По морето кораб плува

   По морето кораб плува, по безкрайните вълни. Двама с тебе си говорим за далечните страни. Капитан си и разбирам, имаш интерес голям, с мен опитваш се да спориш, лесно няма да се дам. Ти разказваш ми, не спираш  приключения безброй – за акули и пирати, бурите пък нямат брой. Как на остров се загуби, чувам аз за първи път. През гори и храсти диви дълго, дълго си вървял и с последни сили в пещера голяма си се сврял. Спал си много – десет часа, после в пещерата си видял, че орлица входа пази. Да ѝ се обадиш, май не си посмял. Гледал си я тайно под око, правил си се сякаш ти е все едно. Тя обаче можела и да говори, и попитала за твоите неволи. Ти разказал си за час преживяното дотук, плеснала с крилата тя – на Съдбата ти напук. И орлицата тогава на гърба си те качила, литнали сте двама с нея в облаците бели и пътували сте дълго там в небесните предели…

   –Чакай, чакай, капитане, лъжа повече от теб! При джуджета ще те водя – да похапнем питки с мед. Те намират се далече – през морета и страни, ако живи стигнем, ще живеем с теб до старини.

   Ти тогава ме погледна с поглед син, уви, и прошепна ми, че искаш бира, скара и мечти. После каза ми, че ме обичаш, щом морето зашумя, и поиска да ти стана вярна и добра жена.

   Трябваше да си помисля – трудно е да се реша, но когато ми предложи, май умът ми излетя. Ето минаха години, с теб живея и до днес, по моретата пътувам, имам още интерес дълго пак да си говоря за далечните страни и щастливи да пребъдем до дълбоки старини.

                                                                                                                    Мария Мустакерска