безмълвно кимане.
- Ъ... Пешо плъха - заговори третият, който явно бе изпил прекалено ром - Вече три пъти,  да, три пъти, можеш ли да си представиш? Три пъти го викат в някаква стая, само заради прякора му.

- За Пешо плъха - извика момчето с пъпките и вдигна високо чашата си - Шефе, дай още една бутилка!
- Забрави - отвърна категорично Бай Пец - да се напиете тука, да повръщате в заведението, да не можете да се приберете и аз да имам проблеми после. Утре.
- Добре, шефе - отвърна младежът с пъпките, който бе почнал да се поти повече - но да запазиш добрата стока за нас, не я давай на онези глупаци. Чуваш ли?
- Още няма шестнайсет години, а виж как говори - изсмя се барманът - хайде ходете си и внимателно да ни ви блъсне някоя кола или да ви хване някой!

Седемнайсетгодишното момче подкани двата си другари и тримата шумно излязоха на улицата. Замаяни от алкохола, те бавно се запътиха към блока, в който живееха. За тяхна радост той беше на около двеста метра от заведението на Бай Пец и нямаше да ги видят много хора, но кой би го сторил, все пак всички бяха на работа. Няколко минути по-късно тримата другари лежаха на една пейка пред един от безбройните панелни блокове, които сякаш бяха кацнали по хълма и се сливаха със старата централна част, след която следваха още стотици други еднотипни панелни блокове, а в далечината се виждаше пушекът, идващ от комбинат. Пушек, в който тримата младежи виждаха бъдещето. 

- Абе, днес не беше лош ден - пъпчасалото момче - Нали Иване?
- Хубав беше - отвърна седемнайсетгодишният леко брадясал младеж - хубав ром, хубав ден.
- Така е - съгласи механично  третият, който се забил поглед в хоризонта - жалко, че ще почваме училище.
- Последна година - промълви Иван - след това, там. - и посочи металургичния комбинат.
- Днес сме двайсети - пъпчивото момче скочи от пейката - Нали знаете какво означава?
- Сериозно ли! - възкликна с изненада Иван - значи трябва да се представим добре довечера.
- Така е. - отвърна третият, който за разлика от другите си не бе изтрезнял моментално при това откритие.
- Но днес сме двайсети… - повтори пак момчето с акнето - ако не успеем.
- Ще се справим - усмихна се Иван - алкохолът ни зависи от това.
- Стефане, къде си? - чу се някой да вика от една тераса - Стефане?
- Баба ми - изсумтя недоволно пъпчивият, който пак беше започнал да се поти - извикайте ме после.
- Разбира се - отвърна Иван,  легна пейката и се загледа в слънцето

Стефан се затича към блока си и към викащата го, като след няколко секунди вече бе изчезнал от хоризонта. Кварталът изглеждаше пуст, гробна тишина се бе спуснала над него.
- Аз ще ставам, Иване - каза третият след няколко минути на мълчание.

- Добре, Петров - каза унесено седемнайсетгодишният - аз ще мина после.
- Хубаво, до скоро - отвърна така наречения Петров и също се отправи към дома.

***

- Ей, ставай, бе - викаше Петров - заспал си на пейката. Айде, че скоро ще почнат да се прибират. Как не са те видели от „Комитета”, не е истина.

- Какво, къде? - мърмореше сънено Иван - как бе.
- Ей така - отвърна другарят му - Хайде да викаме пъпчивия Стефан.
- Не го наричай така!
- Абе, пъпчив е, аз като бях на петнайсет, не бях като него. Ето взех ти и дънковото яке.
- Мерси. - Иван пое дрехата, след което се наметна с нея - някаква тактика за днес.
- Аз предлагам да извикаме Гошо и брат му. Така ще сме по-внушителни.
- Прав си. Значи,  извикай ги ти, аз ще отида до Стефан.

***

Беше минал около час, откогато Петров намери Иван на пейката, слънцето почти се бе скрило и уличното осветление бе пуснато. Това в градския парк също. С цел представители на „Комитета” по-лесно да наблюдават младите там.  В едно по-забутано и затъмнено кътче се бяха събрали около двайсетина младежи и девойки, сред които Иван и компания.

- Знаете правилата - започна да говори един субект, скрит в сенките на дърветата - фактът, че алкохолът е забранен, не е много обезпокояващ, но когато се съберем много хора на едно място, става такъв. Затова се провеждат и тези турнири за разпределение на баровете и кръчмите, както знаете, те не са много и за жалост някой остава на сухо. Така правилата са прости, всъщност вие си ги знаете, но да ги кажа.

1. Бият се групи в равен състав. Като минималният брой на участниците в банда е трима, максималният - шест.
2. Без дървета и железа.
3. Без скубане.
4. Печели този отбор, който има поне един член останал прав.

Ясно?
- Ясно - изреваха всички в един глас.

