ПИСМО
Станах рано, още в тъмни зори, направих си кафе, написах поздравително писмо на внучката си и го изпратих по електронната поща. Цитирам по памет:
„Честит рожден ден, Звездичке!
Днес празнуваш своята обиколка около слънцето. Една приключи, започваш следваща. Интересно — уж същият път, около същото слънце, същите зодиакални съзвездия, а животът — друг! Не се повтаря! Нищо не се повтаря! Било каквото било! А какво ще бъде — не знаеш. Никой не знае. Затова прави като мен! Радвай се на живота! А той, Животът, е това, което усещат сетивата и карат сърцето да се вълнува.
Обичам те!
Дядо”
Надявах се да получа нещо като отговор, нещо като благодарност, усмивка... Два дни — нищо. На третия не издържах, написах друго писмо. Цитирам по памет:
„Здравей, Звездичке!
Не те упреквам. Не ти се сърдя, че не получих някакъв жест на внимание. Разбирам! Но ти ... ти не знаеш какво си за мен. Не знаеш какво преживях за да те има. Сега всичко е като сън. Няма да ти разказвам. Никога няма да го направя. Не искам да наранявам нежната ти душа. Не искам да знаеш как долу, в подножието, мокрият сняг попиваше в дрехите ми, а после, по пътя към билото, се превръщаше в лед; как кожата на ръцете ми оставаше по стоманените въжета, по подпорите; за строшените кости, за скъсаните мускули, сухожилия; за смъртта, която толкова пъти ме пожали, но други покрай мен не подмина; как преживях всички кошмари с една змия, обвита около сърцето, със стиснато гърло... Не искам да знаеш и никога няма да ти разкажа какво преживях за да те има.
Не те упреквам. Не ти се сърдя. Ти не знаеш...
Освен това си толкова малка! Едва преди два дни направи своята първа обиколка около слънцето! Та ти си … само на една годинка!
Обичам те!
Дядо”
Написах го, но не го изпратих. Не искам да натъжавам никого! Не искам повече сълзи! Искам всички да са усмихнати и щастливи!
На другия ден получих писмо. Беше кратко. Само три реда:
„Здравей, дядо!
Обичам те!
Твоята малка Звездичка”
© Мильо Велчев Все права защищены