/Рис/к/ов Апокалипсис/

                   – Пак старата песен!  – каза той на Едвин.  – Какво значи „алена“?

                   – Това значи червена.

                     – Червеното си е червено, нали така? Защо тогава да се надуваме и да казваме „алена“?

                                                                             Джек Лондон "Алената чума"

   Острието на огъня рисува по аленото платно на леда. Два чифта кънки и една ръка с лакирани нокти, посягаща към нощта ми с теб. Само след този танц по гланца на очите ти няма да останат белези от безразличие. Не нарушавай целостта на пронизителното мълчание между нас. Нека скръбта ни води. Разпилей шепа звуци като клавиши на разплакано пиано. Не се навеждай, погледни ме! Още съм тук. Не ще събереш разпиляното недоверие. Нещо е сграбчило сърцето ми и не иска да го пусне. Страхът да не те загубя.

   По хълма на времето – капки разтопен асфалт. Душно е. Още не ни е минала път черната котка на раздялата. Само е изсветляла и се е нашарила на ивици като тигрова акула. Ще се плъзнем по параболата на разтегливите понятия – привличане, отблъскване, прегръдка, отстояние... Постоянството е смърт. Постоянството е смисъл. Не се губú под острието на настъпващия пурпурен залез. Ти си смисълът. Под триумфалния съпровод на неизречените думи ще заченем нов изгрев. Слънцето е едно – идва и си отива. Като живота. Като смъртта.

   След последния акорд – тишина и мрак. Третият е излишен.

   Да влезе петият. /Шегичка!/

30.03.2020

https://www.youtube.com/watch?v=qRYLCP-IX3c&list=RDqRYLCP-IX3c&start_radio=1

https://www.youtube.com/watch?v=13s9ptK0hLU