- Харесва ли ти Бургас? - попита Юлия докато влизаха в поредния магазин.

- Бургас ми е слабост... - отговори сериозно Анна. - Обичам го още от студентските си години. Бях тук на един от поредните студентски фестивали и от тогава съм влюбена в него...

Както се бяха уговорили, тръгнаха тази сутрин в девет часа от хотела и вече повече от час кръстосваха магазините по главната търговска улица на Бургас. Юлия оглеждаше всичко изложено по витрините, по закачалките и по щандовете. Наслаждаваше се да докосва фините материи на дрехите, да мирише различните аромати на парфюмите, да разглежда изложените бижута, като не пропускаше да сложи някои от тях и да се погледне в огледалото. Пробваше някои от дрехите и за кратката, според нея, обиколка, бе успяла да си накупи няколко дребни нещица. Всъщност, доставяше ú по-голямо удоволствие да разглежда, отколкото да купува. Беше си набелязала и няколко други неща, но искаше да разгледа колкото се може повече за да направи окончателния си избор.

Анна вървеше до нея и искрено се радваше на новата си приятелка, която като дете лепеше нос по витрините. Лично нея малко от изложените неща я вълнуваха, но се опитваше да проявява интерес, за да не обиди Юлия и да не прекърши ентусиазма ú. Единственият жив интерес прояви в един от бутиците за маркови парфюми и козметика. Това ú беше слабост и тя се спираше ту на една, ту на друга марка, но така и не си позволи да купи каквото и да било.

- В какъв фестивал? - Юлия разглеждаше поредната лятна рокля, но не преставаше да бърбори и да задава въпроси.

- На художествената самодейност... - Анна я наблюдаваше как взе роклята от закачалката и се запъти към пробната. Изчака Юлия да я изпробва и когато зеленооката ú приятелка излезе облечена в нея, ахна: - Стои ти прекрасно! - беше възхитена.

Роклята беше от някаква нова мека материя. Анна така и не се стараеше да запомни имената на всички нови материи, които заливаха магазините, но тази, като че ли беше от лек фино изтъкан памук. Беше дневна рокля, едновременно подчертаваща и прикриваща малко пълничката Юлия - подчертаваше едрия и стегнат бюст и прикриваше леко разширената талия. Имаше невероятен светъл, пастелно-зелен цвят, който сякаш се отразяваше в очите на Юлия. Около кръглото деколте, с тъмно зелени, кафяви и винено-червени конци, бяха избродирани фини орнаменти, сякаш изкопирани от древен езически храм.

- Приличаш на индианска жрица... при това зеленоока! - Гледаше в Юлия с възхищение.

- Което значи, че я купувам веднага, но и което ще рече, че... - смръщи нослето си тя. - трябва да намеря подходящи обувки, чанта, а и някакво бижу...

- Мисля, че подходящ аксесоар видях в една от бижутериите, малко преди да влезем тук - обади се Анна, докато Юлия плащаше роклята.

- Не си спомням - погледна я учудено тя.

- Как ще си спомниш като се беше зазяпала само в златните и сребърните бижута!... На витрината с камъните имаше няколко разкошни колиета...

- Хайде да се върнем - предложи Юлия.

Върнаха се и Анна ú показа едрите цветни турмалини[1], от които бе изработено едно от колиетата. Камъните бяха едри почти колкото орех и цветовете им идеално отговаряха на роклята. Повечето бяха в гамата на зеленото, но сред тях имаше и няколко кърваво-червени. Бяха полирани до стъклен блясък във формата на октаедри[2] като ръбчетата им не бяха съвсем загладени, придавайки на бижуто по-голям обем и подчертавайки красотата на камъните. Бяха закачени един за друг с тънка позлатена тел, която не се набиваше на очи. Беше бижу, изработено от камъни, заради самите камъни. Закопчалка бе вградена в едър червен турмалин и сама по себе си бе нещо изключително красиво. До колието лежаха две прекрасни обици, изработени от същия основен зелен турмалин, които проблясваха на малките позлатени закопчалки.

- Прекрасни са! - възхити се Юлия. - И наистина подхождат много на роклята...

- Но са и доста скъпички, почти колкото златното колие, на което се възхищаваше преди малко.

- Нали не са скъпоценни камъни? - погледна я учудено Юлия. - Защо ли са толкова скъпи? - зададе тя въпроса си, без да очаква отговор.

- Защото не се срещат много често цветни турмалини... е поне не толкова колкото черните... Да не говорим пък за България... а и тези са много едри...

- От къде знаеш толкова за турмалините?

- Ами... някога ми се наложи да държа изпит по минералогия, нали все пак съм минен инженер... Даже в къщи имам естествени кристали от черен турмалин... от Витоша - там се срещат едни от най-хубавите... А и въобще, ако имам слабост към някакви накити, то това не са благородните метали, а скъпоценните и полускъпоценни камъни... и перлите - добави Анна като се засмя. - Харесвам бижутата, които са изработени така, че да подчертават красотата на самия камък, като това например... Е, ще го вземеш ли? - погледна тя Юлия.

- И питаш. Виж само колко са ефектни... Не бях ги забелязала... - каза Юлия тихичко с възторг и извика продавачката.

Анна също беше харесала турмалиновото колие. Беше невероятно красиво и го бе забелязала веднага щом приближи до тази витрина, но когато видя, че цената му надхвърля почти два пъти месечната ú заплата, дори не поиска да го разгледа по-отблизо. Камъните бяха много сполучливо подбрани по цветове и създаваха впечатление за невероятна хармония... Радваше се, че накитът ще отиде в човек, който наистина ще оцени красотата му. Това не беше обикновен аксесоар към даден тоалет, а частица от съвършената красота на земята, независимо че бе дообработена от човека. Може би за това толкова много обичаше скъпоценните и полускъпоценни камъни. Те бяха нещо, което дори и дообработено си оставаше творение не на човека... Фактът, че имаше множество изкуствени камъни не я притесняваше. Те не бяха нищо повече от една сполучлива имитация на природните, дори и скъпа. Човекът просто повтаряше това, което природата бе създала хиляди години преди него.

Тази ú влюбеност в кристалите се беше зародила още в първи курс, в момента, в който влезе да разгледа минераложката колекция на института. Остана очарована, възхитена и подчертано респектирана от красотата, която бе създала земята. Там имаше толкова кристали, чиято красота човешката ръка само би унищожила, ако решеше да ги дооформя или обработва. Сами по себе си те бяха бижута, макар и да не ставаха за носене...

По-късно, когато вече работеше в един от рудниците в Родопите, се натъкна на още една истина за кристалите - те бяха най-красиви там, където бяха се образували. Беше виждала цели хралупи от почти десет сантиметров прозрачен кварц[3], обграден от едрите кристали на сфалерита[4] и галенита[5]. Много пъти беше занемявала пред златния блясък на пирита[6]... Е, доста пъти си беше очуквала и рязала пръстите, докато откърти нещо от дълбоката гръд на планината и изнесе късчета от тази красота на слънчева светлина. Имаше обаче и такива, които не се поддадоха на чукчетата, шилата и длетата, с които понякога откъртваха кристалните друзички. Така си и останаха там... А други, които беше извадила, се наложи да продаде, когато съпругът ú я остави почти без средства след развода... Колко обичаше Анна онези кристали. Помнеше всеки един от тях от къде е изваден... но децата ú бяха по-скъпи...

- Къде се изстреля пак? - побутна я Юлия, забелязала, че гледа с празен поглед пред себе си.

- В дълбоката гръд на Родопите - умишлено приповдигнато каза Анна и се усмихна. Юлия я погледна неразбиращо. - Спомних си как някога на сто-двеста метра под земята вадех кристали... някои от тях все още се намират в секцията ми... там където нормалните жени подреждат кристални чаши... но са останали само дребосъците, по-големите ги продадох...

- Защо?

- Защото се наложи... нямаш представа колко са красиви, - смени тя темата. - там долу, където са се образували... когато са все още закрепени за скалата и са подредени в прекрасни форми... невероятна хармония... като музика! Съжалявам, че не можеш да видиш тази красота, мисля, че като художник би я оценила.... Там долу, осветени единствено от миньорската лампа блестят с най-вълшебната си светлина... там най-много омайват с красотата си... - търсеше подходящи думи за да изрази възхищението си от видяното. - Случвало се е, вече навън да изхвърлям някои от тях, защото не са така хубави както вътре... но долу те са били замайващи... Носела съм такива камъни - засмя се тя. - по два-три километра в куртката на работния костюм, а повярвай ми, те никак не са леки... и са доста ръбести... Хайде да излизаме... - подкани тя Юлия, която я беше зяпнала.

- Затова ли толкова обичаш камъните? - имаше предвид бижутата и Анна я разбра.

- Може би и за това... не зная, но започнах да ги ценя много повече от обикновените бижута от благородни метали, които в повечето случаи, поне по нашите пазари, са с изкуствени камъни... Най-много обичам полускъпоценните, те са сравнително евтини и най-вече - истински...

Излязоха от бижутерийния магазин и Юлия предложи да поседнат в едно от бистрата. Беше непосредствено след магазинчето и седнаха под опънатите чадъри. Поръчаха си по кафе и натурален сок.

Наближаваше обяд, но въздухът бе станал нетърпимо горещ. Усетиха го още с излизането от магазина. Вътре, където работеха климатичните инсталации горещината не се усещаше, но тук навън бе невъобразимо топло. Изглежда се готвеше да вали и слънцето се беше скрило зад мръсносиви облаци. Анна имаше чувството, че ще се сварù в гъстия като бульон въздух. Беше задушно и като че ли всичко около нея излъчваше топлина - и асфалтът на улицата, и сградите наоколо и небето над нея. Беше толкова горещо, сякаш бяха влезли в сауна и усещаше как по кожата ú пълзи не особено чиста влага. Сивото небе беше захлупило града като похлупак и въздухът изглеждаше неподвижно мъртъв - не трепваше нито листо, ни тревичка, дори облаците над тях не помръдваха. Слънцето прозираше през тях като обвита в мъгла улична лампа и светлината му постепенно намаляваше от сгъстяващата се оловна сивота на небето. От сутрешната свежест нямаше и следа. Беше настъпило онова затишие, предшестващо обикновено летните бури.

- Останаха обувките и чантата - отпусна се на стола Юлия. - Ти няма ли да си купиш нещо?

- Не, поне не сега - Анна едва дишаше от топлината. - Трябваше да седнем някъде на по-хладно - неволно промени тя темата и започна да си повява с папката за менюто.

- След малко ще свикнеш - успокои я Юлия.

- Да свикна ли?... Откакто живея в планината, много трудно понасям горещините на големите градове... особено пък като тази... сякаш не дишам въздуха, а го гълтам като желе...

- Ти наистина ли си влизала под земята? - сети се изведнъж Юлия за разказаното преди малко от Анна.

- Нали това ми е професията... - в гласа на Анна имаше някаква скрита тъга. - Почти петнадесет години това правех...

- И колко на дълбоко си влизала?

- Около петстотин-шестстотин метра под нивото на повърхността... вече не помня, минаха доста години откакто напуснах системата на рудодобива... или ако трябва да бъда по-точна, откакто тази система не съществува...

- Защо? - не се стърпя Юлия.

- Защото старият рудодобивен гигант рухна, ликвидираха го... На негово място има нови малки дружества, които се борят поединично да оцелеят...

- И успяват ли?

Анна помълча малко и отпи няколко глътки от хладния сок.

- Дано да оцелеят! - Беше по-скоро пожелание, отколкото конкретен отговор на въпроса. - Зависими са много от конюнктурата на пазара и от цената на долара, а минното производство не е като шивашкото - хлопваш кепенците и туряш катинара, ако си на загуба. Не можеш да го затвориш за определено време, докато пазарната ситуация се промени така, че да заработиш на печалба или поне да не губиш. Дори и за това са необходими огромни средства. Самата поддръжка на рудниците в такова състояние, което да позволи след спирането им да може да се влезе и да се заработи нормално изисква наличието на доста готови пари, но де ги те у нас?... Особено пък за рудодобив.

- А държавата няма ли някакво отношение към това?

- Ти шегуваш ли се? - погледна я почти възмутено от наивността ú Анна. През последните дванадесет-тринадесет години да си видяла нещо към което тази държава да е имала отношение, освен към различните видове избори, НАТО и Европа... А! И към приватизацията - допълни ехидно тя. - особено тази, която напълни банковите сметки на разни звездни семейства и сателитите им... и на редица по-дребни придворни...

- Но царят... - прекъсна я Юлия, явно искаше да каже нещо, но Анна не я изслуша.

