Този път кацна на летище Пловдив. Досега само беше слушала за него. Навремето тук са кацали цели делегации, но по време на перестройката са го затворили, така беше чувала. Сега тя кацна тук. Сама и само с ръчен багаж.

Таксито потегли. Тя гледаше отнесено през прозореца и не обърна внимание на шофьора, който се опита да завърже разговор. Улиците бяха все така закърпени, тротоарите неравни, разкопани, разцепени от корените на дърветата. Старите панелки се редуваха с нови разноцветни кооперации и незавършени строежи, а останали къщи имаше малко. Попаднаха в задръстване на кръстовището на ВСИ-то и МакДоналдс. Тя огледа пешеходците – пловдивчани, те сякаш се различаваха от другите хора.

Таксито спря точно пред номер 38 на улица Петко Д. Петков. Асансьорът се изкачи до 7 етаж. Тя отключи и престъпи прага на апартамент 19. Всичко беше покрито с дебел прах. Всяка вещ си имаше място, всичко беше подредено, но все пак изоставено. Жилището ù беше уютно обзаведено, но със стари мебели. Паркетът беше от стария, дограмата – дървена, вместо теракот – мозайка. Снимките, пръснати по стените и рафтовете, изглеждаха призрачно. Разпръснатите из жилището цветя – на масата в трапезарията, на перваза в кухнята, на тоалетката в спалнята, сияеха в жълто и оранжево, червено и цикламено, синьо и виолетово. Всичките бяха изкуствени. Тя захвърли чантата на портмантото и излезе на балкона. Откри се панорамна гледка на Пловдив. Тепетата я наобиколиха. Срещу нея Альоша стоеше вкаменен, Тримонциум и Пощата се подаваха между блоковете, а отдясно, посока Стария град, се чуха камбаните на католическата катедрала. Тя извърна поглед наляво – планината беше толкова близо и се виждаше така ясно, че ако се протегнеше, щеше да я докосне. Открояваха се Белащица, Марково... Тя замижа, искаше ù се да може да чуе Марица, но оттук, уви! бе невъзможно. Облегна се на парапета и вдиша дълбоко въздух. Пловдив.

Никой не разбираше защо държи този стар апартамент заключен по цяла година, само по веднъж идваше тук сама и оставаше за около 10 дни. Никой не разбираше защо продължава да се връща тук, където си нямаше никого, където от целия ù род бе останала само тя. Тя обаче знаеше – заради него. Той оставяше в нея това блажено чувство на покой. Той изпълваше гърдите ù с топлина. Той. Пловдив.