В затвора попаднах на една странна личност, която успя до голяма степен да промени отрицателното ми отношение към всички питомци на това държавно учреждение. Като пренебрегнем циганската сган – пъплеща наоколо и цялата онази безнадеждна пасмина рецидивисти, за които битието извън затвора е непосилно и следователно – временно, то съществува и една тясна прослойка пандизчийски интелектуалци, които са в състояние да сътворят истински шедьоври на затворническото изкуство.
Този беше от същата категория и веднага си пролича, че попадането му тук е някак случайно, дори може би, преднамерено. Външно не блестеше с нищо – прекалено семпла индивидуалност, някак почти смачкана, но в замяна на това усмивката не слизаше от птичата му физиономия – вечно любезен дребен мошеник, разбира се, с богато въображение и една-единствена слабост – мразеше патологично съсловието на банкерите и лихварите.
В това отношение някак си си допаднахме, защото и аз не питая особено нежни чувства към тази лихварска пасмин ...