- Остави го царя, нямам предвид такива придворни... За царя остана отавата[7], тлъстата трева опасаха много преди него и далеч по-едри добитъци... Е, няколко тлъсти хапки останаха и за него, че и за министрите му и като гледам какво става, май няма да пропуснат целокупно да се пооблажат от властта... Държавата, Юленце... - върна се тя на въпроса. - има много интересна позиция по много от всичко онова, което се случи и случва в страната ни през тези години... - разсмя се Анна, сетила се нещо. Видя недоумяващия поглед на Юлия и като ú намигна, продължи заговорнически. - Понеже сме си само двете, ще ти кажа един не особено приличен виц, за да ти опиша по-точно на какво прилича нашата държава... Преди години - започна тя. - имаше един виц за Югославия, когато беше поканена за някакъв наблюдател... не помня вече в точно какво и къде... Та тогава попитали един сръбски политик като какви се явяват те там. А той им отговорил: "Као мъде - участвуеме, но не улазиме!"...

Юлия бурно се разсмя.

- ... Та и нашата държава се държи горе-долу така в много случаи и както виждаш куп предприятия след приватизацията се оказаха малко "трудни", само дето не се знае кой ги е забременил - дали тези, които "улазиха", пардон, приватизаторите или ония дето стоят зад тях, т.е. представителите на държавата... Лошото е, че сме го ударили на мъртви раждания... и спонтанни аборти - замълча и отново си повя с папката. Лицето ú беше пламнало, дали от нетърпимата горещина или от нескрития гняв, който се криеше в думите ú - Юлия така и не разбра.

- Изглежда не долюбваш българските политици и държавата ни? - малко криво се усмихна тя на гнева на приятелката си.

- Политиците и държавата ни като институция - да, но няма държава на света, която да харесвам и да обичам повече от България... Но моята България няма нищо общо с образа на тази държава, който искат да ми втълпят сегашните ни управници...

- А какъв е образът ú за теб... как си я представяш?

- В тая жега ми се размекна мозъкът, а ти ме караш да ти описвам образи... честно казано няма да се учудя, ако след малко започна да ги виждам наяве... - пошегува се Анна. Не ú се говореше на тази тема, но вече от опит знаеше, че от въпросите на Юлия няма да може да се отърве така лесно. - Ще си купуваш ли обувки и чанта или ще продължаваме да се варим в собствените си телесни течности? - попита тя, за да не продължи темата.

Бяха си изпили сока и кафетата и не ú се стоеше повече в подтискащата горещина.

Дали Юлия разбра нежеланието ú да разговаря по този въпрос или пък и на нея горещината ú дойде малко в повече, но се изправи и след като платиха сметката, поведе Анна към един от близките големи магазини.

Хладината вътре ги преряза. Докато разглеждаха това, което беше изложено по рафтовете, клетъчният телефон на Анна иззвъня. Беше Андрей. Обясни ú, че срещата е минала успешно и вече е с гостите си на обяд, след това помоли да се чуе с Юлия.

- Добре, ще дойдем там... - обеща Юлия след като поговори малко с него. - Помоли да отидем на обяд в същия ресторант, където е с гостите си... така ще можем да си тръгнем заедно, без да се налага да си определяме допълнителни срещи - обясни тя на Анна.

- Разумно - съгласи се тя. - Хареса ли си нещо?

Магазинът беше сравнително голям и предлагаше различни модели летни обувки, сандали, чехли и чанти, както най-обикновени, така и такива по последна мода. Разнообразието бе невероятно както на моделите, така и на цветовете. Юлия се колебаеше. Спираше се ту на един модел, ту на друг, докато накрая се закова пред не много високи летни сандали и чанта от естествена кожа с модерен дизайн. Бяха изработени от преплитащи се тънки кожени ленти в пастелни цветове, граничещи с виненочервения. Един от основните цветове в тях почти съвпадаше с орнаментите на роклята и бе много близък до този на камъка в закопчалката на колието.

- Добър избор - подметна Анна, след като излязоха от магазина. - Личи, че се справяш с цветовете...

- Не забравихме ли нещо? - погледна я лукаво Юлия.

- Не мисля, май взехме всички пакети - отвърна Анна, поглеждайки в ръцете си и в тези на приятелката си.

- Шапка...

- Шапка ли? - погледна я изненадано Анна.

- Ами, да... Една такава лятна шапка, с широка периферия... какво ще кажеш?

- Какво да кажа? - вдигна учудено рамене. - Стига да намерим с подходящ цвят, би било идеален завършек на тоалета, макар че... - не довърши нарочно тя.

- Какво? - Юлия я изгледа подканящо.

- Не съм виждала индианска жрица с шапка... е с някое и друго перо, може би, но не и с шапка! - подкачи я тя. Разсмяха се и двете. - Сега накъде?...

Юлия се огледа напосоки, но не знаеше накъде да тръгне. От двоуменето ги спаси позвъняването на Николай. Беше дошъл да ги вземе за обяда и бе паркирал колата наблизо в една от пресечките - явно знаеше къде пазарува Юлия и се беше ориентирал добре къде да ги чака. Стовариха се заедно с пакетите в хладното купе на колата и поне Анна открито си отдъхна. Обикалянето по магазините никога не ú е било любимо занимание, още повече пък в такава горещина.

- Добре... шапката остава за утре - промърмори Юлия, прехвърляйки предпазния колан пред гърдите си.

- Каква шапка, скъпа? - погледна я учудено съпругът ú.

- А, нищо, ние си знаем - потупа го по ръката, намигна на Анна и добави: - Женски работи...

- Ти никога не си носела шапки - обърна се първо към нея Николай, а след това към Анна. - Изглежда ти си ú повлияла... - в гласа му нямаше упрек, по-скоро се шегуваше.

- Може би... - отвърна вместо нея Юлия. - Виж как хубаво ú стои нейната, искам и аз нещо такова...

Анна много обичаше да носи шапки и тоалетът, с който беше сега, идеално завършваше с шапката, само дето главата ú бе завряла. Не очакваше, че свежата утрин, когато тръгваха от хотела, ще се превърне в такова адско изпитание за нея, иначе нямаше и да си помисли за шапка...

- О, кей, скъпа, утре ще потърсим заедно, сега да тръгваме. И без това закъснях малко, и Андрей ще започне да нервничи...

- И на теб ли звъня? - Юлия се усмихна и погледна Анна.

- Преди повече от половин час... Обясни ми къде да ви заведа... - Николай сви в близката пряка.

- На това му се вика двойно осигуряване - разсмя се Юлия. - Обади се и на нас и ми каза къде ще бъде, за да отидем там...

Не им отне много време докато стигнат до ресторанта. Още с влизането Анна забеляза Андрей, който седеше с гостите си на една отдалечена от входа двойна маса. Видя го как стана, извини се за момент на гостите и дойде да ги посрещне. Заведението беше пълно с хора, които се хранеха и тихичко разговаряха.

- Запазил съм ви маса - поведе ги към една не много отдалечена от неговата.

Помогна на Анна да седне и след като им каза, че не след дълго ще приключи с официалния обяд, се върна на мястото си.

- Имам нужда малко да се поосвежа - прошепна Юлия, след като дадоха поръчките си на сервитьора. - Ще дойдеш ли с мен? - попита тя Анна.

- И още как...

И двете станаха почти едновременно. Анна се чувстваше така, сякаш я бяха варили на бавен огън, особено главата ú. В такива "топли" моменти мисълта да отреже косата си най-често я навестяваше. Сподели идеята си с Юлия, докато охлаждаше лицето си с вода и я попиваше внимателно с меките салфетки.

- Да не си откачила? - Както винаги Юлия реагира с естествена прямота. Беше загряла не по-малко от приятелката си в горещината на търговската улица. Хвана няколко кичура от косата ú и като ги навря под носа на Анна, добави: - Ако имам такава коса, няма да дам ножица да се доближи до нея на по-малко от метър...

- Така си мислиш... Я си представи, че целогодишно се разхождаш с парче родопско одеало на гърба си?... Зимата ­ как да е, но лятото е направо ад с нея... имам чувството, че мозъкът ми направо се е сварил...

- Нищо чудно, щом ти минават такива мисли... - подхвърли иронично Юлия.

Върнаха се на масата при Николай. Ресторантът беше луксозен и температурата в него не надхвърляше двадесет и два-три градуса. В сравнение с топлината навън, вътре бе даже хладно. Обстановката бе сравнително тежка. Масите и столовете бяха изработени от масивно тъмно дърво, по стените висяха картини в резбовани, тъмни като останалото обзавеждане рамки, а в ъглите и около колоните имаше зеленина, която освежаваше ресторанта. Покривките бяха снежно бели и колосани, а посудата правеше впечатление, че не е от обикновен порцелан.

- Ти само това ли ще ядеш? - Юлия учудено посочи огромната зелена салата в платото пред Анна.

- Не съм сигурна дали ще се справя и с това... - кимна с глава тя. - Горещината убива апетита ми.

- Де да можеше и моя да го убие! - направи гримаса Юлия, но продължи сладко да си похапва от филето.

Анна ровеше с вилицата в чинията пред себе си и се насилваше да се храни, макар че не изпитваше глад. Чувстваше единствено жажда и изпи почти три чаши минерална вода една след друга. Имаше си такива моменти, в които с дни не ú се ядеше, сякаш в гърлото и е поставена решетка, която пропуска само вода. Така и успя да отслабне с повече от четиридесет килограма след развода. Пиеше по няколко литра вода на ден и видимо се топеше. Независимо че следващите две-три години понапълня малко, сега, изглежда, бе изпаднала пак в подобна ситуация и храната трудно преминаваше през гърлото ú... Само дето в този момент нямаше основание да бъде така. Тогава ú се отрази силното нервно напрежение и стреса от развода. Явно спомените бяха размътили душевното ú спокойствие, което с толкова труд бе постигнала. А дали бе го постигнала или се заблуждаваше, че е така? Дали не бе изтласкала някъде назад, в подсъзнанието си всички онези терзания и болки и сега те да се връщаха със същата сила, събудени от допира с морето и оживелите разтърсващи спомени?

"Какво, по дяволите, търся тук?... Защо не съм при децата си?" - внезапно я стресна мисълта за нелепата авантюра, в която се бе забъркала. - "Тези хора са толкова мили, но аз не се чувствам на мястото си!..." Вдигна очи от масата и несъзнателно погледна към Андрей, който я наблюдаваше напрегнато. Един от гостите му заговори нещо и той отклони погледа си от нея, но Анна имаше чувството, че е прочел мислите, които преди малко се въртяха в главата ú. "Гузната съвест не ти дава право да си мислиш, че хората са телепати!" - сръга я онова наперено гласче в нея. - "Пък и никой не те държи тук насила. Винаги можеш да си грабнеш шапката, пардон, чантата и да се изпариш оттук!..." - подиграваше ú се. Подиграваше се, всъщност, сама на себе си, но това, като че ли ú помогна да се поуспокои малко. Гласчето беше право, разбира се. Можеше да си тръгне, когато пожелае, никой нямаше да я задържи насила.

- Знаеш ли, че Анна е слизала на петстотин метра под земята? - стресна я гласът на Юлия, говореща на съпруга си.

Николай я изгледа невярващо.

- И какво си правила там?

- Каквото правят и сега много мои колеги... работех...

- Работела си?

- Да, защо не? Нали за това съм учила... Доста години изкарах в подземния рудодобив...

- Не е ли страшно?

- Страшно е само, когато се сблъскаш със смъртта... но дали е под земята, върху нея или във въздуха, тя си е все страшна... Иначе е работа като всяка друга... - неангажирано вдигна рамене Анна. - Особено, когато я обичаш... Когато бях в майчинство, ми се случваше да сънувам рудника... липсваше ми.

- Не мога да си представя, че нещо такова може да ми липсва - подхвърли Юлия.

- Сигурно... но на мен ми липсваше.. макар че ми се е случвало да се боря и със страховете си... Няма да забравя, как веднъж миньорската ми лампа изгасна, а бях влязла сама. Сигурно съм вървяла около сто-двеста метра, опипвайки с крак релсата на извозния път, докато не срещнах двама работника... Беше в първите години на кризата и имаше участъци, които не бяха осветени. Просто липсваха най-обикновени неща, като крушките, например.

Тя се усмихваше, но си спомни как тъмнината тогава я притискаше от всякъде, сякаш бе придобила тегло... Освен тегло беше придобила и пипала, но не искаше да си припомня ужаса, който бе почувствала в онези безкрайно дълги минути... Имаше усещането, че огромните земни маси над нея всеки момент ще я смачкат под тежестта си. Разумът ú говореше, че това не може да се случи и че тъмнината наоколо не е нищо повече от липсата на светлина, но старите, първични инстинкти се бяха събудили и трудно овладя паниката от страха, която я душеше. Чувстваше я като животно, което я дебне в тъмнината и всеки момент ще се нахвърли отгоре ú... Когато още в далечината видя светлинките от лампите на работниците, усети такова облекчение, сякаш беше носила до този момент целия хълм върху гърба си и светлината го бе върнала обратно на мястото му...

- Смела си, аз бих се побъркала от страх! - възхити се Юлия след като чу разказа ú.

