Беше по жътва, когато я видя. На мегдана ръченица играеше. Нозете ѝ стъпваха леко, като че пееха, ситнеха като дъждец, а снагата ѝ се виеше като млада върба. Косите ѝ водопадно се сипваха в ритъма и кога забърза сякаш фурия мина покрай него. Ухаеше на метличина. Светеше като месечина и гласът ѝ ромонеше напевно, като потока покрай нивата им.
Нещо букна в него. Младата му кръв се разпени необуздано и все диреше нещо да прави. Баща му го гледаше как блъска та сече дървата и клатеше глава „Добро ни е момчето, добро, я какъв мъж ще стане, как работи”. Майка му загрижено мънкаше нещо и само отговаряше „Добро, добро”.
Все към нейните двори го теглеше и кога я видеше не отлепяше поглед от нея. Млад беше, от сиромашко семейство. Една нивица си имаха. А тя…хубостта на селото.
Две жътви минаха от тогава, кога се чу по къщите, че другоселец я иска. Изтръпна му душата и кога я видя на мегдана и рече:
– Верно ли, че ще те дават?
– Дадоха ме вече – тросна се тя
– Да си здрава – препъна се той в думи ...