А стършела, гледаше ли,
гледаше отдалеч как
техните мечти се разпадат,
как сърцата в системата
им се разлагат.

Да продадеш тялото си - 
не беше кой знае какво,
но да продадеш душата си
се равняваше на хиляди
камшици отровни.

Тази вечер слънцето залязваше 
на Запад, а песента на стършела
отекваше надалече...

 - Ти си глупак ! - строго отсече възрастната жена.

 - Ако продължиш в същия дух, ще загубиш всичко, което имаш.

 - За вас, майко, всички са глупаци. Разликата е, че едните притежават власт и много пари, с които можете да разполагате. А другите, хмх...  Младия мъж направи пауза. На лицето му се появи крива усмивка.  - Другите са глупаци, защото всеки ден за тях е жестока борба. Всяка глътка въздух, която поемат е ад. Та, нали, за да съществува висшето общество, трябва да съществува и така наречената "сган". Правят всичко за да оцелеят. Без нея, вие сте нищо, майко. За разлика от вас те мислят за семействата си. - добави с ирония той.

 - Внимавай какво говориш или... - изсъска Зофия от яд. - Или какво? - прекъсна я Ферхарес. - Без подкрепата на Фамилията, не представляте нищо. С две думи - не съществувате!

- Не забравяй, че аз стоя на чело на фамилията Ленес. Без мен ти и твоите роднини ще бъдете елиминирани. Останалите фамилии само това чакат! Ще убият, вас, Ферхарес, заедно с братята ви, а невръстната ви сестра ще бъде жертва на тяхната система. - каза в отговор Зофия, скръствайки ръце.

  Изражението на лицето и излъчваше от онова спокойствие, което миришеше на лукавство. Погледът и бе студен.

 - Намеренията ви прозират. Вие сте смъртна, а смъртните плащат за делата си. - каза в отговор мъжът.

 - Всеки плаща.

 - Няма да позволя да ги нараните.

 - Аз не съм някой, от когото трябва да се пазиш. Фамилиите са тези, които след смъртта на покойния ви баща се опитват да завземат властта. Те са инстинските ти врагове.  - Не ви вярвам. - отвърна Ферхарес. В гласът му се улови нотка на прикрит гняв.

 - Не е мой проблем. Ти нямаш доверие и на собствената си сянка. - присмя се тя докато държеше в ръката си чаша отлежало червено вино. Отпи бавно няколко глътки. След това запали димерия, издишайки пушека право в лицето му.

   Настъпи смущаваща тишина. Изведнъж тя спря да го забелязва. Нещо в погледа и се промени. Усети как сърцето и биеше много бързо. Затвори очи. Тялото и трепереше. Внезапно изпусна чашата на пода. Ферхарес се приближи до нея в опит да и помогне.

 - Добре ли сте? Не получи отговор. Хвана тялото и преди да се свлече на земята. Очите му се разшириха. От устата и бликна кръв. Едва усещаше нейния пулс.

 - Анен! Анен! - извика той!

 - Господарю Ферхарес! - с бързи крачки дойде младото момче. - Да я преместим! Нуждае се от лекар! 

 - Веднага, господарю!

***

   Някога съществували четири главни фамилии, които управлявали земите от Верма на запад чак до планината Меарка на изток. От както свят светува, техните прадеди и до днес - техните наследници, живеели в безкраен конфликт. Борбата за титлата "куарт", което в превод означаваше черен феникс, биваше желана от главните членове на фамилиите. За да бъде въздигнат до черен феникс, главата на Семейството трябваше да изпрати своя първороден син на изпитание в далечната земя на Създателката. Само че, това изпитание означаваше сигурна смърт. Никой до сега не е успявал да го премине. Всеки отишъл там, никога не се завръщаше.

  За да има мир, фамилиите сключили контракт. Фамилията Ленес стояла на чело. Останалите били тялото. Средство за да се постигне желаната от векове цел. Целта оправдавала средствата. В този опорочен свят царували алчността и жестокостта - да бъдеш честен и добър, означавало да подпишеш смъртната си присъда. Времената бързо се менили. Семейните ценности станали напълно чужди за висшето общество. Кръвните връзки - захвърлени и опетнени. Вече не било достатъчно да се родиш в аристократично семейство. А в правилното. Не стигало жената да роди наследник. Не било достатъчно да бъдеш само богат. Дори да притежаваш нужната власт - не било достатъчно. Трябвало да се превърнеш в нещо повече за да постигнеш своите цели и мечти...

***

  - Бъди тих! - прошепна Каелина. - Ще го събудиш и тогава, и двамата ще загазим!

  - Но, сестро, погледни го, прекрасен е! - продължаваше да вика във възторг момчето.

   - Ако ни спипат в градината на веехите* (вид магически същества, олицетворявани като коне с четири крила), сериозно ще загазим. - рече младата девойка, дърпайки го за ръката.

  Каелина беше момиче на не повече от седемнадесет годишна възраст, с кестенява коса и със светлосиви очи. Лицето и беше малко, а стройното и телце беше като перо. Нужно беше лек повей на вятъра, че да го повдигне. Малкия и брат често се шегуваше с нея относно това, но за Каелина беше просто досадно. Не обръщаше толкова внимание на дребните му закачки.

 - Нека останем още малко! Моля те, сестричке! - умоляваше я Лен.

 - Не може! - мигновено отвърна тя, дърпайки го. - Връщаме се вкъщи! Не искам неприятности.

Без повече приказки се обърнаха, отправяйки се по пътя за вкъщи. Каелина бе родена в бедно семейство, живеещо в малко селце наречено Трин. То се намираше на седем километра от имението на фамилия Ленес. Баща и беше грънчар, който неспирно работеше и се опитваше да изкара малко повече пари за да прехрани семейството си. Преди четири години тежка болест порази майка им и не след дълго си отиде. Въпреки, че нея отдавна я нямаше , спомена за нейната доброта, любов и всеотдайност не беше забравена и за миг. "Карена беше и си остана светица. Живо олицетворение на добротата." - с това я запомниха жителите на селото. Често, младата Каелина, си мислеше, че живота тук е твърде кратък и безпощаден. Знаеше, че баща и прави всичко за тях, но в същото време, съзнаваше, че няма да бъде за дълго. Ако искаше да запази семейството си, трябваше поеме по друг път.

  - За мама ли мислиш, сестричке? - внезапно наруши тишината Лен. Тя не отговори веднага. Погледът и блуждаеше някъде в далечината.

  - Винаги е в мислите ми. Дадох и обещание, че ще стана силна. Обещах и, че се грижа за теб и татко, но... - по лицето и потекоха сълзи. - е непосилно за мен. Подведох я.

  - Не си се провалила. Мама щеше да се гордее с теб! - каза Лен с натъжен глас.

  - Нека побързаме. Татко ще се притесни... - отвърна му Каелина, избърсвайки сълзите от лицето си...

***