- Нищо подобно. Всеки е толкова смел, колкото го изисква ситуацията и колкото си позволи сам да бъде... Помня какво казваше един познат, баща на мой състудент... Беше интервюиран след една тежка авария в Бобов дол, когато заедно със свои колеги рискували живота си за да се опитат да овладеят част от пожара в рудника, така че да не се взриви склада с взривните материали... Та когато журналистката му беше казала, че сигурно е необходима голяма смелост за да се постъпи така, той беше отговорил, че "Смелостта е добре овладян страх!"... Непрекъснато си го повтарях тогава, както и друг път, когато ме е било страх по един или друг повод... Но се претръпва... особено след като си се плашил няколко пъти и си разбрал, че това е само страх, който можеш да овладяваш, стига да поискаш...

- А кристалите... те къде се намират? - любопитството на Юлия нямаше граници.

- Различно... и в самото орудяване, и във вместващите скали, на границата с рудата, но най-хубавите се срещат в метазалежните руди, по-рядко в жилните находища...

- И как се образуват? - попита Юлия, макар че едва ли беше разбрала за какво точно говори Анна. Термините, които употреби хич не ú бяха познати.

- Хей, аз не съм геолог, а минен инженер - разсмя се Анна. - Спомням си, че всеки минерал се образува при определени физикохимични и термо-динамични условия, но за повече информация ще трябва да прочетеш някой учебник по минералогия и петрография... - Мислеше да не обяснява повече, но като видя жалния поглед на жената до себе си, Анна продължи. - Добре де, ще се опитам да ти го разясня, макар че ми е по-лесно да ти го начертая, отколкото да ти го обясня... Съществуват различни фактори, които влияят върху минералообразуването. Едни от тях са вътрешните земни сили, породени от внедряването на магмата в по-горните части на литосферата[8]...

- Какво беше литосфера? - погледна я безпомощно Юлия.

- Твърдата земна обвивка, позната ни като земна кора, плюс първите два слоя от земната мантия: астеносферата, в която земното вещество е в пластично състояние и горния слой на земната мантия... Разбра ли?

Юлия гледаше безпомощно, нищо че кимна с глава, все едно е разбрала нещо.

- Казах ти, че ми е по-лесно да ти го нарисувам. - Анна грабна една от белите книжни салфетки и нарисува разрязана сфера, с шест вътрешни пласта. - Първият е земната кора, - посочи тя отвън-навътре. - следващите три са земната мантия, като най-горният е астеносферата, под нея е горната мантия - до тук всичко това е литосферата. Следва долната мантия и идва земното ядро, разделено на външно и вътрешно... Това е в общи линии... - Този път Юлия потвърди, че ú е ясно. - Та, когато магмата навлиза в контакт с по-рано образуваните минерали в литосферата, тя ги променя... Промените могат да настъпят под влияние на високата температура, под влияние на газообразните вещества, отделящи се от магмата, както и под влияние на инжектирането на магмения остатък в околните скали...

- Това не ми е много ясно - изгледа я безпомощно Юлия и Анна се принуди да обясни по-подробно.

Продължи да рисува. Беше оформила нещо като вулканичен конус и в средата му бе нарисувала едно разклонено дърво...

- Не е задължително да е вулкан, но така ми е по-лесно да ти обясня... Хей това дърво тук е магмата, която си пробива път към повърхността. При тези въздействия, - заобяснява тя. - ето тези скали - посочи около дървото. - претърпяват метаморфоза и се образуват редица видове минерали, различни от предишните... Освен тези въздействия, които ти споменах преди малко, има и други, като налягането вътре в земните пластове, - и тя начерта няколко вертикални стрелки към клоните на дървото. - страничния натиск на планинообразувателните процеси, - сложи и няколко хоризонтални стрелки. - както и налягането на самата магма - този път постави стрелкичките като естествено продължение на клончетата на дървото. - От всички тези условия, действащи едновременно, както и от това какъв е химичния състав на магмения разтвор, зависи какви минерали ще се образуват, а оттам и кристали... Освен тези, метаморфните, които ти посочих извън магмата, ето тук - и тя посочи вътре в ствола на дървото. - се образуват същинските магмени минерали, а тук... - няколко клончета на дървото излязоха през кратера на нарисувания вулкан и плъзнаха по склона му. - се образуват вулканичните, които пак се отнасят към магматогенните. - В подножието на вулкана нарисува нещо като дъно и го защрихова, сякаш там имаше вода. - В резултат на изветрянето и ерозията, под влияние на външни влияния, като температура, вода, биосфера и други фактори - драсна няколко стрелкички, сочещи склоновете на вулканичния конус. - тези минерали също претърпяват трансформации, а попаднали тук - посочи нарисуваното дъно. - се утаяват. Минералите, образувани от тези три процеса се наричат екзогенни...

- И само това? - Явно Юлия беше очаквала нещо по-сложно и гледаше като дете, което е разбрало нещо предназначено за възрастен.

- Не, но и това обяснение върши работа. Освен това има различни стадии, етапи и условия, при които се образуват различните класове, подкласове, типове и групи минерали, както и скали... Правилата за някои са толкова специфични и конкретни, че наличието на един минерал да отхвърля присъствието на друг или обратното - дадена минерална групировка задължително да предполага наличието на друг точно определен минерал...

- Например? - изплъзна се на от устата на Юлия.

- Ти ме надценяваш! Нима мислиш, че мога да помня толкова дълго нещо и то, когато съм го учила за изпит? - Анна се разсмя. - Е, запомнила съм нещичко, но то е по-скоро поради това, че съм жена и обичам скъпоценните камъни... Например, ако попаднеш на кимбърлитови[9] скали, може да се опиташ да си намериш някое диамантче[10]... - погледна засмяна приятелката си. - А самите кристали - продължи да отговаря на първия въпрос на Юлия. - се образуват в следствие на фазови превръщания на веществата - при преминаването им от едно състояние в друго - от течно - в твърдо, от газообразно - в твърдо и при прекристализирането им в твърдо състояние...

Честно казано, не си спомням да съм си задавала въпроса как и защо са се образували едни или други кристали, които съм намирала. Винаги съм смятала, че това е работа само на геолозите... Възхищавала съм се единствено на почти съвършената красота, която е създала земята, особено, когато имах щастието да попадна на по-малка или по-голяма каверна... Едно такова празно място, като хралупите в дърветата, - уточни тя, като видя неразбиращият поглед на Юлия. - така им казваме и ние - "хралупи", в които кристализацията е протекла почти перфектно и са се образували разнообразни кристални агрегати...

Виждала съм невероятни форми от кристали, сякаш са моделирани от скулптор, че и по-добре: полянки с цветя от различно оцветени калцити и кварц, пещери със сталактити и сталагмити, фантастични градове от галенит... Имах карта на България върху една кристална друза - всяко нещо си беше на мястото - и планините, и долините. Даже имах една пчеличка, чието телце беше изградено от розов родохрозит[11], а крилцата ù - от прозрачни кварцови кристали... Чувала съм колеги да говорят за кристална плочка от галенит и сфалерит, върху която сякаш били кацнали два бели гълъба от калцит, които допирали човчиците си, като че ли се целуват... Едва ли има форма върху земята, която природата да не е претворила с помощта на кристали вътре в недрата си...

- И къде са тези кристали сега? - попита Николай заинтригуван.

- Предполагам, неповторимите и най-хубавите са в частни колекции, други са в кристалната зала в Мадан, трети - в музея "Земята и хората", но повечето са в хората... - засмя се тя, имайки предвид нещо определено. - Преди промяната беше малко рисковано да се продават открито - беше нещо като да се обменят долари на черно, макар че и тогава някои хора направиха състояния от тях или пък си купиха коли и апартаменти благодарение на събрани кристални колекции... През последните десетина години няма проблеми за продажбата им и много хора оцеляха благодарение на красотата, извадена от земята...

- Скъпи ли са?

- Ами, виждала съм образци, които струват 200-300 долара, а такива, за които съм чувала, сигурно струват три-четири, че и много повече пъти за ценителите... и в никакъв случай не са в България, поне в това съм убедена.

- Както повечето наши богатства... - вметна Юлия.

- Така е, но специално кристалите на черно вървяха 10-15 пъти по-скъпо, отколкото ги изкупуваше предприятието. Кой е луд да си даде най-хубавите образци на безценица?... Продаваха се най-едрите друзи и кристалите "средна хубост", но най-ефектните, с неповторими форми и съчетания от минерали се криеха... Хората предпочитаха дори да ги подаряват, но не и да ги дават за без пари... По-късно, в периодите на най-големи кризи за предприятието и страната, станаха и разменна монета...

- "Сиромах човек - жив дявол!" - позасмя се Николай.

- Прав си, но всички средства са позволени, когато става дума за оцеляване, особено, когато не се вършат престъпления, нищо че преди години продажбата на кристали на черно се третираше точно като престъпление...

- Но реално погледнато, то си е било такова... - подхвърли Николай.

- Не мисля така... Наистина за да бъдат извадени на повърхността, а и за да се стигне до тях, са се ползвали консумативи и средства платени от предприятието. Да не говорим, че всички подземни богатства принадлежат на държавата или предприятието, което в ония времена беше едно и също... но никой не стимулираше ваденето на кристали. Точно обратното, политиката беше съвсем друга. Плащаше се на обем извадена руда, а колкото повече се мотае една бригада да вади кристали, толкова по-малко заработка за месеца ще има... Така че беше въпрос на лична преценка на миньорите дали да извадят на бял свят някои кристали или просто да си гръмнат забоя, ако не се замотаеше някой от служителите да извади нещо... Не искам да кажа, че не се вадеха кристали или че се унищожаваха непрекъснато. Не, вадеха се почти всеки ден, но съм виждала и как се унищожават, защото бригадата гледа да си заработи надниците... Имаше и случаи, в които пък не проявяваха интерес към точно определен вид минерали... Едни от най-хубавите си родохрозитени кристали съм вадила точно така... миньорът буреше[12] на няколко крачки от мен в тавана и почти целия парамент[13], където ровичках, се тресеше от вибрациите...

- Не е ли опасно? - очите на Юлия се бяха разширили.

- Опасно е, но кой ти мисли за това, когато знаеш, че утре тази красота няма да я има и ще е стрита на прах в мелниците на обогатителната фабрика... Пък и младостта е безразсъдна, да не говорим, че от първия ден в рудника се натъкнах на едно и също поведение, горе-долу при повечето работници... което в последствие усвоих и аз,...

- Какво? - не се стърпя Юлия.

- Ами, че колкото и да е опасно, точно на мен ли ще ми се случи нещо лошо... докато не се сблъсках истински със смъртта долу... - гласът ú затихна. - Но като гледам катастрофите по пътищата ни, май е характерно поведение за нацията ни...

Докато Анна разказваше и отговаряше на въпросите, Юлия и Николай се бяха нахранили, но в нейната чиния все още имаше много салата. Отново посегна към чашата с вода.

- Ти няма ли да хапнеш? - отново погледна към салатата ú Юлия.

- Не съм гладна, нали ти казах - оправда се Анна.

- Тогава не искаш ли някакъв десерт... сладолед? - предложи Николай.

- Може би, ако има някакво перфе или крем... - подвоуми се Анна. Това поне можеше да преглътне по-успешно.

- Едно ягодово перфе бих хапнала и аз... - присъедини се към нея и Юлия.

Николай поръча десертите и отново се върна на темата.

- Изглежда си се сблъсквала в работата си със смъртта? - беше въпрос, който изглежда го вълнуваше. - Замисляла ли си се защо се е случвало и на какво се дължи безотговорното поведение спрямо живота ни, защото това, което каза, си е точно безотговорност?...

- За около седем години се сблъсках повече от двадесет пъти с нея... - каза сякаш на себе си Анна, имайки предвид смъртта, а след това се обърна към Николай. - Сам разбираш, че няма как да не съм се замисляла... още повече, че участвах в разследванията... - пое дълбоко въздух и сякаш събрала нужната ú смелост, продължи. - Работата ми бе такава, че участвах в разследванията на повечето смъртни и на част от тежките злополуки във всичките ни клонове...

Юлия ахна изненадана и я погледна невярващо. Николай я изгледа преценяващо.

- Това не е ли работа за мъже? - попита той.

- Определено, но го разбрах доста по-късно, когато нервите ми се поразбиха и започнаха да ме предават... А и аз винаги съм си била мъжко момиче - в гласа ú прозвуча горчивина.

- Мразя това определение! - реагира бързо Юлия.

- И аз го намразих в ония години... Често се шегувах тогава, че ако майка ми е предполагала какво ще работя след като ме изучи, сигурно би подпалила парите за следването ми на площада... - докато гледаше към Юлия, забеляза, че гостите на Андрей стават и замълча.

- Толкова ли е страшно? - Юлия гледаше като дете, на което му предстои да чуе страшна приказка. Бяха донесли десертите и тя напосоки забоде лъжичката в перфето си.