- Значи вие, от Северния квартал, с тези от 230-ти блок от същия. Тези, така. Иване вие сте с…
- Нас - прекъсна го някой - те са в нашия район.
- А,  Андрей. Ти не беше ли много виден ученик и член на младежкото звено на партията?
- Само през деня. – усмихна се прекъсналият го.
- Добре. Значи вие сте до старата мина.

- С кого сме, с кого сме? - повтаряше възбудено Стефан, който както всички от неговата група беше с дънково яке.

Тълпата започна да се разотива. Като малкото останали се записваха за залозите, след което отиваха да наблюдават въпросните срещи. Тайнственият водещ вече беше изчезнал някъде, когато един униформен, светещ си с фенерче, се приближи при малкото останали младежи.

- Добър вечер - поздрави той - Какво става тук?
- Нищо,  полицай. - отвърна Иван - чист въздух, разговори.
- Добре, добре - рече униформеният и си продължи по пътя.

Приятелите го изчакаха да се отдалечи и се върнаха към разговора.

- Тия са много зле - започна да обяснява Петров - Обаче този Андрей е много съмнителен. Аз предлагам да им играем честно, че може да си изпатим.
- Младежко звено - каза презрително Стефан - викам да ги пребием!
- Аз предлагам следното, Гошо и брат му скачат онези двамата, които са техен размер, а ние на по-тесните - прекъсна го Петров - В безредицата ще се опитам да съборя единия като размажа един топуз в главата му и ще се притека на помощ на някой от вас.
- Звучи добре - съгласиха се другите.

***

Старата мина бе идеално място за двубои, защото беше изоставена от години. Никой от „Комитета”, полицията или друга институция не им хрумваше, че там десетки младежи си решаваха проблемите за месеци напред.  Нощта и смогът бяха сковали града и нищо не се виждаше на метър от теб, но мястото беше лесно за откриване. Глъчката, която се носеше от насъбралото се множество не можеше да се сбърка и все пак те бяха необезпокоявани.  По ръждясалата ограда се бяха покатерили много младежи и девойки, а осветявани с фенер, няколко души приемаха залагания. Същевременно се въртеше търговия, едно момче в раздърпани дрехи, предлагаше алкохол, цигари, дискове с музика, шоколад и други трудно достъпни удоволствия.
- Хей, Плъх - викна му Иван, който си поправяше път през множеството - как върви бизнеса?
- Копеле, добре сме. Кинти има. Добре, че има такива работи. – отвърна бързо Пешо Плъха и се върна към работата си - Ай.
- Защо го наричат Плъха? - попита замислено Стефан.
- Виж какво работи - скастри го Иван - Човекът предлага неща, които много трудно могат да се открият. Замислял си се колко лесно се сдобиваме с ром, но не и с шоколад и музика? Човекът е гений!
- Нали помните тактиката - каза силно Петров, който бе завързал якето н кръста си - Гошо?
- Да, да - казаха двамата братя в един глас.

Тъмният субект, който четеше в парка, се появи в центъра на множеството. Беше на около двайсет години, висок, снажен с хубави спортни дрехи.

- Явно всички са тук. Нека боят започне. – след  което се изплю върху асфалтирания автопарк, който представляваше арената

 Иван и другарите се приближиха един до други и започнаха да оглеждат опонентите си по-обстойно.  За тяхно щастие Петров вече им беше казал плана и не им оставаше нищо друго освен да скочат в битка.
- Абе вижте, колко хубави момиченца има тук - засмя се той - Трябва да…

Едно кроше  насочено към лицето му, го прекъсна и за всички стана ясно,  че боят е започнал. Една непредвидена от Петров рокада ги бе поставила в неудобното положение да се бият срещу четири канари и един Андрей. Докато  успее да осмисли ситуацията, Стефан вече се въргаляше по земята. Петров погледна наляво и видя как двамата братя се налага с други двама.  „Добре, трябва да измисля нещо” помисли той,  когато видя засилващия се към него Андрей и Иван, ритан от двама. Петров се наведе, грабна един камък и го заби в главата на члена на младежкото звено, който посягаше да го удари с юмрук.  Младежът довърши зашеметения противник с един нокаут. Андрей се  строполи на земята и не оказа повече съпротива. Публиката издаваше членоразделни, нечовешки викове, които трябваше да са израз на ликуване или разочарование, нещо, за което Петров не мислеше в момента. Крачките, които го деляха от Иван и Стефан, му се сториха цяла вечност. Образите пред него започнаха да се размазват и той се хвърли върху най-близкия до него. Започна да го налага с юмруци, без да мисли за последствия и развръзки, просто удряше
- Ще ни играете номера, а? - крещеше той - боклуци…

Петров усети как някой го хваща за вратата и започна да го души. Беше по-едър от него. Натискаше го, блъскаше му главата в земята, когато изведнъж захватът отслабна. Младежът изтласка душещия го и видя как Стефан държеше една тухла и гледаше притеснено.

