„Човешките взаимоотношения са като пясъка, който държим в ръка, докато и малкото не бъде разсипано..."
Немирните детски ръчички загребваха шепи от златистия пясък, обрамчващ като с корона морската шир...
- Мамо, виж как изтича пясъкът между пръстите ми! Мога ли да преброя песъчинките? - питаше с наивност детето.
- Никой не може! - обръщаше топъл поглед към него майка му. - Вятърът ще ги разпилее преди да си започнал. Безсмислено е да опитваш... Отвори ръчичките си! Не задържай песъчинките, нека се понесат свободно, нека ги погали слънцето...
...
Да, но хората не знаеха, че пуснеха ли ни, ние загивахме... Свободни за тях, но не и живи повече... Нарушаваше се целостта ни, хармонията, на която се опирахме... Защото ние сме нетрайни като еднодневките, а животът ни е толкова лесно разрушим... Вятърът ни грабваше от родните брегове и ни отнасяше неизвестно къде... Очаквахме нищото, неизвестността...
Хиляди пъти си задавах въпроса, дали ако не съществувах, щеше ли да се наруши нещо... Да ме н ...