- Не бих го нарекла само страшно... По-точно би било да се каже, че е ужасно.. непонятно... неприемливо... понякога безумно глупаво... А за страшно - пое дълбоко въздух Анна. - ще ти кажа, че по страшни думи от тези, когато ми казват, че "няма страшно!", не съм чувала... Побеснявам, когато ги чуя!... Видях как точно увереността, че нищо страшно няма да се случи, изпрати в отвъдното по най-нелеп начин много момчета!... - болката в гласа ú ги разтърси.

- Но при злополуките под земята не винаги човешкото поведение е фактор, нали? - погледна с надежда Николай.

- Както и при някои пътно-транспортни произшествия, но колко процента от всички са това? - отвърна му Анна с въпрос. - В повечето случаи човешкото поведение е водещ фактор... да не кажа определящ, защото винаги има комбинация от условия, при които може да се реализира дадено събитие...

- Как си издържала? - Юлия все още държеше лъжичката си забодена в перфето и не отместваше поглед от нея.

- Къде ще идеш, да не издържиш? Като си се хванала на хорото, ще го играеш до край... - замълча за момент и отпи малко вода. - Много са случаите, които сигурно няма да забравя, но един особено се е набил в съзнанието ми... Не толкова самият той, а това, което почувствах тогава...

Беше един от поредните смъртни случаи в едни и същи участък, дали не беше и в района на един и същи блок[14]... Вървях с колегите си по същата галерия[15], по която бях минала и предишния път, когато изведнъж изпитах чувството, че някой ме наблюдава... Не зная дали ти се е случвало такова нещо - да чувстваш с гърба си, че някой те гледа, но ти не го виждаш... Вървях в средата на групата и въпреки това, усетих как косата на тила ми настръхна, а по тялото ми полази отвратителен животински страх. От миньорските ни лампи тъмнината не беше толкова гъста, а и галерията точно в този участък беше осветена, но онова отвратително чувство, че някой ме наблюдава или по-точно дебне, така и не ме напусна докато не стигнахме до мястото на злополуката... Беше толкова ужасяващо, колкото когато се сблъскаш с нещо свръхестествено...

- Нерви... - поусмихна се Николай.

- Най-вероятно, но тъмнината, калта, водата, която течеше в краката ни и студената струя, биеща в гърба ми, както и поводът, поради който бях там, явно са ми помогнали, но нито преди, нито след това ми се случи подобно нещо...

- Какво не ти се е случвало? - изгърмя гласът на Андрей зад гърба ú.

Анна подскочи, а и Юлия, която я гледаше като хипнотизирана, също се стресна. Николай се разсмя, забелязал уплахата и на двете жени. Ресторантът почти беше останал празен, само тук-там по масите седяха позакъснели клиенти.

Андрей издърпа свободния стол срещу Анна и седна. По косата и сакото на костюма му се виждаха ситни капчици вода. Изглежда навън бе започнало да вали, но в добре изолираната зала на ресторанта, никой не беше чул шума на дъжда, а и разговорът, който водеха, бе ангажирал вниманието им и не бяха обърнали никакво внимание на това, което става отвън зад прозорците, защото масата им бе доста отдалечена от тях.

- Навън вали като из ведро - спомена той. - Такъв силен дъжд не се е изливал от много отдавна... Вятърът така го върти, че пръска даже и под козирката на входа... Ще се наложи да поседим тук, докато бурята попремине и тогава да пазаруваме за довечера. Ако пък искате, може и да тръгваме... но се опасявам, че само докато стигнем до колите ще станем вир вода.

- То си беше ясно, че ще вали, - обади се Юлия. - но не разчитай, че ще тръгна да тичам на където и да било в проливен дъжд... пък и след това ще поразхлади и ще е по-приятно да пазаруваме.

- Както кажете - отвърна ú Андрей. Хвърли поглед на неизядената салата в платото на Анна и на все още неначенатото перфе, но изпреварвайки въпроса му, тя взе лъжичката и гребна парченце от него.

- Не съм гладна, но това ще изям с удоволствие - побърза да отговори на мълчаливия му въпрос, преди да се е задълбочил в темата. Видя го как почти преглътна въпроса си.

- Защо подскочихте така? - попита той Юлия.

- Разказваше нещо...

- Какво, страшна приказка ли? - пошегува се той.

- Де да беше така - включи се отново в разговора Анна, като продължи да хапва от перфето. - Най-малкото нямаше да изпитвам ужас, когато който и да било телефон ми звънне...

Андрей гледаше неразбиращо, но Юлия накратко му разказа за какво си бяха говорили до сега.

Докато Анна приключваше с десерта, мислите ú несъзнателно я върнаха назад към миналото. Спомняше си как губваше самообладание щом някой от телефоните ú в къщи звъннеха. В паниката си, често не можеше да различи кой от двата звъни - служебният или домашният - особено в часовете между шест вечерта и седем сутринта. Разтреперваше се цялата, краката и ръцете ú омекваха и понякога имаше чувството, че ще изтърве слушалката. Първата смъртна злополука, в която видя човека, я сънува няколко месеца. За последен път, секунди преди да звънне служебният ú телефон за следваща.

Беше рано сутринта, към шест часа някъде и тя се събуди от позвъняването, изтръгнало я от ужаса на съня. Никога не загуби самообладание през време на самите разследвания. Единствено първия път, но и тогава никой не забеляза. Спомни си замайването, което усети след като излязоха от мястото на злополуката. Тогава изведнъж всичко около нея се завъртя и тя с последни усилия на волята леко приседна директно върху някаква купчинка камъни. Извади кутията с цигарите и запали. Вършеше всичко като в бавен каданс. Виждаше колегите си наоколо, насядали кой където намери, стига да не е във вода и мълчаха. Мълчеше и тя. Злополуката беше ужасяваща - човекът бе убит и почти разкъсан от взривилия се зареден с взрив забой. Беше отхвърлен на няколко метра от взрива и лежеше като захвърлена парцалена кукла. Нямаше лице - само това беше запомнила и точно това сънуваше - за последен път - когато я събуди пронизващият телефонен звън.

По-късно, като че ли привикна със смъртта или по-точно би било да се каже, че напрягайки цялата си воля и самообладание се опитваше да я приема по-спокойно... Но така и не свикна с отвратителния звън на телефона, след който ú съобщаваха, че някъде някой отново е загинал или пострадал, или се е случило нещо - я стачка и хората не искат да излязат от под земята, я пожар, макар че се случваха изключително рядко... я нещо друго. Би могла да разказва с часове за онези години, в които се редуваха злополука след злополука, стачка след стачка, авария след авария... Имаше, разбира се и комични ситуации, но бяха толкова рядко...

Какво ли не ú мина през главата за тези седем години. Понякога, повлияно от преумората и стреса, тялото ú я предаваше. Свръхнапрежението си казваше думата и дори ú се наложи да се полекува на няколко пъти... Единственото, за което не съжаляваше през цялото това време, бе че работеше с прекрасни и опитни колеги...

Често, преди да започне тази работа, си бе задавала въпроса защо някои толкова често посягат към чашката, особено след нещо такова. След това разбра. Не беше необходимо да си много умен за да проумееш защо. Понякога си мислеше, че ако събере смелост и се "поналее" с алкохол, по-лесно ще преглътне това, с което се сблъскваше в работата си, но знаеше, че това няма да ú помогне. Така се научи да владее волята си, чувствата си, мислите и вълненията си и да не ползва заместители...

Но всяко нещо си имаше цена... и тя също я плати...

Ядеше от перфето, но вече не усещаше вкуса му. Преглъщаше нещо безвкусно, сякаш беше приготвено от пластмаса.

- Очертава се да поседим повечко тук - намеси се Николай и я изтръгна от мислите ú. - Говорехме преди малко за човешкото поведение, колко от случаите мислиш, че са се дължали на него? - продължи темата той, виждайки, че Анна остави лъжичката си в празната чинийка. - Кафе? - попита той всички.

Само Анна отказа, предпочете мляко с какао.

- Не мисля. Зная със сигурност, нали все пак водех някаква статистика... - отговори напълно убедено тя. - Спокойно мога да ти кажа, че процентът е над седемдесет в полето на човешкото поведение, останалите тридесет са от други странични фактори и специфични условия.

- Да не искаш да кажеш, че сме народ от самоубийци? - Андрей я попита, опитвайки да се пошегува, но съвсем не прозвуча така.

- Откъде да зная? И аз съм си задавала този въпрос. Може би не е зле в тази статистика да се поровят психолозите, но определено стигнах до извода, че нещо не е наред с чувството ни за самосъхранение... Иначе, няма разумно обяснение на цифрите, които получих при едно по-задълбочено разследване на цялостния травматизъм в предишното предприятие, където работех. Обикновено за да настъпи една злополука има няколко комбинации от причини и условия, при които се реализират. Горе-долу, бяха общо шестнадесет глобални комбинации, при тринадесет, от които водещият фактор беше човешкото поведение, да не говорим, че имаше и много реализирани събития, за които то беше единствено и достатъчно условие... Хайде сега ти ми кажи какви сме? Самоубийци или безразсъдни смелчаци?... Или пък животът ни толкова се е обезценил, че вече не ни пука как и какво правим?

- Не мислиш ли, че това, дето ни учеха години наред, колко прекрасно нещо е саможертвата, не е изиграло роля? - погледна я преценяващо Андрей. - Още от детската градина ни втълпяваха, че няма нищо по-хубаво от това да се жертваме в името на обществото и за благото на народа! - продължи да говори по-настъпателно той. - Но щом говориш за статистика, не може да не си хвърлила поглед и на старите справки от преди години... Там броят на пострадалите не е по-малък отколкото сега. Колко хора загинаха по обектите с национално значение, че и по такива от регионално?... Пеехме бригадирски песни и тръгвахме на работа като на бой!...

- И сега загиват хора, независимо че национални или регионални обекти почти не съществуват. Има само стратегически, подготвени за приватизация. Пък и обществото, такова, за което ни готвеха да се жертваме, вече го няма, а и никога не го е имало... както, между впрочем, е на привършване и народа ни... Бригадирските песни ще останат в песнопойките, ако някой се сети да ги запише там, щото сега е на мода чалгата... Има, обаче, нещо, което забелязах точно, когато се ровех в старите статистики, за които ти попита. И то е, че броят на злополуките, особено на смъртните, отнесени към произведена продукция в един период от новото време, бяха нараснали над сто пъти. Сто пъти! Това за какво ти говори? За възпитание, за занижена безопасност или и за икономическата принуда да си дадеш не само здравето, но и живота за да може семейството ти да оцелее, сиреч, за явното обезценяване на живота?

- Може би и за трите взети заедно, но неминуемо има и други психологически фактори, които дават отражение върху самоубийственото поведение на работниците...

- Но по тази логика, защо не ми обясниш, какво и защо става по пътищата ни?... Вярно е, че едно време изпълнявахме петилетните планове с голяма скорост, но тя нямаше нищо общо с автомобилната - Анна говореше тихо, но гласът ú звучеше иронично.

- За последното си права, но не можеш да отречеш, че, едва ли не, още от пелени ни учеха колко е положително да сме на предните фронтове: на фронта на труда, на фронта на изкуството, на фронта на спорта... Имаше моменти, в които употребяваха за обикновените делнични неща толкова военизирани термини, че сякаш наистина водехме войни, а не живеехме нормално... Спомни си кинопрегледите, репортажите по телевизията и как дикторите говореха с глас на военни кореспонденти, как е излят милионният тон чугун, как знатната ни тъкачка или доячка обслужва двайсет стана или двайсет крави, като че ли са превзели подстъпите на Берлин... А когато даваха репортажите от Добруджа за жътвата, комбайните настъпваха в редици, сякаш са танковете от Курската дъга[16]...

- Сега, обаче, сме застраховани срещу подобни новини... най-много да дадат някой земеделски министър как едва не си отрязва пръстите със сърпа... - присмя се подигравателно Анна. - Знатните ни тъкачки и доячки са на борсата на труда или някъде по портокаловите плантации на Гърция или Испания. Или пък отглеждат някоя капризна европейска баба, която ги няма дори за хора. Становете, ако не са продадени за скрап, събират прах някъде... Елитните ни стада отдавна са завъртени в кръговрата на живота, по точно в хранителната верига и отдавна сме ги изконсумирали под формата на филета, луканки и колбаси... А що се касае до комбайните ни, част от тях просто се превърнаха в купчини старо желязо, а други така ги приватизираха, че да се чуди дребният стопанин дали да ожъне нивицата си с тях или да остави зърното да се самозасее...

Царе сме на разрушението - уморено каза тя. - От представителните ни кравеферми, овцеферми и всякакви там други ферми, не остана и опорна точка, камо ли камък върху камък. Синорите и пустеещата земя са повече от засадената, а напоителните ни системи пресъхнаха като каналите на Марс... Обезсмисли се трудът на поколения българи... Толкова много разрушения не сме виждали от времето на втората световна война, само дето на нас не ни трябват войни за да се самоунищожаваме...

- Но и доста неща се построиха, а за да се построи новото, старото трябва да бъде разрушено - каза Андрей, но думите му бяха повече от любов към спора, отколкото убеждение.