- Абе, пъпчив - започна да се хили Петров - защо се забави? Малък си, ей!
- Не съм, не видя ли? Аз го смазах. Щеше да те пребие, аз всички набих, ей.
- Победители са Иван Иванов и компания - извика, някой, който се пробиваше път през тълпата

Беше здравият добре облечен двайсет годишен младеж, който държеше дебела пачка банкноти в едната си ръка. Тълпата ликуваше. Другите битки също бяха приключили. Хората се разотиваха.

- Андрей - крещеше едно момиче, който се хвърли върху все още лежащия на земята младеж - добре ли си?
- Аз, такова - промълви дезориентирано той - бихме ли?
- Не - отвърна момичето, плачейки - пребиха ви. Онзи там дългия, с дънковото яке на кръста и рижавата коса, те преби с камък
- Ей, те ни изиграха - започна да крещи Петров, който подочу разговора.
- Това са парите, които трябва да получите. С тази битка си запазвате достъпа. Честито - обясняваше спортно облеченият на Иван - Приятна вечер.
След което се върна при неговата компания и заедно изчезнаха в мрака.

- Да вървим - предложи Петров, най-после се бе успокоил и осмислил боя - утре ще го отпразнуваме. Иване?

Но другарят му не реагираше, Иван бе застанал неподвижно и забил поглед в момиче, което бе до Андрей.  Сълзите не можеха да прикрият нейната хубост, момичето имаше светло нежно лице, дълга черна коса и зелени очи, които бяха напоени със сълзи.

- Хайде, де - дръпна го Стефан - Да вървим, докато те не са се съвзели и не са ни скочили отново
- Добре, добре - съгласи се Иван и компанията тръгна към града.
- Хей, може да отпразнуваме още тази вечер - каза весело Петров, който се беше изгубил някъде и сега се беше появил с шише ром в ръка - Гошо, заповядай вашия дял.
- Благодарим - казаха братята в един глас и се разделиха с компанията - Ние ще ходим.
- Ми, да пием - каза Стефан и започна да подскача.
- Да пием - съгласиха се другите двама.

***

Час по-късно Стефан и Иван  се бяха облегнали на оградата, на една от детските градини в квартала им,  като чакаха Петров, който отново беше изчезнал.

- Айде де - нервничеше Стефан - късно стана. Какво направи този човек. Кога ще пием?
- Като дойде.  Добре, че той ни отърва.
- Абе, аз набих всички. Като ги почнах - пъпчивото момче започна  да бие въздуха с юмруци - Питай някой, който беше там и не прекара целя бой на земята.
- Както кажеш? - засмя се Иван.
В този момент се чу шум зад тях. Момчетата се обърнаха и видяха препъващия се Петров, който се опитваше да прескочи оградата, който беше висок и принципно, това не беше проблем за него.
- Абе, що си пил, бе? - развика се Стефан - Ей, на теб говоря!
Рижавият се кикотеше и въргаляше на земята, като прегръщаше шишето, което вече беше на половина.
- Любов, любов, трала-ла - запя Петров - ей, готино.
- Наздраве - усмихна се Иван Иванов, отпи от рома и чукна с бутилката Петров по челото - наздраве.
- Ей, много пием. Не е вредно, нали? - попита загрижено Пъпчивият.

Иван се замисли малко и отговори с убедено:
- Не!
- И аз така си помислих - отвърна засмяно Стефан и отпи още една голяма глътка.
- Аз, у нас - заяви Петров и се изправи - ех, любов, любов.
- Утре ще те викнем. - предупреди го Иван
- Ех, любов, любов - чу се да си пее червенокосият, който вече се бе изгубил в мрака - Аз мисля и аз да си ходя - заяви Стефан - Късно е. Дано не ме усетят.
- Добре, аз ще поостана още малко - каза Иван и му метна за довиждане.

Сега беше сам. Можеше да мисли за чернокосото момиче. Как можеше да излиза с отрепка от „Младежко звено”. Дали и тя бе от там, дали и тя беше същия лицемер. А може би му е сестра? Бе късно. Иван скри бутилката в тревата и се запъти към дома.  Живееше на няколко пресечки от тук. Часът сигурно бе почти дванайсет и освен полиция, едва ли щеше да срещне друг. А с тези белези от боя.  Преди да се прибере, младежът мина през малката чешма, която бе до спирката, от която работниците се качваха на автобусите за „Комбината”. Тога ги видя. Андрей, прегърнал момичето, седнали на една пейка и няколко здрави момчета около тях. „По-добре да си ходя” помисли си Иван и с бърза крачка се понесе към дома.

Семейството му живееше в стандартното работническо жилище, което получаваше всеки женен работник в „Комбината”. Тристаен апартамент плюс баня, с душ. В директорските апартаменти имаше пет стаи и вана в банята.  Иван успя да влезе, без никой да го забележи. В банята, където почистваше раните си, той се загледа в огледалото. Срещу него стоеше седемнайсетгодишен рус младеж,  слаб, с рана на бузата, със сини и много белези по тялото от предни сбивания. Дали чернокосото момиче би избрала него пред човек от „Младежко звено” и вероятно живеещ в директорски апартамент?