„Скъпи Дядо Коледа...“...
Малкото момченце побърза да довърши писмото си до белобрадия старец, защото вече минаваше четири следобед и скоро пощенската станция щеше да затвори.
Навън беше станало доста студено, а от небето като балерини се стелеха малки и бели снежинки. Все пак беше обичайно за това време от годината. Нали е декември и скоро ще настъпи астрономическата зима. Момченцето бързо сложи писмото си в плик, запечата го и го надписа, а след това си наметна шала, който покойната му вече баба, беше оплела, облече си овехтялото кожухче, което остана спомен от баща му, обу се и излезе. Той му го бе купил още на петата година, дни преди смъртта си и макар сега да му беше станало малко, то нямаше какво друго да облече.
-Леле, забравих да кажа чао на мама преди да изляза. Но не, няма да се връщам, защото пощата може скоро да затвори, а и тя няма да ми се разсърди. – отговори си наум момченцето.
Отнякъде се появи студен вятър и времето все повече напомни за себе си. Момченцето стискаше ...