- Хайде бе! - възкликна Анна. - Казваш го, но едва ли си вярваш!... Това, което се построи, особено в първите години на посттоталитаризма си беше най-обикновен пир по време на чума! А тази максима, която каза, трябва да се е родила в мозъка на някой психично болен, когато става въпрос за разрушаване на материални неща... или пък на силно комплексиран човек, който не знае как да се докаже...

- Да не искаш да кажеш, че сме народ, изграден от комплексари? - опита се да се пошегува Николай.

- Би било добро обяснение за целокупното му поведение, да не говорим за болшинството от тези, които са се изтипосали за негови водачи! - Анна никак не се шегуваше. Говореше сериозно и изглежда наистина го мислеше. - Ако се върнем на стария ни разговор за историята, ще видиш, че може би имам право да мисля така...

- Не говориш сериозно!? - реагира бурно Андрей.

- Напротив, по-сериозно не може и да бъде! - в погледа на Анна се улавяше някаква острота. - Я се замисли малко!... През последните дванадесет-тринадесет години само отричаме и само се отричаме - от историята, от географията, от построеното, от постигнатото, от минали управници, от сегашни управляващи, от корените си, от бъдещето си... Бившите ни врагове са наши приятели, бившите ни приятели са вече пратени в историята - нея пък я прекроихме с шивашкия метър - това е излишно, това е тясно...

- Историята винаги е била кроена и прекроявана, - прекъсна я Андрей. - и това не е от вчера. А и както виждаш, не се прекроява само нашата история. Не съм сигурен даже дали има държава, в която поне малко историците да не са се съобразявали и да не се съобразяват с някаква политическа конюнктура... Още онази вечер говорихме за субективизма при тълкуването на много исторически събития. И това не винаги е целенасочено. Просто всички сме хора и малко или много събитията се пречупват през собствените ни разбирания, дори нещо повече, през собствените ни чувства и емоции.

- Е, да, но това е нормално за мен и за такива като мен, на които историята не е професия...

- Защо се заблуждаваш? Виждаш, че някъде даже си я измислят, другаде си присвояват чужда история, като дори си приватизират национални герои. Малко ли гробове и на наши национални герои се "изровиха" през последните години?

- А ние не ровим в костите им, така ли?

- Ровим, но това са си наши герои, нормално е...

- Нормално ли? А какво би ни струвало, ако оставим поне тях да почиват в мир? Няма ли да е по-добре, ако спрем да се държим като човекоядци, търсейки по костите им някой и друг къс месо да го оглозгаме? Или нещо ровим в миналото, или се напъваме да гледаме в бъдещето, без да забелязваме колко е трудно настоящето. Изглежда не ни стига тежестта на днешния ден. Тази тежест се правим, че не я забелязваме. На нас ни трябва товара на вчерашния ден и бъдещия товар на утрешния. А, ако няма такъв, ще си го измислим...

- Но никой не живее само с настоящето. Ти самата знаеш много добре, че е така...

- Така е, но точно сега не ни ли стигат бедността, мъката и страданието на сегашното? Господи - почти простена Анна. - та нещата са станали такива, че ако се поразровим в тях, ще замирише и отвъд пределите на слънчевата система!... Това не е ли достатъчно за тоя народ, та трябва да бъде товарен и с всичките тежести на света - и реални, и измислени? Или колкото повече надалече се рее погледът ни, толкова по-малко забелязваме калта, в която сме затънали до шия... а че още малко и ще ни влезе в устата - кой ти гледа, след като погледът му е вперен в това да наблюдава как някои недосегаеми световни политици си разиграват интересите на хоризонта?! Омръзна ми все ни вкарват там, където големите атове се ритат, а ние отнасяме шутовете. Все си пъхаме пръстите, когато вратите скърцат и където, честно казано, освен, когато да ни смажат пръстите, си могат и без нас. Да не говорим колко видни европейци не могат и да ни посочат на картата или бъркат столицата ни...

- Е, това можем и да го прескочим... Все пак е въпрос на обща култура и е унизително по-скоро за тях самите, отколкото за нас ­­­- подметна кротко Андрей.

- Само за тях ли? Мисля, че е унизително и за нас. Унизителното е, че точно в тази ситуация, все успяваме да се набъркаме в неща, от които почти никога нямаме полза, без даже да коментираме темата за морала на действията ни. Точно като комплексари гледаме да се присламчим ту към една, ту към друга световна сила, без да забелязваме, че в нещастните си опити да ни забележат, ставаме все по-незабележими и все по-дребни, освен когато не са им необходими я въздуха ни, я акваторията ни, я земята ни и то не заради друго, а защото нямат друг изход. Имат ли го, с удоволствие биха ни заобиколили... И тази орис си я отреждаме сами...

И какво спечелихме от всичко това? Да не би някой да ни обезщети за всичките ни ембаргови подкрепи? Не! Все сме си така бедни, все така сме си в задния двор на Европа и все така не забелязват действителните ни проблеми, особено пък на измъчения ни народ. И как да ни забележат? Никой не забелязва килима, по който гази! Така и ние - проснали сме се в краката на разни американски, натовски и европейски емисари като килимче, даже не персийско. По-скоро сме се докарали и изтипосали като казанлъшка черга с всичките му там цветни, по-точно, многоцветни шарки в политическия ни живот... която никак, ама никак не се връзва с изтънчения вкус на баба Европа и жандармерийския на кака Америка.

А политиците ни се чудят пред кого да се наведат по-напред. И това, ако не е комплексарско, здраве му кажи!... Все не можем да не се набъркаме там, където раздават шамари, а облагите са за други. Ама, че сме и смешни на всичкото отгоре - много важно. Я погледни какво става напоследък в политическия ни живот! Де що има комплексар, тръгна да става водач и защитник на народа, че и да решава съдбата на други народи!... И от къде се изровиха толкова нови и при това съвършени демократи!? Ум не ми го побира...

- Вярно - намеси се Юлия, която досега съсредоточено бе наблюдавала и слушала диалога между двамата. - Как успяха за някакви си десет-дванадесет години да станат толкова големи специалисти в демократичните процеси и у нас, че и по света? Сякаш някой ги е отглеждал в някаква ферма - развъдник за демократи - и изведнъж ги е пуснал на свобода. Та повечето са наши връстници. Не живееха ли и те в същата страна, в която живеехме и ние? Не учеха ли в същите училища и университети като нас или ни ги стовариха от някъде? Виж колко от тях са си пак от ония среди, които и преди си бяха по върховете.

- Така е - отново се включи Анна. - До вчера бозали от една обществена система, от днес бозаят от друга... До вчера се навеждали пред едни, от днес се навеждат пред други... Метресите си останаха метреси, независимо кой ги обладава!...

- Не можеш да си служиш с обобщени квалификации и да слагаш всички под общ знаменател! Не всички са такива, каквито ги описваш! - Андрей се беше запалил от спора. - Познавам и много свестни хора, влезли в политиката през тези години...

- Разбира се... аз също познавам такива, но ми се ще да те попитам нещо друго... - тя го погледна с присмех. - А дори и да мисля така, защо не? Нямам ли право да отричам и аз така, както през тези години се отрекоха маса неща?... Аз поне отричам само глупостите, които се натвориха и наговориха през тях, докато през същото това време се отрекоха десетилетия и столетия от изстраданата съдба на този народ тотално - наблегна тя на последната дума. - Кой може да каже, че не аз, а те са правите? Само преосмисляне на тази част от историята ни след време ще покаже кой е бил крив и кой - прав. Пък и не правя нищо лошо, само следвам същата политика на отричане... - каза иронично.

Спорът отново се беше превърнал в диалог между нея и Андрей.

- Но не може да се отрече всичко! Има много положителни неща, които се постигнаха през тези години!

- Така мислиш ти - Анна просто се заяждаше с него. Знаеше, че е прав, но искаше да му покаже какво значи отричане.

- Защо да мисля само аз, много хора виждат и добрите страни на промяната... - погледна към Юлия и Николай, сякаш търсеше подкрепа. И двамата, обаче, тактично си замълчаха - спорът си беше техен.

- Като отиването ни в Европа, например, или падането на визите... - прекъсна го тя, но не промени израза на лицето си.

- Да не би да е малко? - помисли, че му подава ръка, но следващите ú думи му показаха, че е избързал да се радва - беше го подвела както няколко пъти досега.

- Ами, да, малко е! Толкова е малко, че на баба Гицка от село Гинци и на дядо Петко от село Петково им е все тая, особено докато си броят жълтите стотинки от социалната пенсийка в средата на месеца... и се чудят за какво са наказани да изживяват старините си в държава, която е оценила живота им на един автобусен билет по линията Бургас-София, отиване и връщане!...

- Е, чак пък един... - надсмя се Андрей.

- Два да са, макар че си е по-скоро един, но и това не променя нищо! Я ми кажи с какво техният живот е по-малко ценен от живота на тези, които са хукнали към Европа?

- При такива социални и икономически катаклизми не всички са облагодетелствани, винаги има и ощетени... - примирено каза Андрей, съгласявайки се донякъде с нея.

- Първо, не ми се е случвало да чуя такава характеристика за промяната... Никой до сега не посмя да я нарече катаклизъм, до тук ставаше дума само за плавен преход... Второ, ощетените са деветдесет, че и повече процента от българския народ, облагодетелстваните са пет, максимум десет процента...

- Статистиките показват нещо по-различно от това, което казваш...

- Делата ни конски - хвалбите ни слонски! - изсмя се тихичко Анна. - Статистиката, скъпи, е верен сбор от неверни данни... Нали видя какъв номер изигра на социолозите и политиците при последните избори, а в основата си, прогнозите се базираха точно на нея... Бих те посъветвала да не ú се доверяваш много, много, особено, когато разни управници я използват от амвоните си за да ни убедят колко добре си живеем... Да се чуди човек, дали да вярва на очите си и на това в чиниите си или на приказките им. Особено на тия от последните три правителства... като ги слуша човек и неизменно се сеща за Краля "Слънце"... Да не говорим, че нещата се пооправиха след като почти един милион българи работят зад граница и издържат семействата си с гурбетчийство... А и явната безработица намаля пак благодарение на същите тези бели роби в бяла Европа, а не че правителствата ни са направили кой знае какво за да се открият нормални работни места в страната...

- Но не може да се отрича всичко - вдигна ръце Андрей. - Има и хубави, и лоши неща, дори това последното, което каза не е от най-лошите... Вярно, че гурбетчиите ни са принудени да вършат доста непривлекателна работа, но пък и да се стои без работа не може. В крайна сметка, влезем ли в Европа и всеки ще може безпрепятствено да се придвижва, живее, работи и учи където му харесва и където смята че му е по-изгодно... Хубавите неща стават бавно и не съвсем лесно. Понякога трябва да се изтърпят и известни несгоди за да се постигнат... Не съществува само черно и бяло, има и други цветове!

- Сериозно!? Дали и аз не исках да кажа точно това? - засмя се доволно Анна. - И не трябва ли със същата сила да важи, както за всички нас, така и за тези, които нашариха историята ни като зебра на черни и бели райета? - беше вдигнала присмехулно вежди.

- Би трябвало, но всеки има право на собствено мнение, на своя гледна точка...

- Тогава защо се дразниш от моето мнение и моята гледна точка? - пак се заяде тя.

- Защото мисля, че си достатъчно интелигентна за да видиш и добрите постижения през тези години!...

- И защо мислиш, че не съм ги забелязала или недооценила?... Исках само да ти покажа колко е лесно да се отрича нещо и да се изтъкват само лошите неща... които - не се предаваше тя. - не са никак малко, ако ги сложим на кантара...

- Пак се завъртяхме в омагьосания кръг - разсмя се Андрей.

- Защото от десетилетия народът ни се върти в омагьосан кръг... Преди години баща ми псуваше Тодор Живков, лека му пръст на човека... Даже му се наложи на стари години да преспи в ареста на милицията при едно от неговите посещения в града ни....

- Защо? - подскочи Юлия.

- Защото се заканил, че ще го цапардоса с бастуна си. Той е инвалид от трудова злополука и единият му крак е отрязан почти до горе. Както и да е, - махна с ръка тя. - та се намерил някой да го натопи за думите му... Доносници бол... Даже имаше периоди в ония години, - избухна в смях тя. - в които го взимаха с патрулка да гласува по изборите, защото категорично отказваше да ходи до избирателната секция и към края на изборния ден идваха да го закарат до нея - така нямаше как да откаже... Сега псува днешните управници със същия хъс, както и предишните - върна се тя на мисълта си. - Майка ми проклина Горбачов, че цялата тая каша с перестройките я е забъркал той и не приема ставащото, нищо че произходът ú е от богато, кулашко семейство и преди кълнеше всички ония червени "голотори", както наричаше представителите на работническо-селската власт...

- Значи си генетично предразположена да недоволстваш от всяка система - пошегува се Андрей. - Потомствен борец... - не довърши.

