Плажен сън
Сънувах, че сънувам приказен град. Старинната архитектура издаваше величието му. На тоя град му е вървяло по вода. И как няма да е така – направо река го пресичаше. Картината ухае на пролетен полъх след спокоен следобеден дъжд и мирише на мъртвило след стихия, а визуално: наоколо всичко в черно и бяло. И тогава си помислих, преглеждайки речните мостове: това всичко тук е пребъдило само заради тия конструкции, дето ги съсича водният път. Колко ли животи тук са погасени, скачащи от моста? Този могъщ сив град дори и самоубийците си е подсигурил. В тоя момент сякаш токов удар ми изсветна за секунда картината и се замислих за черното и бялото: или сънувам, или аз така си гледам на света, или мостовете не са само за самоубийци. В следващия момент разбрах едната от истините, че всичко е истина. Слънцето заблестя в очите ми, а морски капчуци омокриха премрежения поглед в цялата багра на дъгата. След като видях отсреща рибарите на буната в родния си край, моряшките им райета ме хипнотизираха наново и аз пак засънувах цветните си сънища в сиво.
Не е картина, ами е графика! ”Магистрала в морето” – шедьовърът на биеналето.” Майка ме хвана за ръката и разби представите ми за картина. Гледам го рамкирано в изложба, хората минават и го зяпат, а мене – малкото хлапе, ме заливат със странни термини!? Откъдето и да го гледам, приличаше ми на мост, дето събираше една дузина като него в себе си. И как можеше да се нарисува морето в една картина? Докато купчина въпроси тормозиха детското съзнание, осъзнах, че сънувам. Отварям леко очи и се вторачвам в същото райе - изтъкано от бяло и синьо, но тоя път беше ясното лятно небе, тук-там прошарено с мършави облачета. Успокоих се, че не съм вече дете, отвръщайки глава напред към хоризонта, успявайки да съзерцая истинско море.
Някой крещеше името ми отдалече. За някаква топла бира май ставаше въпрос... Обърнах се на другата страна. Не за друго, само защото предпочитах да хвана тен равномерно, пък и за да дам знак, че искам да си посънувам още малко на спокойствие.
Попаднах в някакво помещение. Най-таванската стая в морски фар. Стаята с четири стени без прозорци, а аз знаех как е в сънищата: някои неща са просто даденост, колкото и нелогични да са. Рязък тътен като от тапа на току-що отворена бутилка шампанско сръчка тишината! Някой пак ми извика, сякаш от реалния свят. В съня си обаче на пода намерих дигитален запис:
- Имаш 24 часа.
- За какво бе? Ще умирам ли?
- Не. Ще израждаш този път.
Четирите стени, които окупираха съзнанието ми в тоя налуден сън, сменяха реалности, смесваха и пресукваха ги с бясна скорост, като от прожекция на житейска лента преди смъртта. Тоя фар не спря да се трансформира, все едно беше нещо от рода на машина на времето.
Вратата се затръшна. След това спретнатият наредител с табелка на ревера бутна някакъв изсъхнал келеш с мръсен, пожълтял, бял потник от плат тип - хавлиени чорапи. Мязаше на испански затворник, омазан обилно с грозни татуси по целия си торс. Физиономията му толкова зомбирана, че нищо не загатва на пръв поглед, а прехвърля щафетата на невероятния акцент от смрадта му на шахта. Май се репчеше с измисления си нагъл гаменски поглед, а фасонът му бе консистент на ансамблея от изцъклени асансьорни скули, нос с форма на лешояд и коса, преживяла все едно големия взрив. Съблазън!
- Е тоя изрод ще израждаш. Всичко стандартно, ама тоя път ми трябва производствено бързо. Файлът с подробностите е на сървъра, асистентите са ти в „стендбай”. Внимавай с импровизациите!
- По-добре омразен шеф, отколкото калпава фирма, а?!
- Уцели геврека! - И вратата пак изплющя като плесница, само че наобратно.
......
- Симпатяга! Знаеш ли какво е положението, беше ли ти разяснена процедурата?
- Да!
Някаква костюмарка зад дизайнерско бюро направи една трепкава пауза, която оползотвори с един изстрел поглед към компютъра си и продължи с изравнен тон:
- Грешиш. Свиквай! Зарисували са ти пейзажа само на последиците от план Б - съвсем превантивната. Сега слушай за единствената цел и се съсредоточи. При мен планове няма, но целият ни труд ще се състои в планиране без прогнозиране и право на грешки. План Б е само в главата ти засега – няма лошо, нормално е да стои там, но временно. Ако опреш до резервни варианти, излизаш от мойте компетенции и отиваш в друго ниво, а едни много тъпи момчета там са сътрудниците ни по тая част, дето свършва на черни чували.
Стаята в морския фар, или машината на времето, или по-точно нещото, наподобявашо телепорт на илюзии, прехвърли събитията от съня при някакъв друг диалог:
* Знаеш ли защо не става само с искане? Защото това, което желаеш, колкото и силно да било, трябва вече да го можеш, преди да положиш първата копка.
- Откъде можеш да си сигурен, преди да си опитал тогава?
* Единственото, в което можеш да си сигурен, когато си готов за това е, че можеш да опиташ.
- Опитът ли е най-важен!
* Не, най-важен си ти.
- Аз какво съм тогава?! Егоист ли?
* Като при всеки друг - във времето ще се разбере! Казвам ти го от опит! Просто си носи кръста!
............
- Аре, бе Фройд, ставай! Отлепяме, че май заваля!
- Сокай, повече няма да пия! Главата ми се наду!
- Има нещо такова, ама тая вечер ще сме по-тайт - на барче в „План Б” за второто действие. Голям плаж направи ти – проспа света! Нали изтрезня поне?
- Да...
- Ти ще носиш чадъра тогава за наказание!
Нарамих си чадъра и тръгнах по стъпките в пясъка...
© Слав Петров Все права защищены