По „Мост Сън“

от Андромаха (Белла)

Понякога, но само във съня...
пространствата не съществуват,
не съществуват даже времена
и аз навсякъде пътувам,
и няма никакви въпроси,

съмнения, дилеми, спор
и всички мисли тичат боси

в един безкраен, син простор.

Дали сме будни във съня си,

а будейки се просто спим?

Дали така и след смъртта си

сънувайки ще продължим.

Укрити сме в тримерното пространство,

оковани с връзките от време.

Бленуваме за пътешествия в странство,

а не можем себе си да разберем.

Сред забързана нанякъде тълпа

душевно бездомните животът убива.

Самотните живеят в измислен свят

и мечтаят за свое поле без коприва.

Боговете само ни раздават

приюти, достойни за Оливер Туист.

На хората молитви не помагат

и душа отлита като есенния лист.