Анна рязко го прекъсна:

- Не говори глупости!... Мислиш ли, че ако не беше точно този омагьосан кръг, в който се завъртяха и обезсмисли живота им, биха говорили така?... Четиридесет и пет години съзнателен живот са много... Били са деца, когато са се включили да изграждат един, по тогавашните разбирания, нов свят. В края на осемдесет и девета година вече бяха пенсионери и изведнъж разбраха, че са преливали от пусто в празно...

- Защо говориш така? Фактът, че са те отгледали, възпитали и изучили, сам по себе си, не е маловажен. Сигурен съм, че са ти дали и някакъв първоначален материален старт, - обади се Николай. - поведение, характерно за повечето български семейства... Гледат да осигурят поне елементарното оцеляване, да не кажа, материално обезпечаване на децата си, а някои даже и на внуците си...

- През последните няколко години някои осигуриха и внуците си до десетото коляно със спестявания - кой от закуски, кой от застраховки, кой от бордове или банки и то все на гърба на народа, но това май вече не прави впечатление на никого... Но ти си прав, - заговори тя отново за родителите си. - така е, отгледаха ме, изучиха ме и ми дадоха първоначалния старт... Но дали само това е достатъчно, за да чувстват, че животът им е бил пълноценен?...

- А защо не? - отново я попита Николай, към когото се беше обърнала.

- Защото и тях, както и повечето хора, ги вълнува и въпросът за какво и как са живели, освен това, за което говориш ти. Всеки гледа да остави и нещо друго след себе си - някаква следа, нещо направено и за другите... Човекът е обществено същество и делата му не се ограничават само до собственото му гнездо или котило, или каквото и да било там друго животинско семейство, в най-добрия смисъл на тези думи. И това не е присъщо само за великите и талантливи личности, то е характерно за всеки индивид, за всяка човешка единица. Вярно, не с еднаква сила и не с еднаква показност, но е така... Кажи на един писател, че това, което е написал няма никаква стойност; на един художник, че картините му са безсмислени цапаници; на един певец, че песните му са абсолютна помия и виж каква ще бъде реакцията им... И след като всички не могат да бъдат творци, а повечето бяха мравчици-работнички, нормално е да се възмущават и да бъдат обидени от това, че някой обезсмисли труда им и изкара, че от него не е имало никаква полза. За това и толкова са страшни разрушенията, които се извършиха през тези години...

Не зная дали имаш представа колко е страшно, години наред да си участвал в изграждането на нещо, а след това да си принуден да участваш в неговото разрушаване... Усещането е такова, сякаш си съучастник в убийство и повечето хора го приемат така... освен тези, които подписват постановленията и заповедите... За това и толкова се възмущаваме от обезлюдените ни села, от буренясалите ниви, от стърчащите железа и ослепени прозорци на някога действащи предприятия, от останалите тук-там каменни отломки... Около тях витае атмосфера на смърт... защото в тях са погребани мечтите, надеждите и въжделенията на поколения люде... а това не е по-малко страшно от самата физическа смърт, още повече, че някои от тези хора отдавна вече не са между живите... За това и боли повече, защото се изтрива всяка следа от труда, в който са вложили душите си стотици, хиляди хора... Не зная кое е по-страшно - да убиеш самия човек или да убиеш мечтите и ограбиш душата му!...

- Идея си нямаш - каза тъжно Анна. - на какво се нагледах там в дълбоката провинция през тези последни години... Там грабежът бе най-видим, просто защото на грабещите дори не им пукаше какво и как го правят... Ей така, най-простичко си разпределиха почти видимо предприятията и районите от Родопите... Разбираш ли за какво пренебрежение към този народ говоря?! Но дори и това не е толкова страшно. Страшното е, че след повечето остана дъх на смърт... Бурени и разрушения...

- И въпреки това - отново се намеси Андрей - голяма част от потъналото в бурени или разрушеното беше изградено почти насила, по нечии директиви. Естествено е, когато няма кой да го поддържа нормативно, то да рухне от само себе си. Да не говорим и какво беше отношението към хората, участвали в изграждането му...

- За това не споря, макар че не съм съвсем съгласна с теб, съдейки по ентусиазма, с който бяха построени маса неща в страната. Искам да те попитам, ако това, което казваш ти, е достатъчен мотив да се отрича нещо, защо тогава се възхищаваме толкова на египетските пирамиди... Нима към робите, строили ги, са се отнасяли хуманно? Не са ли били жестоко експлоатирани? Нима стотици от тях не са оставили костите си около тях и не са поливали с пот и кръв пътя, по който са вървели? Това, обаче, не пречи и до ден днешен да се прехласваме пред тези човешки творения...

- Не може и да става дума за сравнение - подскочи Андрей.

- Защо? Защото си нямаме египетски пирамиди или градините на Семирамида, или пък което и да било друго чудо на света?...

- Е, което си е вярно, вярно си е - миролюбиво изрече той, като се поусмихна лукаво.

- Да, вярно е, но пък си имаме друго. Имаме си народ! Сам по себе си чудо. Оцелял през близо осемстотин години робства, но не загубил облика и идентичността си! ... Народ, който успя да изгради Хаинбоаз, Девня, Димитровград, Плама, Видахим, Химко, Варненската корабостроителница и още куп издигнати от нищото колоси! ... Вярно, може някои от тях да са били недомислици, може да са били плод на болни от амбиции управници, но колко от това, на което се възхищаваме по света, не е плод на амбициозни властници? Само дето ние се превърнахме в херостратовци[17]... А най-много от тях са сред вездесъщите ни политици... Един такъв наш новоизлюпен политик, нарече рудодобивните ни градчета в Родопите измислени! Добре, те са измислени, а ние, хората, живеещи в тях? И ние ли сме измислени? И нашия живот ли е плод на нечия фантазия и амбиция?...

- Съжалявам за глупостите на този псевдополитик. Явно това много те е засегнало, но пак ти казвам, че не може да става и дума за сравнение между тези неща, за които говориш ти! Пирамидите са едно, нашите гигантски предприятия са съвсем друго... - опита се да възрази Андрей. - Няма връзка.

- Защото не искаш да я видиш... Всяко време и всеки властник - с амбициите си, само в това е разликата... И едните са гледали да се обезсмъртят и да ги запомнят, и другите - също... Всичко е плод на гордостта ни. Спомни си какво си говорихме за нея онази вечер... На този свят все някой с някого се съревновава: властник - с властник, политик - с политик, народ - с народ, държава - с държава ... Все се борят да покажат и да докажат кой е по-добрият, пардон, кой е най-добрият. Резултатите може да са различни, но все са плод на някаква надпревара... на нечия гордост! Та и нашите властници така... Мислиш, че, ако ни бяха накарали да строим пирамиди, нямаше да го направим? Напротив, пак щяхме да се напънем и да ги построим. Но щеше да е смешно, а никой не иска да бъде смешен... Всеки гледа да е велик, а единствено комиците, колкото са по-смешни, толкова са по-велики... Малка държава, не особено велики управници, но с огромни амбиции - толкова можаха, толкова направиха... Но да се каже, че не е направено нищо, е, меко казано, цинизъм!... Но и ти си прав, разлика има и тя е в достойнството. Достойнството да защитиш последователно всичко, които е направил един народ, дори и грешките... да се поучиш от тях щом трябва, но не да ги палим, като Херострат[18]...

Дявол да го вземе, та покажи ми една държава от бившия соц.лагер, която да прибегна до такива разрушения! Няма такава! Само ние... Отричайки и омаскарявайки всичко...

Възмущението ú от всичко това, за което говореше я бе накарало да стисне зъби и да каже последните думи почти с ненавист. След това, чертите на лицето ú леко се отпуснаха и някак по смирено продължи:

- Гърците обезсмъртиха героите от легендите си на небето, давайки имена на различни съзвездия, но наред с техните имена на небето са и тези на чудовищата, с които са се борили... Не мислиш ли, че в това има много повече мъдрост и достойнство? ... Когато някакво американско студио, вече не помня кое, изопачи историята за легендарния Херкулес, те остро реагираха, нищо че става дума само за митология. Надявам се, че и сам можеш да забележиш разликата, особено в достойнството на поведението. Достойнството на една нация, която не се съобразяват със силните на деня, а предпочита истината и справедливостта. А нашите политици се водят по акъла на всеки по-влиятелен чужд емисар и дали е справедливо, разумно и морално или не, не ги интересува, независимо какво ще струва това на целия този измъчен и мачкан столетия народ. От него се иска да е твърд, благоразумен, справедлив и въздържан. От него се иска да бъде добродетелен. А кой да го научи на добродетели? Тези ли, които го ограбиха, та не остана предприятие не преровено и банка не ошушкана? Същите тези ли, които не чакат някой друг да промени или изопачи историята ни, а си го правят сами?! Да виждаш нещо достойно в това? Колко достойнство виждаш в запаленото Народно събрание или бомбаджийските напъни при събарянето на мавзолея, в спиране на енергоблокове от АЕЦ-а, в отпускането на въздушни и земни "коридори" и в целуването на разни европейски и американски задници?...

И, ако се върнем на въпроса за реакцията на родителите ми, виждаш още нещо, за което ги боли и от което се срамуват. Те може да са обикновени, прости хорица, но имат повече достойнство от куп самовлюбени народни избраници, които се държат като месии... Месии, които, ако ги попиташ какво значи добродетел, ще ти кажат всичко друго, но не и това, което трябва... На тях всяка втора дума е "демокрация", само дето не знаят какво значи това, щом като деветдесет процента от хората, които са ги избрали не одобряват определени техни действия или политиката, която провеждат, а те продължават да се смятат за безгрешни. Та, питам се, де е точно демокрацията у нас? Честно казано, не виждам да е станало кой знае колко по-различно поне на управленческо ниво в страната ни точно при този вид демокрация, който се практикува у нас. Свободия - да, но такава демокрация като сегашната си имахме и преди, само дето класите и прослойките бяха по-размити и нямаше толкова драстична разлика между тях... поне бедността не беше толкова голяма... Да не споменавам пак разрушенията, повсеместната безхаберност за това какво се случва с обикновените граждани на тази държава, отчаянието на хората...

- Ти да не страдаш от носталгия по социалистическото ни минало? - Андрей повдигна присмехулно вежди.

- Не! Не страдам! Отдавана съм изстрадала и социалистическото ни минало, и посттотатилтарния период, и пътя към Европа! И то с три деца! Но и да страдах, какво от това?! Нима нямам право на собствено мнение? Що се касае до носталгията, не бих го нарекла носталгия, но определено ми липсва сигурността и спокойствието на онзи живот. Да не говорим за възможността да живеем условно нормално.

- Ти на онзи живот нормално ли му викаш? Еднакво равни, бедни и щастливи, като изключим привилегированите.

- Ха! Сега тези привилегировани да не са по-малко? Я се огледай! Те са си все така на върха и то още по-законно, но на върха са и куп мафиоти, които затриха сума ти народ и си напълниха джобовете, "продавайки свещите и цветята от погребенията им". Да не споменаваме тези, които си натовариха каручките, възползвайки се от властта и то само за някакви си три-четири години. Аааа, - поправи се тя. - някои забогатяха и като спестяваха от закуски, но това е друга история... Защо не се огледаш? Кога си виждал толкова богати дерибеи, заграбили цели райони от страната, възползвайки се от попадането си във властта или пък от роднинството и приятелството си с властници? Кога си виждал толкова бедност сред обикновените хора на тази държава, освен във филмите по телевизията за периода от преди войната? За разлика от онова време, в което, както казваш, бяхме еднакво равни, бедни и щастливи, сега повечето хора живеят не само в бедност, но и на ръба на оцеляването. Да не споменавам, колко си отидоха... ей така, неоцелели...

- Не искаш да кажеш, че не знаеш какво е ставало през онези години? - опита се да я провокира Андрей. - Та малко ли хора пострадаха и тогава?

- Да не ми размахаш сега картата с черепите?

- Не! Няма да я размахам, но не съм съгласен да идеализираш онова време...

- Не го идеализирам. Както и не искам да кажа, че всичко ми е било по вкуса преди. Имаше достатъчно недомислици и не малко извращения. Ако искаш да знаеш, не си се сблъсквал само ти с тях...

- А ти откъде знаеш, че съм се сблъсквал? - позасмя се Андрей.

- Ха, да не мислиш, че не личи от думите ти и от тона, с който ги казваш!? Само че не си единственият, сблъсквал се с гадостите на онова общество, в което партията и държавата се бяха слели в едно, но накрая и тогавашните управници се бяха убедили, че стабилна държава се прави от можещи хора, а не само от хора с червени книжки.

Вярно, доста хора пострадаха и с не малко от тях се отнасяха като с добитък, но поне нахранен добитък. Но да се приеме, че всичко е било лошо, е най-малкото глупаво, особено през последните десетина години преди да задухат ония ветрове на промяната. Дори и нарушавани от богоизбраните, все пак имаше закони и не всички "властващи" можеха да правят каквото си искат, както сега... Хората, поне условно, бяха сигурни за хляба, работата си и живота си. Сега не са сигурни за нищо.

