Ще се мре, каза си Анастасия и пак се прекръсти. – Прости ми, Боже, знам, че голям грях ще сторя... ама поне да е в хубаво време, да има цветя да ме накитят!
И се залута из огромния двор. Ходеше като в несвяст и току се навеждаше да отскубне някоя млада тревичка. Зимъс Карата й беше отскубнал едничкото цвете в къщата, сдъвка две листенца, изплю ги и се ухили пиянски:
- Ей тъй ще ти отскубна главата, Нъстасийо, ако още един път речеш да бягаш!
Че беше бягала – беше, ама и трите пъти се беше връщала – къде сама, къде достигната от него. Първия път толкова я беше страх, че стигна само до другия край на селото. Краката й се подкосиха, сърцето й биеше учестено, дъхът й секваше. Седна до един съборен плет и заплака без глас. Знаеше, че ако мъжът се върне и не я завари в къщи, ще издере земята, но ще я намери. И ще я пребие, както я беше пребил още първата нощ, когато я открадна...
Тогава Анастасия беше четиринайсетгодишна, тъкмо се беше замомяла. Баща й беше средна ръка човек, не я влачеше п ...