24 авг. 2022 г., 18:33

Писъци 

  Проза » Рассказы
525 1 7
7 мин за четене
Пътят беше асфалтиран, но пълен с пукнатини и дупки, в които все стъпвах и падах. Успявах да се изправя бързо и да продължа да тичам. Не усещах болката в разранените си колене и лакти. Мисълта ми беше насочена само към тичането, към желанието да избягам. Около мен се простираха поля със слънчогледи, но колкото и да ги харесвах, нямах време да спирам и да им се наслаждавам. Усещах все по- осезаемо дъха на чудовищата зад мен, което ми даваше силен стимул да тичам, и да тичам, и да тичам. Нищо друго нямаше значение, освен да стигна до някое село и да се скрия в нечий двор. Това беше единствената ми цел. Струваше ми се непостижима, но с всички сили се стремях към нея. Персоналните ми чудовища бяха по- бързи от мен, нямах никакво съмнение в това. Не разбирах как все още съм на безопасно разстояние от тях. Стрелна ми се в ума мисълта, че тези огромни, черни и дяволски хитри създания нарочно ми дават предимство, за да се уморя и да нямам сили да им се изплъзна щом ме настигнат. Да знаех само ...

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Боряна Христова Все права защищены

Предложения
: ??:??