Виж ни образованието, виж медицинското ни обслужване, ако един геноцид може да се нарече обслужване, виж селското ни стопанство, изобщо, виж икономиката ни и кажи, че сега нещата са по-добри от преди. Разликата в икономически план между тогава и сега не е единствено тази, че сега може да се граби още по-безнаказано и още по-нагло, защото е почти законово регламентирана. Нали сме в периода на първоначалното натрупване на капиталите, като още по-свирепо се ползват механизмите на властта за да се облагодетелстват властимащите.

Съжалявам, Андрей, но "Приказка за стълбата" си е все така актуална и сега, както и по времето на Смирненски, както и по времето на Тодор Живков, както и по времето на Костов, че и при Царя. Даже нещо повече, сега законите се коват така, че да облагодетелстват определени икономически, че и политически групировки.

Погледни до какво дередже докараха цялото наше поколение. Измъчихме се, докато отгледаме и възпитаме децата си, а за какво? За да ги направим евтината работна ръка на Европа, ако изобщо остане работа за тях. Освен, ако не събират плодове по овощните им плантации, не метат улиците и не обслужват тоалетните на изтънчените европейци. Или пък не блъскат по петнадесет-шестнадесет часа в цеховете и заведенията на разни новоизлюпени капиталисти в собствената ни страна. Не, не ми хвали тези безумни години, в които цените ни стигнаха европейските, а заплатите - латиноамериканските и то от дебрите на Амазонка. Получи се като в оня виц за луната.

- Кой виц? - запита заинтригуван Николай.

- Дето попитали българите как ще стигнат до Луната и те отговорили: "Много лесно. По цените". "А как ще слезете оттам?" - попитали ги пак. "Ами, по заплатите" - отговорили им нашите.

И двамата се засмяха сконфузено. Андрей използва паузата за да се включи в разговора, който Анна бе превърнала почти в монолог - явно много ú се беше насъбрало и държеше непременно да каже всичко, което мислеше.

- Вярно, не всичко беше лошо, но ни липсваше достатъчно свобода... Хората бяха закрепостени с разните му там жителства, регистрации и куп формалности. Пиле не можеше да прехвръкне през граница без благоволението на партийните другари. Недоволните от системата тайно бяха привиквани и пребивани в полицията... бяха изселвани и тормозени... И никой освен ония по върховете не можеше да има нещо повече от другите. Всички трябваше да бъдем равни, само дето не бяхме... Живеехме в страх и подчинение... Но ти преди малко засегна само икономическата страна на нещата. В общочовешки план промените са видими и определено положителни... най-малкото защото сме свободни. Всеки има право на свободна инициатива и да решава какво да прави с живота си... както и това къде и как да живее...

- Ами да - прекъсна го Анна. - Промените в общочовешки план са особено видими - присмя се тя. - Едно време не знаехме кой и за какво е понатупан в полицията, сега вече всяка вечер гледаме как някой е пребит или застрелян от неизвестен извършител или е бил застигнат от куршума му, предназначен за някой друг. Живеехме в страх от властта, но поне не ни беше страх от престъпници. Сега ни е страх и от двете. Право казваш. Имаме възможност свободно да си ходим по чужбина и да живеем където и да било в държавата си, само дето ни липсват средствата за да се придвижваме от едно място на друго и работата, която да си намерим. Вярно, не става дума за всички. Отбрани елитни единици и сега си имат възможност, както и едно време да вечерят я в Париж, я на Канарските острови...

- Щом сами си плащат пътя и вечерята, какво страшно има?

- Няма нищо страшно в плащането. Страшното е от къде натрупаха такива огромни капитали, че да си позволяват плащанията. Нали ти сам каза, че всички бяхме равни, бедни и щастливи? Сега сме още по-бедни и още по-равни, поне пред престъпниците... Така че и в общочовешки план промените наистина се оказаха огромни... Оооо, пропуснах свободата, която толкова много възхваляваш, пък и не само ти. Вярно, тя е толкова голяма, че чак ни е страх вече от тази свобода, защото всеки си прави каквото си иска и не го е страх нито от законите, нито от тези, които се грижат за спазването им... Свободата всеки да размахва оръжие и да не му пука от нищо... Законността в държавата се превърна във фарсова пиеса, която, ако не беше толкова трагична, щеше да е смешна!

Но я ми кажи друго. Дори и да беше идеална тази свобода, за която говориш, какво от това? Какво ме грее тя като не мога нормално да си нахраня децата, да ги облека, да ги заведа на почивка или да им осигуря най-необходимите и елементарни условия за живот? Какво ги грее и тях тази свобода, когато мръзнат в училище, когато се чудят как да ми кажат колко им струват учебниците и когато заедно с мен се опитват да решават проблема с оцеляването ни, вместо да играят на воля?

Не си спомням детството ми да е било затормозявано от такива проблеми. Родителите ми построиха къща, купиха кола, изучиха двама студенти, но не си спомням думичките "нямаме възможност" да са фигурирали в речника им, а бяха обикновени работници, с най-обикновени работнически заплати. Сега мизерстват с "великодушните" пенсии, отпуснати им от държавата по стандарт от преди петнадесет години, сякаш са просяци, а не хора, които са си ги заработили... И никой не се сеща, че болшинството от тези, които сега ни управляват, учат или лекуват се издържаха и учеха безплатно на техен гръб и от техните данъци, някои даже в чужбина... Сега, обаче, и родителите ни, и ние си плащаме всичко... Било пазарна икономика. Пазарна, когато трябва да се вземе от хората! Защо не е такава и когато трябва да им се даде?... С една минимална заплата по майчинство имах възможност да изхранвам петчленно семейство, сега с такава не мога да си платя само сметката за тока през зимата...

Та, питам те, за какво ми е тази свобода? За какво е нужна тя на ония, които умират от глад и студ по улиците ни? За какво е на хилядите безработни, които се чудят как да изхранят семействата си; на стотиците женички, работещи по десет-дванадесет часа в цехове-кибритени кутийки и то за жълти стотинки? За какво е на пенсионерите, на които пенсиите приличат повече на подаяния от свободната ни държава и не стигат само за лекарствата им? На децата, които не могат да си позволят дори да отидат на училище, защото родителите им са без средства, та даже същата тази държава им измисли и глоби за това? Няма да те питам повече на кого от обикновените хорица в тази страна е нужна точно тази свобода. Дори и на ония, които с къртовски труд са постигнали нещо през тези петнадесетина години не върши особена работа, като се има предвид несигурността на утрешния ден и опасността да бъдат ударени я от някой нов закон, я от някой нов бизнесмен, ползващ се с протекциите на властта. Единствените, на които служи основно в момента такава, каквато е, са ония, които безпрепятствено грабят и убиват. За другите е останала свободата да се чувстват в безизходица, а свободата да се чувстваш в безизходица никому не е нужна!

- Да се чувстваш в безизходица, не ти е нужна свобода, но за да можеш да кажеш всичко това, което говориш сега свободно, определено ти е необходима - пошегува се Андрей, но мислено се зачуди дали пък не беше права във всичко това което каза.

Така ли мислеха повечето хора в държавата? А защо не? Беше озлобен на старата система за това, което се бе случило с близките му и това, което им бяха отнели преди години. Понякога приемаше случващото се като някакво възмездие за всичко изстрадано от семейството му. Сега погледна на нещата от друг ъгъл. Обикновените хора в тези дни нямаха нищо общо с всичко онова, което се беше случило преди повече от четиридесет години. А и тези, които го бяха направили, бяха отдавана мъртви, но част от техните наследници, пребоядисали се, си бяха пак там, по върховете. Беше се сменила май само постановката, без да се промени основно актьорският състав...

"Сит на гладен не вярва!" - сети се той за известната поговорка. А той определено имаше всичко и не се замисляше чак толкова дълбоко върху ситуациите в страната. Беше щедър към тези, които му искаха за едно или друго пари, но не се задълбочаваше върху проблемите на обикновените хора, просто защото в началото имаше много работа с изграждането на фирмата си, а след това, след развода сам се бе изолирал от всички. Работеше много и смяташе, че заслужава това, което получава срещу труда си. Беше имал известни проблеми в началото с разни момченца, които определено си служеха със сила за да придобият нещо, но се бе справил с тях благодарение на връзките, а и на парите си. В крайна сметка бизнес-делата не се вършеха в пансион за благородни девици. Пък и сам бе костелив орех и не би се спрял да приложи същите методи, ако някой се опиташе да го притиска до стената. Слава Богу, не му се наложи да прибягва до това, но пък и към бизнеса му нямаше чак толкова драстични апетити и безпардонни конкуренти, поне в онези години. Е, прости се с една-две коли, но колко ли човека в България не се прощаваха и с повече? Беше си заел нишата още в самото начало, но оценяваше, че Анна беше права до известна степен и че нищо не му гарантираше бъдещето такова, каквото е сега. Просто бе имал късмет, че бе се утвърдил още в началото, благодарение на това, което държавата бе върнала на майка му, както и на парите, които бе изкарал в чужбина. А някои неща, пак благодарение на пребиваването и работата си зад граница, приемаше по-нормално, като бедността и свръх богатството, например, макар и да намираше, че престъпността в страната наистина е висока. Отдаваше го на неопитността на подменения полицейски състав в страната; на честите рокади и подмени на тези, които ги ръководеха; на корупцията, с която и сам се бе сблъскал; на нахлуването на разни групировки от чужбина, които се мъчеха да си преразпределят българските пазари в различни сфери на икономиката. От историята на много държави знаеше, че точно при такова преразпределение на средствата за производство и съответно пазарите, на запълването или приватизирането на ниши от икономиката при първоначалното натрупване на капитали, болшинството от тези, които се домогваха до тях, не подбираха начините и механизмите за постигане на целите си.

Тя беше права, макар и да не го казваше направо. В страната се водеха бизнес войни и не малко жертви паднаха в тях, а и сигурно ще паднат още. "Жалко е, но дивият капитализъм не ни се размина" - помисли си той. Липсата на закони пък още повече улесни ограбването на държавата. От разграден двор, най-лесно се краде, а когато и тези, които трябва да го пазят участват в разграбването безнаказано, спасение няма. Защо тогава се учудваше, че обикновените хора като нея реагират така? Та това разграбване най-много рефлектира върху тях. Стотици хиляди останаха без работа, десетки хиляди се простиха със спестяванията си от източените банки, няколко милиона живеят на ръба на оцеляването. Иначе статистиките са щедри към обобщенията за стандарта на живот в страната...

"Нещо като свинското със зеле" - мислено се усмихна той на сравнението си. Беше се сетил за онзи виц, в който при проверка в една казарма статистиката установила, че след като войниците били яли зеле, а офицерите свинско, то средностатистически се получило "свинско със зеле".

От мислите му го изтръгна Анна, която при всичко, което казваше и мислеше, имаше сили и да се смее, и да се шегува, както с другите, така и със себе си.

- А, аз и преди съм си приказвала много, но не виждам да съм преуспяла през време на тази демокрация повече, отколкото преди, ако това е критерий. А и много неща, които се говорят сега и за тогава, и за днешните времена си е чист популизъм - надсмя се тя на себе си. - Но един ден сигурно ще използвам дар словото си за да разказвам приказки поне на внуците си. Приказки за това, как съм учила безплатно, не само в училище, но и в университета. Как учебниците и тетрадките ни са стрували жълти стотинки, така че да мога да си ги купя даже със спестяванията от джобните през лятото. Как в училището ми е имало лекар и медицинска сестра. Как имахме и безплатен зъболекар пак там. Как ни преглеждаха и лекуваха безплатно. Как можех да отида почти безплатно на детски лагер, а родителите ми на почивка и то всяка година. Как не беше необходимо да имаш висше образование, пет години трудов стаж и да си на по-малко от двадесет и пет години за да те назначат за магазинерка в супермаркет. Как от две заплати можеха да се спестят пари и за апартамент и кола, без непременно да се прибягва до кражби. Как не ме е било страх да се прибирам и по най-късна доба, защото нямаше от кого и какво да се страхувам. И всичко това ще им прилича на приказка, така както на малката ми дъщеря ú звучи, когато ú разказвам, че нямаше безработица, а всеки, дори най-мързеливия бе въдворяван на работа. И че работата не само не свършваше, а дори работехме по разни съботници и бригади за да можем да ú насмогнем... - Анна замълча, колкото да си поеме дъх и продължи: - Но не става дума за това.

- А за какво?

