Бавно подритвах едно камъче по неравния и прашен път. Вдишвах чистия въздух на Балкана, а над главата ми имаше малък, сив облак, в който се гнездяха проблемите, мъките и сълзите ми.  В нищичко вече не ми бе останало да вярвам – и добротата у хората се изпари, и пламъчето в очите им вече го нямаше. Посивя този свят, замръзна в една черно-бяла снимка. Съдбата ли ме отведе там, сърцето ли ми копнееше за капка оптимизъм, не знам, ала то се случи – вълшебно беше, може би, дори божествено. Понякога си мисля, че дори е било само сън.

Спънах се и докато се изправях, видях един човек да стои и да медитира на обширна поляна. Свих вежди. Помислих, че ще е чужденец може би – рядко се срещаше да видиш медитиращ човек из скромните селца на Стара планина. Тихичко пристъпих към поляната без да се приближавам до него и да нарушавам душевното му спокойствие.

- Здравей, девойко. – чух тихия му и спокоен глас. Заогледах се и притеснено се усмихнах.

- Съжалявам, не исках да ви притеснявам.

- Не се безпокой. Ела, добре си дошла. – мъжът, чиято възраст не мога точно да определя се изправи и ме погледна с топлите си сини очи. От него се лееше добронамереност, такава, каквато съм виждала само из Родопските селца. Учудих се, но любопитството ми беше по-силно от разума и се приближих.

Мъжът, който така и не си каза името, но не пожела да знае и моето ме покани на верандата на една скромна селска кошара, която беше забележително чиста и уютна макар и изключително примитивна.

- Откъде си? – запита ме той.

- Градско чедо съм. – отвърнах му аз. – Обикалям из Балкана.

- Какво дириш?

Вдигнах рамене. После въздъхнах тежко:

- Преди поне знаех какво диря при пътуванията ми, а сега просто обикалям. Търся простичкото, обикновеното. Това, което прави възрастните балканджии щастливи по тези краища.

- Ти си го намерила. – той седна до мен. – Явно още не си осъзнала. Именно простотата на ежедневието дарява щастие. Виждаш ли тази кошара? В нея няма електричество, няма съвременни удобства,  но е уютна. Ей там долу, по склона има още къщички измазани от глина и дърво... скромни и уютни. Някои намираме щастието, дистанцирайки се от материалните неща.

Мъдри слова идваха от него. Заслушах се в захлас и осъзнах, че и той някога е бил гражданин на големия град, и той е виждал студените сенки на хората, вечно бързащи за някъде. И той търсил е усмивки и емоция в техните лица. Сетне той ме попита дали съм вярваща.

- Не – отвърнах аз. – Родителите ми са християни, но самата аз не съм. Но... уважавам религиите, е християнството може би не толкова колкото останалите, но... ценя вярата на другите, макар самата аз все още да не съм намерила моята.

Той се усмихна и двамата започнахме да говорим за религия и да разнищваме всяка една от основните религии. Минахме през ранното юдейство, християнството, исляма и неговите форми, до източните религии като шинто, даозъм и будизъм. Говорехме си за Конфуций и в един момент аз установих, че човекът пред мен е будист. Усмихнах се. Ето откъде идваше цялата тази доброта, този светъл поглед към света и това разбиране. Докато слушах интересните му истории, сякаш попивах от неговия светоглед, от неговата мъдрост и балансираност. Той не виждаше лошото в хората, а търсеше само доброто. Заля ме с огромен лъч светлина и ми даде вяра – не религия, не измислен Бог и грешно схванати проповеди, в които да вярвам – даде ми вяра в доброто. И аз го видях. Започнах да го усещам, чувам и виждам – всичките ми сетива го усетиха. Усмихна ми се благородно и сърдечно при нашата раздяла – не си каза името, нито аз моето. Докато слизах по склона към близкото село, където бях отседнала осъзнах, че този непознат човек ми  каза много повече за вярата и за живота, отколкото, който и да е мой учител.

Разпитах в селото – хората казаха, че добър човек бил. Странен за тях, но много добър. На другия ден си тръгнах.

И сега – една година след тази първа среща отново наминах край това местенце – усмихната и позитивна и най-вече променена – вече не бях онази тъмна сянка, която скърбеше за нанесените й рани. Бях ги излекувала, защото повярвах, че мога.

Стигнах до там, ала кошарата беше празна. Разпитах наоколо – оказа се, че мъжът живее в Индия и идва в селцето от време на време, предимно лятото. Усмихнах се на милата старица и се върнах в колата. Искаше ми се да му благодаря за стореното, но за съжаление нямаше да го видя повече. Ще ми липсват мъдрите слова и спокойствието, което излъчваше, но бях благодарна и на краткия час и на съдбата, че в онзи ден... просто се препънах.