- За това, че днешните управници не са по-големи светци от предишните, нищо че се опитват да се изкарат такива... Че ги тресе същата самонадеяност и гордост, каквато и предишните... Че някои от тях даже са потомци на ония предишните, макар и пременили се в нови политически убеждения... Че държавата ни е докарана до просяшка тояга и представителите ú най-често играят ролята на просяци или слагачи в различните там преговори... Че откакто свърши студената война, не спряха горещите конфликти по различни краища на света и че все повече се разрастват - пламват като бенгалски огън по Коледа... Че държави, към които гледахме с надежда и бяха пример за демокрация, за няколко години се превърнаха в световни полицейски сили и не спряха да се месят в политиката на тази или онази държава, сякаш става дума за кметските избори в някой техен град, макар че към техните си избори подхождат с повече демократизъм. Навярно са си били и такива, само дето ние в жаждата си за свободата, за която ти говореше преди малко, да не сме го забелязвали тогава... Че нашите политици пък, подмазвайки им се, ни превърнаха в световна проститутка, без да ни питат искаме ли го или не... И най-лошото е, че още не поискали от нас да ни обладаят целокупно, същите тези политици вече са ни приготвили предвидливо разните му там омекотяващи вазелинчета и кремчета, задържащи възбудата... Съжалявам за грубите изрази, но дълги години работих сред миньори, а те за разлика от политиците ни, наричат нещата с истинските им имена...

- Няма страшно - успокои я Николай. - Не е необходимо човек винаги да си подбира думите... Но дали държавниците ни имат друг избор? Ние винаги сме си били бедна държавица и нечие сателитче, нормално е и сега да търсим закрила от по-големите в света.

- Бедна държавица ли?... - изсмя се тя. - "Да, ама, не!" - както казваше един наш виден журналист... Да се ограбват банки, предприятия и народ повече от десетилетие и да има какво още да се краде от тях, значи, че не ще да сме били чак толкова беднички! - допълни иронично. - А онова за сателитчето е вярно, но дали ще се отнасят към нас като към сравнително интересен сателит или като към десетата планета от слънчевата ни система - интересна само за шепа астрофизици и незабележима за всички останали - си зависи само от нас... В политиката, както и в астрономията, един сателит не се оценява само по това, колко е голям и на какво разстояние е от земята или от слънцето... А що се касае до закрилата, имаме нужда не толкова от нея, колкото от това някой да се погрижи за морала ни. Морал като държавна политика за да няма хора, които се срамуват от това, че са българи!

- Права е - включи се Юлия. - Все пак моралът и човещината са това, което би трябвало да стои на първо място. Вярно е, че и интересите ни като държава не бива да се пренебрегват, но и аз мисля като нея. Не може този интерес да се поставя над всичко, още повече пък, когато е твърде абстрактен. Не бива непременно да се търсят силните на деня заради някакви още по-измислени интереси, особено пък, ако са за сметка на страданието на други народи. Не може все да сме като ветропоказатели, само защото от една или друга световна сила ни е метната някаква команда. За един народ се съди по политиците му и ако ни вкарват в разни коалиции заради нечии икономически интереси, то това наистина е най-малкото неморално. Не може вечно да се продаваме заради паница леща и да сменяме приятелите си като носни кърпички...

- Имаш доста готови отговори - обърна се Андрей към Анна. - Много ли си мислила по тези въпроси? - погледът му беше вперен в нея.

- Много, но не само по тези, а и по различни други... - направи пауза. - както, например, в момента живо ме интересува един въпрос... - погледна го тя с насмешка.

- Какъв?

- Дали най-сетне дъждът не е спрял, след като навън просветна?

Умееше да превключва от една тема на друга без да се затруднява или да забравя това, което трябва да направи. Знаеше, че вечерта я чака доста работа и колкото и да не ú се искаше да приключи разговора така, реши да спре до тук, поне за момента.

Юлия прихна, а Николай и Андрей се позасмяха. Наистина небето беше поизсветляло, но все още беше облачно, макар и не толкова, колкото преди.

- Ей сега ще проверим - обърна се към прозореца Николай, но от мястото, където седяха не можеше да се забележи. - Като че ли не вали или поне не толкова силно.

- Искате ли да тръгваме? - попита Андрей.

- Аз лично искам, а, ако не искате да вечеряте посред нощ, няма да е зле да поискате и вие! - подкани ги Анна. Беше си наумила какво да приготви за вечеря и ú трябваше малко повече време от обикновеното.

- Добре, да вървим тогава - предложи Андрей. - Мисля, че ще е добре да напазаруваме в "Метро" - обърна се той към Анна.

Тя вдигна неангажиращо рамене.

- Както кажеш? - Идеята ú хареса, нищо че нямаше представа къде се намира посочения от Андрей магазин. Не ú се беше случвало да пазарува в Бургас, като изключим сутрешното обикаляне с Юлия, но беше влизала в тази верига магазини по други градове на страната и харесваше възможността да не се лута от едно място на друго, докато намери всичко, което би ú потрябвало.

- Вие двамата, ако искате можете да отидете да си починете в къщи, докато ние понапазаруваме... - обърна се Андрей към Юлия и Николай, но така и не успя да довърши.

- И да ме лишиш от едно от любимите ми удоволствия? - прекъсна го Юлия, докато ставаше.

- Както решите - примирено вдигна ръце Андрей.

Навън небето все още сивееше и облаците отцеждаха последните си капчици вода. Проливният дъжд се бе укротил до ситно ръмене, а вятърът почти бе изчезнал. Температурата на въздуха отвън бе спаднала рязко. Излизайки от хладния ресторант те не можаха да усетят толкова драстично разликата, но забързаните хора някак зиморничаво се свиваха под чадърите. По улиците все още се стичаха мътни потоци вода, но на паркинга имаше само малки локвички, в които навъсеното небе се оглеждаше. Бурята бе поокършила клончета и листа от дърветата, бе разхвърляла боклуци и хартийки, които носени от мътната вода се събираха в надшахтовите решетки. Слънцето се опитваше да пробие с лъчите си през някой и друг по-хилав облак.

Двамата мъже притичаха до колите, докато Анна и Юлия ги изчакаха заедно на входа, а след това се разделиха. Анна се настани в колата на Андрей, а Юлия потегли със съпруга си.

- Как изкара сутринта? - за момент отклони вниманието си от пътя, протегна ръка и стисна пръстите на нейната.

- Не питай! - погледна го с отчайваща усмивка Анна.

- Толкова ли беше зле?

- Не, но разбра, че ходенето по магазините не ми е любимо хоби, а и жегата днес беше непоносима...

- Успя ли да си купиш нещо?

- Не.

- Нищо ли не си хареса?

- Не съм се заглеждала - отговори безразлично. Не беше точно така, но не ú се обясняваше, коя точно бе причината да не се спре сериозно пред каквато и да била покупка.

- Защо? - продължиха да валят въпросите му.

- Да нямаш някаква роднинска връзка с Юлия, за която не знам? - вместо отговор, попита Анна.

Андрей я изгледа неразбиращо, но видял смеха в очите ú и тънката усмивка плъзнала по устните ú, предположи, че се майтапи с него и попита:

- Какво имаш в предвид?

- Ами, приличате си - непрекъснато задавате въпроси...

- Това неприятно ли ти е?

- Ето пак - разсмя се тя. - Не, не ми е неприятно, но има моменти, в които бих искала да чуя нещо и от някой друг, а не само от себе си...

- Ами, питай тогава...

- Как спа нощес? - изстреля въпроса, който умишлено бе подбрала.

- Стреляш от упор, а? - разсмя се Андрей. - Лошо! - Отговори вече по-спокойно той, но умишлено не каза нищо повече.

- Защо, срещата тази сутрин ли те притесняваше или се намери някой да те обезпокои? - погледът ú нямаше нищо общо с думите. Гледаше го и подозрително, и дяволито.

- Това обикновено любопитство ли е или някакъв по-особен интерес към моята персона?

- Пак започна ти да задаваш въпроси! Приеми го, че е интерес, но не по-особен... - въпреки последните думи, гласът ú бе преднамерено флиртуващ.

- Никой не ме е обезпокоявал - наблегна на думичката никой. - Тазсутрешната среща също не ме притесняваше... - гласът му стана сериозен и вглъбен. - Обмислях събитията от последните дни, както и евентуалното развитие на следващите няколко...

- И?

- Какво и?

- Какво измисли?

- Нищо, толкова си непредсказуема, че ми е трудно да предположа каквото и да било?

- И защо да съм непредсказуема?

- Защото в някои моменти си борбена и целеустремена като доберман, в други си кротка и подплашена като врабче, а в трети - се скриваш зад някаква стена и надписа: "Не прескачай, опасно за живота!" може да го забележи и слепец...

- Е, при положение, че зад стената може да се крие опасен доберман, предупреждението си е съвсем навременно! - пошегува се тя със сравнението му.

- Само дето най-често се държиш като птиче, готово всеки момент да отлети на някъде!... Даже днес не бях сигурен дали ще дойдеш... - в гласа му наистина прозвуча съмнение.

- Но аз винаги спазвам обещанията си, каквото и да ми струва това! - Рече съвсем убедително Анна. - Търся си обещаното като завещано, но и аз не се отмятам от думите си!

Андрей спря колата пред голямата постройка на магазина. Повечето време Анна беше седяла полуоблегната на вратата за да вижда по-добре Андрей и чак тогава я забеляза. Дъждът съвсем беше спрял и слънцето много по-смело проблясваше през вече парцаливите и разпокъсани облаци. В локвичките по асфалта се гърчеха синьо-зелени петролни дъги.

- Разчитам на това! - Откопча обезопасителния колан, наведе се към нея и впери поглед право в очите ú.

Гледаше я с такава надежда и вяра в думите ú, че това истински я притесни.

- Не мисли, обаче, че лесно давам обещания. - Не искаше да му дава каквито и да било надежди. Още не беше наясно какво изпитва към този мъж, а и отдавна се бе научила да не се доверява за каквото и да било на мъжете. Гледаше на мъжките обещания и думи като на добре замаскирано тресавище, в което, ако не внимава, може много лесно да затъне. "Парен, каша духа!" - мина като светкавица през ума ú.

- Ще видим - усмихна се предизвикателно Андрей.

[1] турмалин - минерал със сложен и непостоянен състав, образуващ често хубави до десетина сантиметра дълги кристали, рядко е безцветен. Черният Т. е известен под името шерл, зеленият - хромов Т., синият - индиголит, тъмночервеният - рубелит, розовият - сибарит.

[2] октаедър - геом.фигура с осем стени, от гр. "окта" - осем

[3] кварц - минерал, силициев окис

[4] сфалерит - минерал, цинков сулфид,. Името му произхожда от гр.дума "сфалерос" - измамлив, произтичащо от невъзможността цветът му да бъде точно определен поради наличието на различни примеси.

[5] галенит - минерал, оловен сулфид. Името ми произтича от гр.дума "галена" - олово.

[6] пирит - минерал, железен сулфид. Името му произтича от гр.дума "пирос", защото при удар дава искри.

[7] отава - трева, израсла след коситба

[8] литосфера - от гр."lihos" - камък и "sphaîra" - кълбо; земната кора, външната обвивка на земното кълбо, която е от силикатен състав

[9] кимбърлит - кимбърлит по името на град Кимбърли в Южноафриканската република. В 1867 година някой си О'Рейли бил на лов близо до река Ваал (Южна Африка) и останал да нощува в дома на местния фермер. По време на спокойния разговор със собственика на дома ловецът забелязал съвсем случайно на масата няколко големи и прозрачни камъка. О'Рейли толкова ги харесал, че собственикът с радост му ги подарил. Когато се върнал у дома си, О'Рейли показал един от тези камъни на бижутер, който заявил на смаяния посетител, че това е по-чист и отводата диамант и, без да се пазари, оставил на масата 2500 долара. Не минало и едно денонощие и започнала „диамантената треска". Хиляди търсачи на щастието се втурналикъм бреговете на река Ваал, но втори такъв камък бил намерен едва след две години. Неговата цена тозипът била 20 пъти по-висока. На мястото на къщичката на фермера израсъл цял промишлен град -Кимберли. Интересно е, че по аналогия с този град започнали да наричат кимберлит минералът (синкава глина), в който намерили диамантите. Така благодарение на една щастлива случайност било открито най-голямото в света находище на диаманти.

Смята се, че кимбърлитът открит в Африка датира отпреди 70 до 150 милиона години, когато в земната кора се  появил огромен разлом, станал причина за разделянето на континентите.

[10] диамант - произхожда от гръцката дума adamas - непобедим, несъкрушим; най-твърдият материал в света.

[11] родохрозит - минерал, манганов карбонат. Името му произхожда от гр. дума "родон" - роза и "хрос" - цвят.

[12] бурене - процес, при който с помощта на пробивни инструменти се издълбават дълбоки дупки

[13] парамент - термин, употребяван за страничните стени на минните изработки

[14] блок - оконтурена част от рудно тяло, най-често употребявано за определяне на дадено раб.място

[15] галерия - хоризонтална минна изработка без излаз на повърхността

[16] Курската дъга - наименование едно от най-тежките сражения през време на Втората световна война в района на гр.Курск. В него за пръв път взимат участие и прочутите бойни установки "Катюши".

[17] херостратовци - синоним на подпалвачи

[18] Херострат - древен гръцки "подпалвач", запалил "Храмът на Артемида" - едно от седемте чудеса на света, за да го запомнят с нещо бъдните поколения.